Сега или никога

Глава 34

Мал щеше да затанцува от радост, когато чу съобщението на Хари. Отмени уговорката си с приятели за театър и се втурна да купи нещо за ядене.

Когато Хари пристигна, тя беше в кухнята и приготвяше салатата. Той излезе от асансьора в коридора с венециански огледала и светли килими и тя изскочи да го поздрави.

Облечен бе в черното кожено яке, джинсите и синя риза. Беше небръснат, с разбъркана тъмна коса и уморени очи. Тя си помисли, че това е най-привлекателният мъж, на когото е имала късмета да попадне. Но онова, което каза, беше:

— Радвам се, че си направил такова усилие… от шивашка гледна точка, Хари.

Той изохка.

— Остави ме на мира, Малоун. Идвам направо от работа, пропътувах стотици километри, за да те видя.

— Е, тогава се надявам, че харесваш онова, което виждаш.

Той я изгледа от горе до долу, а тя се завъртя пред него и му изпрати най-хубавата си усмивка. Беше облечена в дълга копринена пола на малки сини цветчета, които подхождаха на очите й, и стегнато черно поло. Краката й бяха боси и на лакираните й с розов лак пръсти бяха налепени лепенки. Бяла готварска престилка покриваше голяма част от нея и тя направо искреше от оживление.

— Престилката ми харесва — призна той внимателно, — особено ако това означава, че ти готвиш.

— Готвя.

Искаше му се да излапа нея, не вечерята. Тя не преставаше да го гледа. Той каза:

— Дорис ми се скара, че не ям както трябва. Каза ми, че имам нужда от някоя добра жена, която да ми готви.

— Дорис ли го каза?

— Да. Казах й, че това ще се отрази зле на бизнеса на Руби, но тя ми каза, че щяло да се отрази добре на холестерола ми.

Погледна го шеговито.

— Сега като се разбрахме по този въпрос, би ли влязъл? — Тя отстъпи и махна с ръка навътре. — Моят дом е и твой, детективе.

Той тръгна към нея и спря.

— От шивашка гледна точка и от всяка друга изглеждаш… прекрасно — прошепна той, като докосна лицето й и я целуна по носа. — Наистина си прекрасна, въпреки че миришеш на чесън.

— Е, поне не е на лекарство против пришки.

Той я притисна до себе си и я целуна както трябва.

Тя имаше чудесното усещане, сякаш потъна в прегръдките му. Не усещаше нищо друго, освен устните му върху своите и стегнатото му тяло.

— О, Мал — промълви той, когато най-накрая отмести устни и зацелува косата, челото и затворените й очи. — Имам нужда от теб.

Тя отвори рязко очи. Отдръпна се от него и го загледа развълнувана.

— Никой никога не ми е казвал, че има нужда от мен.

Той поклати глава тъжно.

— Е, аз го казвам. Последните няколко дни бяха дълги и трудни.

Тя го поведе към дневната, помогна му да съблече якето си и му посочи едно удобно кресло. Попита го дали иска чаша шампанско.

— Имаш ли бърбън?

Той изглеждаше съкрушен и измъчен. Тя кимна. Чудеше се какво ли се е случило след неделя вечерта, когато се разделиха. Отиде до шкафа, взе чаша, сложи лед и наля „Джак Даниълс“.

— Благодаря — каза той тихо.

Тя го погледна със съмнение.

— Четох някъде… сигурно е било в „Козмо“, защото те разбират тези работи… когато мъжът се прибере у дома уморен, най-добрият път към сърцето му е добрата храна. Така че този път май съм улучила. Отивам в кухнята, а ти вдигни краката си и послушай малко спокойна музика.

Тя смени диска на Сантана с Моцарт, намали звука усмихна се през рамо на Хари и изчезна в кухнята.

Хари дори не беше гладен, въпреки че не беше ял. Просто се радваше, че е тук, с нея. Имаше нужда от нея. В повече отношения, отколкото си мислеше.

Той отпиваше от бърбъна и се наслаждаваше на сладникавия му вкус. От кухнята идваше аромат на нещо хубаво. Тихата музика се промъкваше в главата му, успокояваше го… точно както тя беше очаквала. Заля го приятно чувство и той щеше да заспи, ако тя не беше толкова близо до него и не изпълваше мисълта му.

Тя се върна тихо в стаята. Той изрече уморено:

— Съжалявам, Мал. Май не биваше да идвам тази вечер, но толкова исках да те видя…

Тя седна в краката му и облегна глава на коленете му, щастлива, че той е при нея.

— Чувствай се поканен по всяко време.

Той се отърси с усилие от мислите за случилото се през последните няколко дни и се върна към настоящето.

— Онова, от което имам нужда — поде той с усмивка, — е една добра вечеря. Нямам търпение да изпробвам уменията ти.

— Последвайте ме, ако обичате, господине — обяви тя и взе ръката му.

Кръглата маса в кухнята беше приготвена за двама със сини ленени покривчици и чинии в слънчево жълто и синьо. Имаше хляб с орехи, парче сладко масло, макарони с доматен сос и миниатюрни зеленчуци. Свещите бяха запалени, а в кофичката с лед се изстудяваше бутилка бяло вино.

Хари се вгледа в масата, а после и в Мал.

— Ти ли приготви всичко това? — учуди се той.

Тя кимна.

— По-добре първо опитай, преди да сипеш комплименти. Той наля вино в чашите и й помогна да седне.

— Госпожо.

Целуна я, когато тя седна и устните й се задържаха върху неговите.

— Така, както започваме, никога няма да стигнем до яденето — прошепна тя задъхано.

— О, ще стигнем. Чудесно е, Мал. Точно както трябва. Никога не бих се замислил, че точно това ми се яде.

Тя му сипа салата, предложи му хляб и масло и съсредоточено се вгледа в него, докато той опитваше макароните.

— Хубаво — кимна той. — Всъщност повече от хубаво е. Страхотно е. Най-доброто нещо, което съм ял от много дни.

— Е, предполагам, че почти всичко е по-добро от нещата „При Руби“ — каза тя, но той усети, че й е станало приятно.

Той ровеше из чинията си и тя го погледна притеснено. Не се хранеше. Чудеше се какво ли не е наред. Какво имаше предвид, като й каза, че има нужда от нея? Мислеше си, че я харесва, че я желае. Дори се появи една мъничка мисъл, че може би е искал да каже, че я обича.

— Няма смисъл, Мал — смръщи се той и се облегна назад. — Имам и друга причина да дойда тук, освен тази, че исках да те видя.

Сърцето й натежа като камък. Тя се зачуди дали той през цялото време се е преструвал, че държи на нея, а сега щеше да й каже истината. И предчувстваше каква ще бъде тази истина.

Тя се изправи и почисти масата, без да го поглежда. Усещаше как погледът му изгаря гърба й, когато тръгна към дневната. Отпусна се в едно кресло и подви крака под себе си.

Той я последва и седна срещу нея, на същото място, където беше ял веселия сандвич, приличащ на картина от Матис.

Това не беше толкова отдавна, помисли си тя. Познаваха се само от няколко седмици. И очевидно не се познаваха толкова добре, колкото си мислеше. Защо иначе той успя да я измами така?

— Мал — рече тихо той, прочел мислите й, — не е така, както си мислиш.

Тя се загледа някъде над главата му.

— Така ли? — попита тя хладно.

— Онова, което се случи между нас и което изпитваме един към друг, си е все същото, Мал. Нищо не се е променило.

Тя повдигна рамене.

— Може би си прав и просто се връщаме там, където започнахме.

— Тук съм, защото исках да те видя — настоя той — Но съм тук и по работа.

Знаеше си го. Стана и се заразхожда из стаята.

— Люби се с мен, защото искаше да ме използваш — избухна тя гневно. — Нали така, детектив Хари? Е, предполагам, че това не се случва за пръв път с жена. А и себе си обвинявам също. За любов се искат двама, нали?

Хари поклати глава.

— Не е така, заклевам ти се…

— Искаш да кажеш, че ти е било приятно? Е, признавам си, и на мен също. Защо не оставим всичко дотук, Хари? Върви си по своя път, аз ще вървя по моя. — Тя го изгледа сърдито. — Аз не се нуждая от теб.

Той скочи на крака и стисна ръката й.

— Дявол да го вземе, аз се нуждая от теб. Какво ти става? Скачаш, преди дори да си чула какво имам да ти кажа. Защо винаги предполагаш най-лошото?

Тя се дръпна и той пусна рязко ръката й.

— Предполагам, че последният въпрос е безсмислен, тъй като вече знам отговора. Заключила си се в несигурността си и не можеш да пораснеш.

— Какво искаш да кажеш?

Сините й очи хвърляха искри срещу него.

— Кажи ми, Мал, какво значение има, че портретът по описание ни е събрал? Той ме срещна с теб и аз съм благодарен за това.

— Така ли? — Тя отметна глава и се разсмя. — Сега вече знам защо.

Хари стисна зъби. Пое си дълбоко дъх и изрече студено:

— Добре, всичко между нас приключи. Но щом и без това съм тук, мога да ти кажа другата причина, поради която се нуждая от теб.

Тя го изгледа подозрително и той се сопна нетърпеливо:

— О, за Бога, Мал, защо не седнеш? Изглеждаш като неподстригана афганска хрътка, която се кани да ме захапе.

— Ооох!

Тя се тръсна на дивана и заудря бурно възглавницата с юмруци.

— Мълчи и слушай поне веднъж — тросна се той. — Имам и друг живот, освен живота, изпълнен с лукс и доволство, които водя с теб.

— Животът, който водиш с мен? Ха! Няколко празненства, два почивни дни… това ли наричаш живот?

Той внезапно се усмихна.

— Трябва да признаеш, че беше изпълнен с лукс.

Тя взе една розова възглавница и я притисна до лицето си.

— Ужасен си, Хари Джордан — процеди тя във възглавницата. — Защо просто не си вървиш?

— О, не, няма да се отървеш от мен толкова лесно. Ще изслушаш онова, което имам да ти кажа. И когато свърша, си помисли внимателно, преди да ми отговориш. Запитай се дали ще можеш да живееш с последствията от това. Защото аз не мога.

Тя махна възглавницата от лицето си.

— Какво толкова важно можеш да имаш за казване?

— Случайно да си гледала новините днес?

Тя го изгледа неразбиращо.

— Предполагам, че не си. Тогава най-добре да започна от началото. Добре. Когато се разделихме в неделя, отидох на работа.

Тя уточни предпазливо:

— Помня, нощна смяна.

— Но се оказа погребална смяна. За човек, когото познавах.

— Човек, когото си познавал? Искаш да кажеш, че някой е умрял?

— Беше убита млада жена. Беше медицинска сестра в спешното отделение на болницата. Не я познавах добре, просто бях свикнал да я виждам, когато отивах там по работа. Поздравявахме се, разменяхме по някоя дума. Беше хубаво момиче с великолепна червена коса. Росети непрекъснато се опитваше да я сваля. А тя всеки път му отказваше. В неделя вечерта ни повикаха в дома, в който живееше. Някой я бе накълцал… беше прерязал гърлото й, нарязал бе лицето й. Беше коленичила сред локва от собствената си кръв. До тялото й стоеше малката й черна котка.

Мал отново притисна възглавницата до лицето си. Прекалено ясно си представяше цялата сцена.

— Недей — прекъсна го ужасено тя. — Моля те, недей. Не искам да слушам.

— Беше мъртва от трийсет и шест часа — продължи Хари без угризение. — Умряла е, докато ти и аз сме танцували на празненството на майка ми.

— Не!

Тя притисна длани до ушите си. Той застана до нея и махна ръцете й.

— Същият мъж я е убил, Мал. Мъжът от портрета.

Тя се отпусна назад върху възглавниците. Уплашените й очи се взираха в неговите и той усети прилив на нежност. Прииска му се да я прегърне и да забрави всичко. Но този път не можеше да го направи.

— Вече е убил четири млади жени, Мал. Отнел е четири живота. Четири семейства са опустошени от загубите. Всички те са нечии дъщери. Нечии приятелки. Нечии любими може би. Били са скъпи за онези, които са ги обичали. И са означавали само миг извратено удоволствие за злодея, който ги е убил.

Тя наведе глава и загледана в краката си, не продума. Миглите й се завиваха в крайчетата толкова сладко. Абсурдно беше да се вълнува от такава дреболия, помисли си той.

Мал си мислеше за Самър Янг и хубавата Сузи.

— Какво искаш от мен? — прошепна тя.

— Искам да ми кажеш какво знаеш за мъжа от портрета.

Тя вдигна рязко глава.

— Вече ти казах. Не го познавам. Това е истината, кълна се!

— Тогава какво толкова те тревожи в него?

Тя извърна глава.

— Не мога да ти кажа.

Хари изстена. Повдигна очи разочаровано. Сграбчи я за раменете, изправи я на крака и приближи лице до нейното.

— По дяволите, защо да не можеш да ми кажеш, Малоун? — изрева той. — Как може нещо да бъде по-важно от онова, което се е случило със Сузи Уокър? Ти си жива, за Бога!

Тя го гледаше втренчено, замаяна от ужас. Хари я пусна и се отдръпна от нея.

— Всичко е наред, Мал, всичко е наред. Съжалявам. Не биваше да те питам. Имаш право да пазиш тайните си. Забрави.

Той се обърна и взе якето си от стола, където го беше захвърлил, когато пристигна. Сякаш бяха изминали векове оттогава.

— Извинявай — повтори той искрено. — За това, че излях разочарованието си и собствените си неуспехи върху теб. Аз разочаровах тези жени. Трябваше да съм заловил убиеца още преди да се беше докопал до Самър Янг. Преди да беше убил Сузи.

— Това ли имаше предвид, когато каза, че имаш нужда от мен?

Знаеше, че гласът й трепери, и затова преглътна, опитвайки се да се успокои.

— Не съм си мислил за влиятелното ти предаване — възрази той, като я гледаше в очите. — Исках да кажа, че се нуждая от теб, както мъж се нуждае от жена понякога. За утеха. Като приятелка и любима. И тази беше другата причина, за да дойда тук, Мал.

В гърлото й беше заседнала буца. Дългата и копринена пола прошумоля, когато се приближи до него.

— Очите му ме шокираха… някога познавах човек, с очи като тези.

Тя помнеше най-вече очите му, въпреки че бяха скрити зад дебели очила. Лещите ги увеличаваха. Бяха тъмни, хипнотизиращи, проникващи направо в душата й.

— Същият мъж ли е?

Тя поклати глава.

— Мъжът, когото познавах, носеше очила… Той… той ме изплаши. Това беше всичко.

— Изплашил те е толкова, че не можеш да покажеш портрета в предаването си. Убиецът със същите очи.

— Беше глупаво, знам, но това е истината.

Виждаше се, че е разстроена.

— Не искаш ли да ми разкажеш?

— Наистина няма нищо за казване. — Тя се пресегна и докосна леко лицето му. — Съжалявам, Хари. За Сузи. Съжалявам и за онова, което казах. — Тя си пое дълбоко дъх. Беше взела решение. — Длъжна съм да покажа портрета в предаването. Сега разбираш.

Той все още не разбираше какво в мъжа я тревожи толкова, но предположи, че тя никога няма да му каже. Тайната и беше прекалено лична, за да я сподели с някого.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш?

— Да. Ще започнем да работим по това утре. Ще правим записа в четвъртък. Не ни остава много време.

— Всичко, което искам, са пет минути.

Тя поклати глава.

— Ще отложа предаването, определено за тази седмица. Ще направя цяло предаване по случая.

— О, Мал…

Той поклати глава тъжно.

— Знам, знам. Защо не казах всичко това още в началото и не спестих цялата агония? — Тя го изгледа трогателно. — Така и не се научих, нали, Хари?

— Ще се научиш — промълви той и я привлече в прегръдките си, като я притискаше така, сякаш никога повече няма да я пусне.