Сега или никога

Глава 13

Като си припомни старото кожено яке на Хари, Мал се облече неофициално с черни панталони и пуловер. Още щом влезе в „Арлет“, разбра, че е сгрешила. Мястото беше малко и много шик, с високи прозорци, изчистен декор и интересни картини по стените. И Хари Джордан беше издокаран.

Той я чакаше на малкия бар. Изглеждаше като нещо средно между Харисън Форд и Джон Кенеди в сакото, което тя би се заклела, че е на „Армани“, в ленените панталони и фината бяла риза. Беше си сложил дори вратовръзка.

— Радвам се, че дойдохте — посрещна я той с такъв вид, сякаш наистина го мислеше. — Страхувах се, че ще се откажете.

— Очевидно не сме на една и съща дължина на вълната — отвърна тя, подразнена, че са я хванали в крачка. — Ако знаех, щях да се облека подходящо.

Той въздъхна престорено.

— Смятах, че знаете „Арлет“. Това е най-модерното място.

— Разбира се. Като „При Руби“.

Той й се усмихна, докато ги придружаваха до една маса, близо до прозореца.

— Следващия път може би ще оправим нещата. От шивашка гледна точка, искам да кажа.

— Следващия път! — Тя седна и го изгледа въпросително. — Не прибързваме ли малко?

— Аз съм голям оптимист при планирането.

Мал се разсмя и отстъпи. В очите му имаше палави искрици, а на устните му трептеше усмивка.

Седнал срещу нея, Хари си мислеше, че тя е най-привлекателната жена, която е виждал някога… въпреки че носът й беше малко големичък, сините й очи бяха прекалено раздалечени, а брадичката й беше малко по-закръглена от необходимото. Но устата й беше разкошна — с пълни устни, които й придаваха уязвимост. Освен това около нея сякаш имаше някакво златисто сияние. Харесваше му самоуверената й енергичност и интелигентността в очите й. И острият й ум. Всъщност тя цялата му харесваше. Дори ушите й. А той беше особено придирчив към ушите. Нейните бяха красиви. Малки и прилепнали към идеално оформената й глава.

Жалко, че се сдърпаха така за портрета по описание, защото вечерята можеше да му донесе доста повече удоволствие.

Той извика сервитьора и поръча шампанско, без да я попита. Тя повдигна вежди изненадано.

— Ако не го обичате, мога да поръчам нещо друго — успокои я той. — Просто искам да опитате това. Открих го във Франция и се оказа, че е едно от най-добрите.

— Ами ако предпочитам мартини?

— Поръчайте си.

— Ясно. Вие сте мъж, който поема отговорността.

Той сложи лакти на масата и подпря брадичка на юмруците си. Наклони се към Мал и я погледна в очите.

— Само когато съм сигурен, че и другият го иска.

Мал също подпря брадичка и го погледна. Забеляза, че около оловносивото зениците му имат по-тъмни пръстени. Смяташе, че е привлекателен. Жалко, че беше толкова дързък. Освен това беше сигурна, че прави всичко заради портрета по описание. А тя не искаше да има нищо общо с него. Иначе можеше и да го хареса.

Каза му предизвикателно:

— И така, кажете ми, детективе, защо всъщност ме поканихте?

— Смятах, че това ще бъде добра възможност да се опознаем.

Тя му се усмихна лукаво.

— По-добре внимавайте. Аз може и да знам за вас повече, отколкото си мислите. Все пак, тъй като сте човек, който обича да носи отговорност, защо не поръчате и за двама ни?

Той повдигна вежди изненадано.

— Оказвате ми твърде голямо доверие.

— Доверие е дума, която не съществува в речника ми.

Той я погледна недоверчиво, но тя само се усмихна. Хари даде знак на сервитьора, направи поръчката и отново се обърна към нея.

— Детективе, е доста формално обръщение за хора, които споделят едно кулинарно удоволствие — отбеляза той. — Освен това ще ми е много неприятно, ако някой си помисли, че съм тук по работа. Бихте могли да ме наричате Хари.

Сервитьорът наля шампанското и тя отпи. После погледна Хари одобрително.

— Определено познавате вината.

— Както и някои други неща — съгласи се той.

— Хм, не може да се каже, че сте скромен, детективе.

— Не и за нещата, в които съм сигурен. И казахме, че ще бъде Хари, нали така?

Тя наклони глава замислено.

— Не съм сигурна, че ще свикна да те наричам Хари. Но пък няма да ми се налага, тъй като това ще бъде нашето първо и последно споделено кулинарно удоволствие, както ти изтънчено го нарече.

— Не ми е приятно да си мисля, че това ще бъде първата ни и последна среща, госпожо Малоун.

— Госпожо Малоун?

Той повдигна вежди.

— Бихте ли предпочели мадам?

Тя се разсмя.

— Не знаех, че чувството за хумор влиза в изискванията за детектив.

— Не влиза, но не сте ми предложили да ви наричам Малъри, госпожо Малоун?

Тя вдигна тост.

— За теб, Харълд Пийскът Джордан Трети. Наследник на известно, богато адвокатско семейство от висшата класа. — Тя го погледна и в сините й очи искреше смях. — Син на един от най-големите адвокати на времето си. Експерт по разпитите в съдебната зала, известен със способността си да намери законова вратичка, която да отърве клиента му. Въпреки че и той, и всички останали знаели, че клиентът му е дяволски виновен. Бил блестящ и когато договарял условия за отстъпки, ако нямало начин за измъкване.

Хари изстена.

— Нека не разкриваме всички семейни тайни.

Тя му се усмихна накриво.

— Но ти, Хари Трети, си пренебрегнал семейната традиция. Отишъл си в Мичиганския държавен университет и си станал футболна звезда. Учен американец, със среден успех отличен. Идеален избор за големите футболни отбори. Но си отклонил предложенията. — Очите й срещнаха неговите с любопитство. — Защо, Хари? Какво се случи?

Той повдигна рамене и отпи от виното си.

— Искаш да кажеш, че не знаеш?

— Дори и аз не мога да знам човешките мисли и личните основания за вземане на решение. Но мога да направя един разумен опит за познаване. Баща ти?

Хари кимна.

— Той беше започнал да остарява. Когато се оженил, вече минавал четирийсет. Когато отидох в университета, той минаваше шейсет. Искаше да бъде сигурен, че нещата продължават по отъпкания път дори и след като него вече го няма. И той направи това, което можеше да прави най-добре. Договори се с мен.

— „Аз остарявам, Хари — ми каза той, свирейки на струните на сърцето и вината. На моята възраст човек не знае колко още му остава. И помни, трябва да мислим за майка ти… за продължението на живота й… След като аз си отида. Искам да бъда сигурен, че фирмата ще бъде в твоите ръце, на сигурно място в семейството, а не заграбена от крадците на гробове“. — Хари се усмихна. — Имаше предвид партньорите си. Все смяташе, че дебнат да го изместят, и предполагам, че е бил прав. Както и да е, той бе решил първо да уча право. А после ще видим за футбола. „Не мисли, че не се гордея с теб, сине, ми каза той. Кой баща не би се гордял да види сина си да бележи онзи победен тъчдаун срещу Нотр Дам? Ами че аз щях да се пръсна от викане заедно с другите. Но фактите са си факти и аз не ставам по-млад. Погледни отговорностите си, Хари. Помисли за майка си“.

— И така, ти, като добро момче, отиде да учиш право в Харвард… и едва не те изхвърлили първата година. Вероятно си се постарал, за да си го върнеш на баща си.

Той възкликна удивен:

— Човек не може ли да си има личен живот, Малоун?

— Разбира се — отговори тя, — но не и ако става въпрос за неща, отбелязани в документи. Прекарал си повече време в срещи с второкурснички, отколкото в училище. Два пъти си блъскал „Поршето“ си, посещавал си често прекалено много барове, а оценките ти никакви ги нямало. Бил си временно отстранен.

Хари вдигна ръце отчаяно.

— На първа среща на човек не му се иска да чуе точно това… списък от младежките му грешки. Нарочно ли се опитваш да подкопаеш почвата под краката ми?

В очите й вече имаше нещо повече от любопитство. Имаше топлота и съчувствие, точно както при телевизионните й интервюта, когато интервюираните имаха чувство, че тя наистина се интересува от думите им, и изливаха душата си пред нея.

— Всичко е наред, Хари. Можеш да ми кажеш — прошепна тя. — Обещавам, че ще си остане само между мен и теб.

Хари кимна:

— Исках да се върна, но беше прекалено късно… бях изгорил всички мостове зад себе си. В света на футбола бях остаряла новина. Вече имаше ново поколение, по-младо, по-нетърпеливо, по-добре подготвено. Бяха по-добри от мен. Баща ми каза, че никой не съжалява повече от него, но семейството е на първо място и че той не е човек, който би избягал от отговорностите си. И очакваше същото от сина си.

Хари се разсмя, докато разказваше на Мал какво точно му беше казал баща му за закопчаването на панталоните.

— И така, ти се върна да учиш право?

— Знаех, че е прав. Късметът идва само веднъж в краткия, сладък живот на спортиста. Трябва да се решава… сега или никога. Когато дойде, сграбчваш го, иначе току-виж отлетели година-две и ти вече си прекалено стар, пренебрегван заради новото попълнение. Завърших право и отидох да работя при баща си.

Сервитьорът се появи. Мал ококори очи от удоволствие, като видя блюдата от сьомга и миниатюрни, хрупкави картофени кейкчета. Хари си помисли, че тя изглежда като момиченце пред тортата за рождения си ден.

— Опитай го — окуражи я той. — Виж дали е толкова вкусно, колкото изглежда.

— Ммм. — Очите й светеха от удоволствие, устата й беше пълна. — Дори по-добре.

— С облекчение виждам, че все пак си човешко същество. Бях започнал да си мисля, че всъщност ти си точно тази Мал Малоун, която виждаме по телевизията.

— Вероятно е така.

Нямаше намерение да изяснява себе си пред детектив Хари Джордан. Тя отново подхвана своята тема.

— Работата при баща ти е продължила две години. После си напуснал и си станал полицай. Защо?

Ясните й сини очи сякаш ровеха в главата му за истината. Той осъзнаваше, че зад мекия глас и учтивия маниер умът й беше остър като бръснач и вероятно точно това съчетание й носеше такъв успех.

— Щом като знаеш толкова много, предполагам, че вече знаеш и тази причина. — Тя помълча малко и каза: — Ами жена ти? Обичаше ли я?

— За Бога, Малоун — изгледа я той шокиран. — Разбира се, че я обичах. И ако искаш да знаеш, дяволски ме болеше, когато тя си отиде. Защо, ако мога да попитам, се интересуваш?

— Просто проверявам дали и богатите полицаи имат чувства.

— Като теб ли, Малоун? — попита той студено.

Тя се усмихна.

— Туш, детективе. Разкажи ми за „Муунлайтин клъб“.

Той не можа да се сдържи и се разсмя. После отрони с възхищение:

— Как, по дяволите, разбра? Предполага се, че това е тайна.

Хари беше купил и подпомагаше гимнастическия салон анонимно. Само някои от началниците му знаеха за това.

— Работата ми е да научавам разни неща за хората. Знам, че подготвяш втори салон на друго място, но този път с плувен басейн. И това, че ти и някои от другите полицаи жертвате щедро от свободното си време, за да помагате на работата в клуба. — Тя го погледна сериозно. — Направил си нещо прекрасно, Хари. Много хора не биха и помислили да похарчат толкова пари, за да помагат на децата от улицата.

Той повдигна рамене.

— Другите хора не виждат децата от улицата всяка вечер така, както ги виждам аз. Някой трябва да помогне и аз реших, че щом и без това не съм спечелил тези пари с труд, поне мога да вложа част от тях, откъдето идват.

— Много благородно — каза тя искрено.

— О, разбира се. Свети Хари. Имам чувството, че съм в някое от предаванията ти — откликна той раздразнено. — Мисля, че е време да поговорим за теб. — Взе ръката й и я обърна, загледан в линиите й. — Или ще се наложи да чета по дланта ти?

Мал го погледна притеснено. Беше добра в задаването на въпроси, но не и в даването на отговори.

— Няма нищо за казване. Само обичайното. Момиче от малък град отива в университета, получава работа в телевизионна станция в малък град, после чете прогнозата за времето, а след това се издига в една телевизионна мрежа. — Тя сви рамене. — Всичко останало е история.

— Хей, хей, хей — вдигна Хари ръка. — Намали за минутка. Кой малък град? Ами семейството ти? Братя и сестри? Гаджета? Бракът ти… на този въпрос искам да отделиш достатъчно време. Хайде, Малоун, размяната не е почтена.

Очите на Мал срещнаха неговите за миг. В този момент те имаха същия израз, както на срещата или в „При Руби“, когато тя му връщаше портрета по описание.

— Забрави — каза тя. — Това е всичко. Аз съм най-безинтересната жена на планетата.

Внезапно тя се промени. Изглеждаше изгубена и отчаяна. Хари поклати глава. Просто не можеше да разбере.

След малко тя повдигна брадичка и му отправи онази омайваща усмивка, от която лицето й засияваше.

— Просто се шегувам, Хари. Само се шегувам.

Сервитьорът отнесе чиниите им и те останаха за миг загледани един в друг.

— И защо беше пълното психологическо проучване върху мен? — попита той. — Няма вероятност да се появя в предаването ти, въпреки че не разбирам защо пък не. Но те предупреждавам, че все още не съм се отказал.

Тя прокара пръсти по столчето на чашата си и промълви тихо:

— Може би ме е интересувало кое движи мъж като теб. Какви са били истинските ти мотиви да ме поканиш на вечеря.

— А какво ще кажеш за твоите мотиви да приемеш поканата ми?

Очите им се срещнаха.

— Просто се чудех какъв ли си в действителност — изрече тя невинно.

Хари прокара ръка по наболата си брада.

— Трябва ли да разбирам, че това е било съвсем абстрактна мисъл? Или че смяташ да ме опознаеш по-добре, Малоун?

Тя отново му отправи лека, хладна усмивка.

— Просто се шегувах, детективе. Не можах да устоя.

Той въздъхна със съжаление.

— Аз се надявах на сексуален подтекст.

Той се загледа в нея, докато тя се хранеше съсредоточено. Изглеждаше така, сякаш живееше от чист въздух и заруменели ябълки, а не от истинска храна.

— Ядеш така, сякаш отдавна не си се хранила както трябва.

— Не съм. През последната седмица бях на хиляда и двеста калории дневно. А когато бях дете, никога не получавах добра храна. Понякога не получавах никаква. Предполагам, че това е причината сега да й се наслаждавам така.

Тя най-после беше разкрила нещо за себе си — малък пробив в защитната й броня. Той й каза:

— Изненадваш ме. Представях си, че идваш от един от онези хубави домове, за които всички мечтаем. Нали знаеш, с майка в кухнята, която готви страхотно, баща, който коси ливадата, стреля по кутийки със синовете си или води семейството си за риба. Ти си сред момичетата, които подкрепят училищния отбор, после ставаш кралица на красотата и всички момчета се надпреварват с предложения да те отведат на бала.

— Хубав образ. — Тя се облегна назад, с ръце, кръстосани пред гърдите. — За съжаление, не всички сме родени със сребърна лъжица в устата като теб, Хари Джордан.

— Истина е, но никой от двама ни няма причина да се срамува.

Тя се засмя скептично.

— И как можеш да знаеш? Сигурно дори не си знаел каква е другата страна на живота, преди да станеш полицай.

— Това означава ли, че ти си живяла от другата страна?

— Обсъждах въпроса по принцип. Работата ми е да знам как живее и другата половина.

— Моята също.

Тя го погледна замислено.

— И какво прави човек като теб през свободните вечери?

— Ти ме познаваш изцяло. Защо ти не ми кажеш?

— Отдаваш се на нощен живот… в онези малки дупки, клубове за салса, които, изглежда, харесваш. Танцуваш добре, познавач си на доброто вино. Наслаждаваш се на хубавата храна в очарователни ресторантчета като „Арлет“, а жените те намират привлекателен.

— Пак се връщаме на това…

Тя отново му отправи онзи самоуверен, невинен поглед.

— Чудно как ли тази тема все изскача. Виж, детектив Хари, много ми е неприятно да разваля магията помежду ни, но трябва да повторя постъпката на Пепеляшка. Ще записвам предаване утре сутринта и имам нужда от сън.

— Жалко. Смятах, че тъкмо започвам да те опознавам.

— Наистина ли това си мислеше?

Тя му хвърли един закачлив поглед през рамо и се отправи към тоалетната.

Той поклати глава, докато я гледаше как се отдалечава между масите. Не това си мислеше, разбира се. Всъщност смяташе, че не знаеше за нея много повече, отколкото при влизането им тук.

— Няма нужда да ме изпращаш до дома — каза тя по-късно, докато чакаха за такси пред ресторанта.

— Винаги изпращам жените до входната врата.

— Нещата са се променили от времето на майка ти, детективе. Сега жените са независими. Хващат си таксита сам-самички.

Той я погледна раздразнено.

— Можеш да говориш каквото си искаш, но са ме възпитали на добри маниери.

— О? Момчето на мама?

— Като убиеца? Нали се сещаш?

— Обеща да не говорим за работа — напомни му тя мрачно.

— Аз съм човек, който спазва обещанията си.

Таксито пристигна. Той й отвори вратата, после седна до нея. Тя не се възпротиви. Даде адреса на шофьора и се смълча, загледана през прозореца.

Чудеше се какво ли е да бъдеш обичана от мъж като Хари Джордан. Мъж, със старомодни маниери. Мъж, който спазва обещанията си. Мъж, чието мускулесто бедро усещаше до себе си.

Хари усещаше леката, тревиста миризма на парфюма й. Очите му проследиха античната й огърлица с лунен камък до мястото между гърдите. Прочисти гърлото си и наруши мълчанието.

— Благодаря за прекрасната вечер, госпожо Малоун.

Тя го изгледа продължително.

— За мен беше удоволствие, детектив Джордан.

— Отново обратно към официалностите — поклати тъжно глава той. — Но пък и ти не ми предложи да те наричам Малъри.

— Не съм, нали.

Погледът й беше откровен.

Таксито спря, Хари излезе и й отвори вратата.

— Ще трябва да свикнеш с маниерите ми, ако ще правим това отново — каза той.

Тя го изгледа недоверчиво, но не отговори, докато се изкачваха по стълбите към жилището й.

— Няма да има по едно питие преди лягане, предполагам? — каза той със съжаление. — Ще записваш утре рано онази програма.

— Точно така.

— Е, тогава лека нощ.

— Лека нощ, детектив Джордан.

Хари стоеше с кръстосани ръце и я наблюдаваше как влиза във фоайето. Тя спря, поколеба се за миг, после се обърна и се върна при него.

— Кажи ми нещо, Хари. Онзи път, когато ти се обадих по телефона… защо дишаше толкова тежко?

Той прокара пръсти през косата си и се усмихна.

— Истината или предизвикателство?

— Истината.

— Жалко. Имах най-различни хубави предизвикателни отговори. Истината е, че тъкмо се връщах от разходка с велосипеда. Извеждам и кучето. Това е добър начин да си направим двамата малко гимнастика.

Мал се разсмя.

— Просто се чудех. Лека нощ, Хари. — Тя отново заизкачва стълбите.

— Знаеш ли какво, Малоун? — извика той след нея.

Тя се обърна.

— Сега какво?

— Ако можеш да се сетиш за една дума, с която да ме опишеш, каква ще бъде?

Тя се намръщи.

— Това какво е? Тест?

— Ъъ, истината или предизвикателството… нали си спомняш, ти започна първа.

Тя помисли малко.

— Дързък — каза тя. — Да, дързък. Това те описва точно.

— Добре. А сега се очаква ти да ме попиташ.

Тя сложи ръце на кръста и го изгледа невярващо.

— Добре тогава, питам.

— Загадка — каза Хари. — Ти си точно това, Малоун. Загадка.

Мал се замисли.

— Приемам го като комплимент, Хари — призна тя, влизайки във фоайето. — Лека нощ. И този път край, наистина.

Тя помаха с ръка за довиждане, без да поглежда назад.