Сега или никога

Глава 19

На следващата сутрин в седем Хари караше колелото си през площад „Луисбърг“. Скуийз подтичваше задъхан зад него. Бяха минали по дванайсеткилометровия маршрут, който завършваше при зоологическата градина. Искаше му се да покара малко повече, но както обикновено нямаше време.

Хари остави велосипеда в преддверието и сложи паничка вода пред кучето, което я изпи шумно, после грабна телефона и се обади на Мал. Нямаше търпение да й разкаже, че телевизионните мрежи са се заели със случая. Когато отговори телефонният секретар, той се намръщи разочарован. — Обаждах се — каза забързан. — Ще ти се обадя по-късно. После се втурна под душа, прекара електрическата самобръсначка по лицето си, облече се набързо и подсвирна на Скуийз. Тъкмо излизаше през вратата, когато се сети. Върна се в банята, среса се набързо и отново изхвърча.

Ресторантът „При Руби“ все още беше изпълнен с остатъка от снощния никотин, както и с част от сутрешната порция. Той седна и си поръча кафе, две рохки яйца, шунка и пържени картофи с препечено хлебче. Почуди се колко ли цигарен дим изгълтва заедно със закуската си. А също и с междинното хапване, с бирата, която изпиваше понякога след работа, и с вечерята. После си каза, че това е безсмислено, защото нямаше намерение да се откаже от този ресторант.

Не си спомняше да е ял предния ден и сега умираше от глад.

Дорис не беше на смяна тази сутрин, така че кучето остана без вкусното си угощение. То се сви в краката на Хари и зачака.

Хари изгълта кафето си, поиска да му налеят ново, после отиде до телефона на изхода. Отново набра номера на Мал и отново му отговори телефонният секретар.

Той се усмихна. Тя винаги звучеше така, сякаш се надяваше, че някой ще се обади… моля, оставете ми съобщение, дори и да е съвсем кратко. Беше ужасно неуверена, въпреки че никога не би се досетил по вида й. Това беше нейната добре пазена тайна, която тя беше споделила само с него и с никой друг.

— Вече е седем и трийсет, ранобудна птичко — каза той. — Май ми липсваш. Надявам се, че си оцеляла след вчерашния ураган. Ще ти се обадя по-късно на работа.

Докато доизяждаше яйцата и картофите, той се замисли колко по-щастлива можеше да бъде тя само ако пожелаеше да сподели и останалите си тайни. Той със сигурност щеше да се чувства по-щастлив.

През този ден се обади няколко пъти и остави няколко съобщения. Не можа да я открие на работа. Казаха му, че е излязла. Не, не може да се свърже с нея по никакъв начин. Обади й се отново вечерта и отново му отговори секретарят:

— Слушай — поде той с раздразнение, — дяволски неуловима си. Вече ми свършват монетите за телефон. Исках да те питам за онази среща. Сещаш ли се, онази, за която говорихме? Знам, че може да ти се стори малко неочаквано, но майка ми има рожден ден в петък и е организирала тържество. Аз, разбира се, трябва да отида, но се чудех дали не би дошла с мен. Малко е рано да ти стоваря цялото си семейство, но ти вече се запозна с кучето ми, така че би могла да продължиш с останалите и тогава вече наистина ще знаеш всичко за мен. Мислех, че може да те заведа в един малък клуб и на още някои места. А на следващия ден да се разходим с колата из Върмонт. Там, в планините, имам вила. Може да походим малко и да прекараме нощта там. Никакво обвързване. Честно — добави той с усмивка. — Обади ми се дали ще приемеш. Моля те! Ще си бъда у дома след девет. Ако имам късмет. О, между другото, видя ли портрета по телевизията? Копелето все пак се оказа сериен убиец.

През този ден Хари получи още новини от лабораторията. Пуловерът беше шотландски, „Прингъл“, и е бил купен от магазина „Нийман-Маркъс“ в Бостън. Моделът беше черно кашмирено поло от еднокатна прежда и струваше триста шейсет и пет долара. Пуловерите се продавали добре и никога не са намалявали цената им. За съжаление, от две години не са имали такива. Не можеха да направят справка кой си е купил такъв модел.

— Нашият човек определено е паралия, Росети — каза Хари, докато пиеха бира в „Севънс“ на „Чарлс стрийт“.

Всъщност бира пиеше Хари. Росети си беше поръчал водка мартини с лук, вместо с маслина. Хари го изгледа.

— Тази вечер да не се мислиш за Джеймс Бонд, а?

— Изостанал си, Професоре. Умните хора вече пият мартини. Жените харесват това, да знаеш. Смятат те за очарователен.

— Какво стана с чашата бяло вино?

Росети се разсмя.

— Точно това имах предвид. Изостанал си от времето. Дори до маргарита не си стигнал. Какво ще предложиш на Малоун, ако въобще се съгласи на онази среща?

— Шампанско — каза той. — Това устройва и двама ни.

Замисли се дали тя му се е обадила и дали не са обречени да пропускат обажданията си. Имаше намерение да се прибере вкъщи и да си легне рано, но Росети искаше да го запознае с новата си приятелка.

— Моята нова жена — поправи го Росети. — А ето я и нея. Той оправи възела на жълтата си копринена вратовръзка и приглади назад косата си с две ръце.

Жената, която си пробиваше път към бара, беше дребничка, тъмнокоса, много млада и много симпатична. Росети я сграбчи собственически за ръката, сложи една целувка върху устните й, после преметна ръка през раменете й и я придърпа напред.

— Ванеса — поде той гордо, — да ти представя моя партньор. Името му е Хари и обикновено се появява с другар на име Скуийз, само че тук не пускат кучета. А и Скуийз заслужава нещо по-добро от тази дупка.

Тя се разсмя.

— Ами аз?

— За теб е достоен единствено Раят — каза той, като я гледаше възхитено.

— Приятно ми е да се запознаем, Хари — подаде тя ръка. — Жалко, че го няма Скуийз.

Хари си помисли, че е не само симпатична, но и мила.

— Това е кучешкият живот, нали така — каза той, взе ръката й и я поднесе към устните си.

Росети подсвирна удивено.

— Хей, хей, аз съм латинският любовник, не помниш ли? Добре, Ванеса. Какво ще поръчаш?

— Перие с лимон, ако обичаш.

Росети повдигна вежди и погледна въпросително към мартинито.

Тя поясни:

— Само си помисли как ще изглежда, ако хванат полицай да купува алкохол на непълнолетна.

Той плесна с ръка по челото си.

— Забравих! Не, не съм. Не знаех. Откога се срещаме?

— От две седмици.

— А ти на колко години си… точно?

— На двайсет и една… от следващия месец.

— Чудесно — отдъхна си той. — Ще го отпразнуваме. Можеш да поканиш и Хари. Малко социален живот няма да му се отрази зле.

Тя изгледа Хари преценяващо.

— Мисля, че Хари може сам да уреди социалния си живот. Но ако има тържество, ще е добре дошъл.

Хари допи бирата си.

— Благодаря за доверието, Ванеса. Ще ви оставя да уточнявате подробностите по тържеството. Радвам се, че се запознахме.

Той пожела лека нощ, излезе на улицата и тръгна към мястото, където беше паркиран „Ягуарът“. Скуийз подаде обнадеждено нос през прозореца и Хари го пусна навън за бърза разходка. Забеляза металносивото „Волво“ и веднага разпозна номера на колата от паркинга на болницата. Бостън наистина е малък град, си помисли и отбеляза ресторанта, пред който беше паркирано „Волвото“. Човек се натъкваше на познати на всеки ъгъл.

Отби се в един магазин и си купи пуйка и хляб, припомняйки си сандвича, който му беше приготвила Мал. Подкара колата бързо към къщи, а когато пристигна, провери телефонния секретар. Лампичката мигаше и той натисна нетърпеливо бутона. Усмихна се, щом чу гласа й.

— Благодаря за поканата, детективе — започна тя с глас, мразовит като лед. — За съжаление, смятам да бъда изключително заета в края на седмицата. И още нещо… портрета, който си оставил у дома. С него се опитваше да се добереш до предаването ми, нали? Предполагам, че сега, когато успя да го покажеш по всички телевизионни мрежи, въпросът е безсмислен. Добра работа, детективе…

Той простена тежко.

— О, Хари, виж само какво направи…

Прослуша отново съобщението, за да е сигурен, че е чул правилно. Прозвуча му по-непреклонно и от първия път.

Отиде намръщен в кухнята и си наля „Джим Бийм“ на воля. Пусна няколко бучки лед и закрачи из стаята, като отпиваше от време на време и се питаше как ли ще успее да се измъкне от тази каша.

— Какво й има все пак, а, Скуийз? — попита тихо. В отговор кучето го погледна напрегнато със светлосините си очи.

— Тя е луда — изръмжа Хари, като продължи да обикаля из кухнята. — Съвсем е полудяла. Първо я моля за помощ и тя ми отказва без обяснение. После я каня на среща, а тя се държи така, сякаш съм някой безочлив келеш само защото съм споменал, че искам да я видя.

Пламтящ от гняв, той взе телефона и набра домашния й номер.

— Ало? — обади се Мал.

Цели два дни беше разговарял с телефонния секретар и сега занемя от изненада.

— Ало? — повтори тя.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш, като ми оставяш такова съобщение? — развика се Хари. — „За съжаление, смятам да бъда изключително заета в края на седмицата“. Какво означава това, госпожице Знаменитост Малоун? Че си ми бясна, защото ти оставих портрета? Защо тогава просто не си го кажеш?

— Казвам си го — развика му се и тя. — Сега вече си го казвам!

— Защо не ми кажеш какво толкова му има на проклетия портрет? Просто изплюй камъчето.

Тя стисна по-здраво телефонната слушалка и процеди през зъби:

— Нищо му няма. А и това няма нищо общо с теб.

Той крачеше из стаята с телефон, долепен до ухото си.

— Значи цялата тази патърдия е за нищо, а? Е, вече съвсем ми писна от твоите няма нищо, Малоун. Поканих те на среща и ти прие. Обадих се малко по-късно, признавам, но обстоятелствата бяха против мен. Но се обадих. И те поканих на среща. А сега ми кажи ще дойдеш ли на тази среща, или не?

Мал се беше свила в любимия си стол пред огъня. Тя се вгледа в мястото, където предната вечер седеше Хари. Спомни си колко приятно им беше.

— Да — промълви тихо.

— Да… какво?

Хари прокара пръсти през косата си намръщен. Не разбираше дали тя приема поканата му.

— Да, ако обичаш, Хари.

Той отдръпна телефона и се вгледа в него, после в Скуийз. Не можеше да повярва на ушите си. Каза си удивен тя е луда, прав бях. А на нея додаде:

— Наистина ли? Наистина ли ще дойдеш в петък?

— Бих искала да дойда, Хари — отвърна тя тихо. — Знам, че ме мислиш за луда, но нещо ми стана, когато видях портрета и разбрах, че е сериен убиец. Просто не можах да го направя. Както и да е, сега вече нямаш нужда от мен.

— Така ли смяташ? Че исках да те използвам!

— А не искаше ли?

— Може би в началото беше така. Но не и след това. Не и сега.

— Вярвам ти — отрони Мал.

В себе си тя знаеше, че този път това е истина.

Хари спря да обикаля. Отпусна се в креслото и Скуийз се намести облекчено до него. Гласът на Хари отново прозвуча весело:

— Малоун, защо непрекъснато се караме?

— Заради теб. Изглежда, просто не успяваш да ме подхванеш както трябва.

— Аз пък мислех, че това се отнася за теб.

Мал се облегна в креслото с дамаска на розови цветове. Усети, че напрежението в тила й започва да изчезва.

— Смяташ ли, че ще се караме и през почивните дни?

— Не, и ако зависи от мен. Одобряваш ли програмата?

Тя се замисли.

— Тържество, нощни клубове, вила в планината? Почивни дни, изпълнени с толкова приключения — отдавна не съм имала.

Тя сви крака под себе си и се сгуши още повече в креслото.

— Е, нека не правим голям въпрос от това. Тържествата на майка ми са много официални… гостите са все старите твърдоглавци от Ню Инглънд… надути, колкото си искаш. Нощните клубове не са кой знае колко стилни, по-скоро са местни кръчми. А вилата в планината си е точно обикновена вила в планината. Така че си вземи дебела пижама и ботуши за дълго ходене.

— Няма да забравя.

Хари се поколеба, несигурен как точно да й обясни. Не искаше тя да смята, че е задължена с нещо само защото щяха да прекарат заедно почивните дни. У нея все още имаше нещо непознато, което той не разбираше, и не искаше да я изплаши.

— И като казах никакво обвързване, Мал, точно това имах предвид. Просто гостуване при приятел.

— Добре — съгласи се тя.

По гласа й познаваше, че тя се смее.

— Между другото, от колко часа е празненството?

— Осем, вечерята ще бъде в осем и трийсет. И както ми каза майка ми, това означава точно осем и точно осем и трийсет. Тя държи много на точността.

— Жена, която ще ми бъде по сърце.

— На мен също, предполагам, въпреки че нямам предвид точността.

— Ще бъда в „Риц — Карлтън“ — съобщи Мал. — Ще се срещнем в бара. Само кажи по кое време.

Всякакви мисли, че тя може да пожелае да сподели леглото му, изчезнаха бързо и той изрече с нотка на съжаление:

— Тогава в седем.

— Хари…

В гласа й отново се усещаше онзи трепет и той се усмихна.

— Кажи, Малоун?

— Нямам търпение.

Мал затвори телефона усмихната. Имаше чувството, че са вдигнали товар от плещите й. Не това си представяше тя. Всъщност смяташе въобще да не вдига телефона. Но ръката й сама се протегна и го направи. Това нямаше нищо общо с нея. А и добре си повика и това я облекчи.

Тя се разсмя, като си спомни. Славеше се като жена с железен самоконтрол, но Хари Джордан някак все успяваше да я накара да го изгуби. Наистина нямаше търпение да види какво й носят почивните дни.