Сега или никога

Глава 7

Няколко дни по-късно, в седем и трийсет сутринта, Хари беше в полицейското управление. Сложил бе крака на бюрото си, ръцете му бяха кръстосани зад главата, а очите му бяха затворени. Мислеше си за Самър Янг.

Двамата с Росети тъкмо бяха излезли от потискаща среща с разгневения полицейски началник. Той ги информира, че кметът вече ставал неспокоен, защото трябвало да даде някакъв отговор на обществеността. Дали в града има сериен убиец на свобода? Ако е така, какво прави полицията по въпроса?

— Какво си мисли той, че правим? Че си седим на задниците? И ей така оставяме на онзи да му се размине? — сопна се Росети възмутено.

Хари му съчувстваше. И двамата усещаха напрежението.

— Правим всичко възможно — обясни той на шефа си. — Полагаме всички усилия, за да хванем копелето.

Нямаше да забрави никога, че Самър беше нарекла убиеца копеле точно преди да умре.

— Да. — Началникът на полицията беше притеснен.

— Е, Хари, трябва да ускорите работата си по разследването. И то по-бързо. Кметът иска убиецът да бъде хванат. Бостън е известен с учебните си заведения и славата му трябва да остане неопетнена. Кметът не иска студентите да бъдат изнасилвани, кълцани и убивани. Освен това и той има момиче в университета. Може да се каже, че проявява и лична загриженост. Така че иска да се съдейства, Хари. И то сега.

Хари свали крака от бюрото и включи компютъра, после влезе в записките си по случая.

Местните полицаи бяха свършили добра работа. Бяха открили отпечатъци от колене в пясъка, където убиецът е коленичил над жертвата си. От тях си направиха извода, че той е нисък, набит мъж, около сто седемдесет и един — сто седемдесет и четири сантиметра.

Бяха открили и следи от гумите, където убиецът е форсирал колата при бягството си, но мястото беше прекалено песъчливо, за да добият добра представа. В лабораторията анализираха миниатюрните частици каучук, полепнали по пътя, но не се надяваха особено, че ще получат достатъчно сведения за гумите. Що се отнася до паркинга на университета, там имаше прекалено много следи от гуми.

Но колата на Самър имаше какво да разкаже. Знаеха, че убиецът се е криел на задната седалка. Изненадал я е с някакъв каратистки удар, беше им казал полицейският хирург, свидетелство, за който бяха лилавите петна по врата й над сънната артерия, както и по челото й от падането напред върху кормилото.

Експертите не оставиха камък непреобърнат. В основата на тяхната наука беше схващането, че престъпникът винаги оставя нещо от себе си на мястото на престъплението. А също, че той винаги отнася нещо оттам, по дрехите или по тялото си: миниатюрни частици кожа или прах, конец, косъм, парченце боя. Експертите претърсиха за доказателства и невъзможните места.

Надяваха се да установят следа от обувки по пода на колата, като използват електронен отпечатък. Поставяха слой амалгама между два слоя черен ацетат и пускаха слаб електрически ток. Електричеството привличаше частиците прах към повърхността под формата на отпечатък от обувка, ако имаше такъв. Но нямаха късмет — отпечатък нямаше. Те все пак събраха праха и го взеха за анализ.

Откриха миниатюрно черно влакно на задната седалка, а по дрехите на жертвата намериха няколко косъма, които не съответстваха на нейните. Лабораторията правеше анализи Хари очакваше скоро да получи резултатите. Разбира се, анализите сами по себе си не доказваха нищо, но Хари се беше научил да уважава подобни доказателства. Експертите бяха модерният вариант на Шерлок Холмс. Ако икономът беше престъпникът, те щяха да го потвърдят.

Анализираха и слюнката, взета от ухапаните места по гърдите й, а експерт — дентолог реконструираше зъбите на убиеца по следите от ухапванията.

Но най-важното доказателство беше спермата, открита по жертвата. Когато излезеха ДНК — анализите, можеха да свържат случая с другите две убийства. ДНК доказателствата бяха така дяволски точни, както и отпечатъците от пръсти. Това щеше да сложи зад решетките този убиец за цял живот.

Междувременно беше изминала цяла седмица, откакто Хари и Лачуел имаха образа на убиеца. Местната телевизионна станция го показваше по всички новини, а вестниците го поставяха на първа страница.

Имаше много обаждания — от обикновените ненормалници до истински загрижените хора, които смятаха, че може би са виждали убиеца. Всяка нишка беше проследена. И… нищо.

Хари започваше да се съмнява в точността на образа. Може би беше притиснал твърде много онези рибари и им беше внушил разни идеи. Замисли се върху това, което Самър беше казала, преди да умре. Втренчени тъмни очи… меки ръце. Тя беше единствената, която наистина беше видяла убиеца.

Дори доктор Блейк беше скептично настроен след аутопсията.

— Сигурни ли сте, че образът наистина прилича на убиеца? — попита той. — Как може да сте сигурни? Само момичето е можело да ви каже, но за съжаление не е живяла достатъчно дълго.

Доктор Блейк беше прав, помисли си Хари, свали краката си от бюрото и прокара уморено пръсти през тъмната си коса.

Или приликата не беше достатъчно силна, или убиецът не беше местен човек. Случаят се нуждаеше от по-голяма публичност, ако искаха да не позволят на убиеца нов удар, необходима беше национална известност.

— Онова, от което истински се нуждаем — каза Хари на Росети, — е Малъри Малоун.

Росети повдигна тъмните си вежди. Вгледа се в партньора си, сякаш той беше полудял.

— Да. Със сигурност имаме нужда от нея. Тя ще направи така, че ще изглеждаме като двойка тъпи полицаи, докато тя кокори бебешко сините си очи и обяснява на цялата нация, че ако имахме ум и си вършехме работата както трябва, щяхме да хванем убиеца още след първия случай. С други думи, приятелче, ти и аз ще перем пешкира публично и за трите убийства. Медиите ще се вкопчат в нас като пирани. — Той повдигна рамене. — Помисли отново, Професоре. Това е моят съвет.

— Ами ако тя покаже нарисувания образ в програмата си? Може би ще успее да измъкне единствения човек, който би се сетил кой е убиецът. Може би е в Калифорния. Или Флорида, или Тексас, или Монтана. За Бога, Росети, имаме нужда от помощ, и то веднага. Преди следата да изчезне.

— Каква следа? — тросна му се Росети. — Защо да си търсим белята? Не сме ли затънали достатъчно? Шефът не е ли по петите ни, да не говорим за кмета и за ръководствата на учебните заведения… целият Масачузетс, по дяволите! Защо ни е Малъри Малоун в такъв случай? Можем направо да ги организираме срещу нас.

Тъмните очи се задържаха гневно върху Хари, после той сви рамене победен.

— О, по дяволите, разбира се, че си прав! Какво значение има кариерата на човек, ако не може да свърши докрай започнатата работа? Обади се на Малоун, ако се налага, но мен не намесвай в това. Аз отивам при Руби, за да се самонакажа с яйца и десерт и с техния специален, фалшив кленов сироп. Идваш ли?

Хари се усмихна.

— Ще те оставя да се тровиш сам с благата на Руби. Аз ще се задоволя с още една чаша от черната смърт, която тук наричат кафе.

Хари си проби път до кафе машината в края на коридора. Миришеше на пот, цигари и престояла пица и въпреки че беше много рано, стаята на дежурните гъмжеше от хора. В отдел „Убийства“ имаше много работа: домашна свада, завършила с бой — краят засега не беше фатален, но нещата отиваха натам; стрелба, свързана с наркотици; пътна катастрофа.

Килиите за задържане бяха препълнени с пияници, домашни побойници и нарушители на обществения ред. Уморени полицаи записваха показания и отговаряха на непрестанно звънящите телефони. Предостатъчно работа за осемчасова смяна.

За кой ли път Хари се запита защо хората така и не се научават, че когато се стигне до насилие, победители няма.

След всичките години работа Хари се беше научил да изключва околната суматоха. Седна зад бюрото си и се замисли за Малъри Малоун.

Тя беше ловец. Два пъти беше открила информация, довела до разкриване образа на престъпниците. В два случая беше показвала в своето предаване предполагаемите образи на заподозрените и виновниците бяха хванати.

Малоун искаше да знае всичко за хората, които проучваше, а екипът й сякаш беше надарен с ясновидство. Имаше връзки на високи места и се знаеше, че може да открие и най-добре пазената семейна тайна. Хората се шегуваха нервно, че е най-добре досието ти да е чисто като в деня на раждането ти, ако Малоун те набележи. Дори полицаите я смятаха за костелив орех. Говореше се, че забивала зъби в жертвите си като ротвайлер и не пускала.

И единствената причина да минава номерът й беше, че изглеждаше като ангел.

Сините й очи имаха невинен и леко изненадан израз, сякаш не й се вярва, че постъпва така. В костюмите си на „Дона Каран“ изглеждаше като средноамериканско момиче, достигнало голяма популярност, а желязната й амбиция се прикриваше зад неподправеното сияние, което излъчваше.

Публиката може и да я обичаше, но отношенията й с полицаите се колебаеха между любовта и омразата. Оценяваха помощта й при залавяне на убийци, сутеньори и наркотрафиканти, но не понасяха факта, че изглежда така, сякаш тя върши тяхната работа по-добре от самите тях.

Хари повдигна рамене. Беше между чука и наковалнята. Взе телефона и набра номера на „Малмар продакшънс“.

— Обажда се детектив Хари Джордан от отдел „Убийства“ на бостънската полиция — каза той на жената, която вдигна телефона. — Мога ли да говоря с госпожа Малоун?

— Момент, господине, ще ви свържа с асистентката й.

— Имам един случай, който бих искал да обсъдя с госпожа Малоун. Убийството на студентката отпреди няколко седмици.

— О, момичето от Бостънския университет?

— Значи сте, чели за това?

— Да, и се чувствам особено неприятно, защото и аз съм учила в него. А и не съм много по-голяма от нея. Не мога да престана да си мисля, че по Божията милост сега аз съм жива. Горкото дете…

— Точно за този случай малко помощ от госпожа Малоун ще ни бъде от полза.

Бет въздъхна със съжаление.

— Съжалявам, детектив Джордан, но не сте улучили момента. Тя се върна от Лондон едва вчера и за пръв път си взе почивка. Както и да е, програмата й е запълнена за следващите шест седмици.

Тя се поколеба, като си спомни телефонното обаждане на Мал за този случай. Досега екипът вероятно беше изровил информацията, която тя беше поискала.

— Знаете ли какво — добави тя. — Ще й се обадя. Може да се заинтересува, а може и да не се заинтересува.

Хари се намръщи. Росети беше прав. И без това се чувстваше глупаво, защото се е обадил, а и Малоун се оказа просто една арогантна телевизионна знаменитост.

— Много благодаря, госпожо Харди — избъбри той недоверчиво. — Няма да очаквам обаждането й.

Бет се разсмя.

— Вижда се, че сте драка, детективе. Не обещавам нищо, но ще видя какво мога да направя.