Сега или никога

Глава 11

Мъжът зави внимателно с тъмносивото „Волво“. Тази вечер се прибираше вкъщи със закъснение. Това не му харесваше, но не можеше да се избегне. Имаше проблем.

Улицата с наредените в редици дървета беше приятна, с големи, добре поддържани къщи, разположени сред зеленото кадифе на тревните площи. По алеите бяха паркирани скъпи автомобили, а градинарите се грижеха за съвършения вид на сезонните растения, като заменяха луковиците на умиращите пролетни цветя със свежи цветя, цъфтящи през ранното лято.

Неговият дом беше в самия край на улицата, срещу едно незастроено място, скриван от гъст храсталак. Храстите не бяха толкова красиви, колкото му се искаше, но бяха гъсти и растяха бързо, което взе надмощие над красотата. Но пък останалата част от градината беше прекрасна, негова радост и гордост.

Той зави по алеята и спря в гаража. Изгаси двигателя, натисна дистанционното и изчака вратата на гаража да се затвори напълно, преди да излезе от колата. Взе една кутия от седалката, затвори вратата и я заключи.

Ключалките на задната врата бяха скъпи и сложни. Извади ключовете, отключи и влезе, после се обърна и отново заключи. Завъртя два огромни болта, докато влязат на местата си — единият в пода, другият в стената.

Докато минаваше пред подредената, облицована с бели плочки пералня, към кухнята, той се оглеждаше внимателно наоколо и тъмните му очи не пропускаха нито една подробност. Всичко беше точно така, както го беше оставил.

Влезе в преддверието и огледа входната врата, която имаше същите сложни ключалки. Всичко беше на мястото си.

Спокоен за сигурността си, той отиде в облицования с дърво кабинет и остави кутията на бюрото. Тръгна си, но после се върна подразнен и подреди купа книги, на които трябваше да обърне внимание. Намести моливите в оловните чашки, като слагаше заедно червените, после сините и накрая черните. Не можеше да започне работа, преди всичко да е почистено и идеално подредено. В отлично състояние, както казваше баща му, човек от флота.

Поне така наричаше баща си пред хората, човек от флота, а това донякъде беше истина. Дори и когато беше младши лейтенант, баща му имаше проблем с пиенето. Случваха се неприятности: побоища в баровете, караници в чужди пристанища, пиянство на дежурства. Беше предупреден. Но след това той отиде твърде далече — преби една жена, проститутка от Сан Диего, и едва не я уби. Баща му беше безславно освободен.

По онова време той беше на шест години. По-късно разбра от майка си тъжната история, която, разбира се, въобще не достигна до съседите. Пазеше се като семейна тайна. Междувременно съпругът й сменяше различни служби като пътуващ търговец, непрекъснато на път и непрекъснато в кръчмата.

Това не беше единствената семейна тайна. Момчето спеше в леглото на майка си от мига, в който го извадиха от пелените. И това винаги му беше неприятно. Тя беше грамадна жена с огромни увиснали гърди, от които му даваше да суче всяка вечер, дори и след като го отбиха и той вече не искаше млякото й.

После, за неин срам, тя продължи да му ги предлага през цялото време, докато той растеше.

— Продължавай — настояваше тя и пъхаше в устата му огромното си кафяво зърно. — Освободи ме от бремето на това мляко. И без това за всичко си виновен ти… Заради теб надебелях толкова. Заради теб баща ти не ме иска вече.

Женският й мирис го обгръщаше, докато тя правеше нещо под нощницата си, стенеше и трепереше.

— Какво правиш? — питаше я той ужасен и отдръпваше устата си от нея, но тя просто дръпваше главата му обратно.

— Просто продължавай — нареждаше тя, а ако той се отдръпнеше, тя го удряше силно през лицето. — Прави каквото ти казвам или ще те смажа от бой — изсъскваше тя и трепереше от възбуда, когато той й се подчиняваше.

А после слагаше ръце и върху него. Но за това не искаше дори и да помисля. Спалнята му беше също така безупречна, както всичко останало в къщата — обикновен бежов килим, обикновено дървено легло и дървени нощни масички със стъклени плотове. Леглото му беше единично. Само като си помислеше за спане заедно с някого, и му се повдигаше. Тази стая си беше само негова.

Той свали вълненото си сако и го закачи прилежно в гардероба. Събу сивите си панталони и също ги закачи. После съблече ризата и боксерките си и ги хвърли в коша с прането. След това стоя дълго под душа.

По-късно се изсуши и се загледа в огледалото, където се виждаше голото му тяло. Беше нисък и набит, с широки рамене, останали от годините, когато тренираше вдигане на тежести. За разлика от гъстата коса на главата му, която боядисваше в черно-кафяв цвят всеки месец в един фризьорски салон в центъра на Бостън, космите на гърдите му бяха посивели. Както и космите на брадата му.

Когато беше на двайсет и шест години и косата му започна да посивява, той смяташе, че изглежда доста привлекателен. Изискан беше думата, с която описваше себе си. Но скоро беше принуден да осъзнае, че преждевременно посивялата коса означаваше преждевременно състаряване. Оттогава започна да боядисва косата си.

Въобще не приличаше на портрета по описание. Той се засмя на иронията в случая. Освен очите, разбира се… но той винаги носеше контактни лещи, когато отиваше на лов.

Взе очилата с дебели рамки и си ги сложи. После среса косата си, като я раздели съвсем точно на крив път и я обърна наляво. Естествено, когато беше дръпнал скиорската шапка, гъстата му, твърда коса беше щръкнала и точно така изглеждаше на портрета. Неприбрана и загладена, както я носеше винаги, блестяща от няколкото капки старомодна помада.

Останалата част от портрета по нищо не приличаше на него, освен в най-общи линии — тясното лице, гъстите вежди, но устата беше нарисувана съвсем погрешно, брадичката също. Само като се замисли, той се разсмя силно. Колко по-умен се беше оказал от полицаите. Никога нямаше да го хванат, дори и след милион години.

Лов беше думата, която той предпочиташе, вместо дебнене, както казваха полицаите. Той беше ловец, който търсеше достойна жертва. Отнемаше му известно време, защото беше претенциозен, освен това и самото търсене му доставяше удоволствие. После идваше преследването и извратената възбуда от факта, че жената не осъзнава, че той я познава почти толкова добре, колкото тя самата се познава. И тогава идваше моментът на удара. Съвършеният момент.

Той облече бяло поло, обу черен памучен анцуг и маратонки, после тръгна обратно по коридора. Спря пред заключената врата. Дълго време я гледа замислено, но нямаше намерение да влиза вътре тази вечер. Нямаше нужда.

Върна се в кухнята и отвори хладилника. Вече беше вечерял в едно малко ресторантче в центъра на града. То беше едно от няколкото ресторантчета, които му харесваха. Там вече го познаваха, тъй като беше редовен посетител и нямаха нищо против, че винаги е сам, вместо да води жена със себе си, което би означавало повече пари в касата им. Винаги пиеше чаша червено вино, винаги поръчваше пюре от картофи и винаги даваше голям бакшиш, което му гарантираше добро обслужване при следващото посещение.

Той огледа съдържанието на хладилника. Голяма бутилка водка „Смирнов“, няколко бутилки сода и три лимона. И малък, тесен, стоманен нож в пластмасова опаковка.

Извади бутилката „Смирнов“ и си наля един пръст водка. Отряза резен лимон и го сложи вътре. Отпивайки от чашата, се върна в кабинета си и седна зад бюрото.

Извади една снимка в рамка от най-горното чекмедже и я постави пред себе си. Стъклото беше напукано, но все още можеше да се различи лицето на жената: месесто, сурово, мрачно.

Той вдигна чашата си за тост.

— За майката. Която направи всичко това възможно.

После изпи водката до дъно.

Отвори закопчалката на кутията и извади документите. Там имаше репортажи за изнасилването и убийството на Самър Янг. Той прочете всички внимателно, един по един, като се бавеше повече с онези, които даваха подробности по откритите доказателства, и се разсмя отново на безполезния портрет по описание.

По-късно извади половин дузина снимки от едно заключено чекмедже и ги нареди на бюрото. Върна се в кухнята и отново напълни чашата си.

Когато отново седна на бюрото, се вгледа в снимките. На всичките имаше млади жени. Хвърли един поглед към снимката на майка си, усещайки погледа й върху себе си. Пресегна се и я захлупи върху бюрото. Едно парченце стъкло влезе в палеца му и той изруга. Блъсна снимката на майка си в чекмеджето и лапна кървящия си пръст.

Снимките бяха правени от колата и момичетата не знаеха, че ги снимат. На някои те идваха към него, на други се отдалечаваха.

Той дълго седя така, като ги вземаше, оглеждаше всяка от тях, сравняваше ги. Най-накрая взе черния молив и сложи X на избраното момиче.

Върна обратно в чекмеджето документите и снимките и го заключи. После сложи кутията до две други, в дървен шкаф в ъгъла. При онези, които вече си бяха отишли.

Като си подсвиркваше, взе чифт ножици за подрязване от гаража и отиде в градината. Тя беше също толкова безупречна, колкото и къщата. Всяко растение беше точно на мястото си, навсякъде беше почистено от плевели и за всичко се полагаха грижи. Наведе се над розите си, като от време на време подрязваше по някое стръкче.

Той беше като всеки друг мъж от предградията през тази хубава майска вечер. С изключение на заключената стая в къщата. И леката издутина на джоба му, в който бяха пликчетата на Самър Янг. От време на време спираше работата си и пъхваше ръка в джоба. Просто за да ги докосне и да си спомни. За момента това му беше достатъчно.