Сега или никога

Глава 46

Машината за сензации подлудя.

През тази седмица Малъри Малоун ще направи сензационни разкрития в предаването си. Не можеха да кажат точно какви, но щели да бъдат много лични. И за разлика от обичайните предавания на запис, това щяло да бъде на живо и без публика в студиото.

Новината не беше известена и пред екипа на „Малмар продакшън“. Дори Бет тънеше в неведение.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? Каквото и да е то? — попита тя Мал разтревожено, когато най-после четвъртъкът дойде.

Смяташе, че Мал изглежда ужасно — със сенки под очите от липсата на сън, замаяна от големите количества кофеин и напрегната като навита пружина.

Мал обикаляше из празното студио като котка в клетка, която търси начин да се измъкне. Погледна Бет и видя загрижеността в очите й.

— Трябва да го направя. Всичко ще бъде наред.

Стресната, Бет хвана Мал за ръката.

— Недей, Мал. Отмени предаването… все още има време. Имаме на запис достатъчно предавания, можем да пуснем някое от тях.

— Трябва да го направя.

Мал обикаляше из студиото, но не забелязваше нищо в него. Виждаше единствено картините, които бяха в главата й.

Половин час, преди да започне предаването, Хари влезе в студиото. Той я видя как седи сама в полумрака, докато около нея се вихреха последните приготовления. Очите й бяха затворени, а главата й беше отпусната назад, сякаш си почиваше. Но по стиснатите й ръце разбра, че не е така.

Отиде до нея, сложи ръце на раменете й и се наведе да я целуне по бузата. Очите й се отвориха и тя промълви с благодарност:

— О, Хари, ти си тук…

Той приседна до нея.

— Всичко е уредено. Всички линии се прослушват, включително и домашния ти телефон, а в дома ти има полицай на пост.

Тази вечер убиецът щеше да разбере, че тя знае. Очакваха, че той ще направи нещо, но Хари не й го каза.

Изгледа я. Надяваше се, че тя ще се справи. Целуна я леко по устните.

— Да стискаме палци, Мал — каза и вдигна ръце. — Това може да е краят.

— Ще стискаме палци — отвърна тя.

Часът на предаването дойде. Ярките светлини показваха малкото твърдо диванче и ниската масичка със съд, в който имаше люляк и божури, както Мал беше поискала. Беше облякла обикновен син пуловер и пола, косата й беше обърната назад и по нея нямаше нито едно бижу. Не изглеждаше като известната телевизионна личност, която можеше да измъкне всичко от интервюираните и да открие необходимите факти за всеки. Изглеждаше изморена, почти некрасива, сякаш някаква светлина в нея беше изгаснала.

Тя седна, взе бележките си, порови се нервно из тях, после ги остави. В тъмнината, отвъд осветената сцена, видя Хари и Бет. Той повдигна ръка и й показа стиснатите си палци. Режисьорът отброи последните секунди и предаването започна.

Мал изрече добър вечер със спокоен глас, като гледаше право в камерата.

— Тази вечер нашата програма е различна. Ще си спомните, че преди няколко седмици семействата на убитите от бостънския сериен убиец млади жени бяха достатъчно щедри и споделиха с нас болката си и онова, което чувстваха в себе си. Тяхното непременно желание беше убиецът да бъде заловен и то събуди най-различни чувства у вас и у мен. Допреди седмица никога не бях разговаряла за нещо, което ми се беше случило някога, но след онова предаване повече не можех да понасям тайната. Започнах да презирам себе си за това, че пазя малката си грозна тайна, докато на онези млади жени нямаше кой да даде възможност да говорят. И сега аз ще се опитам да го направя вместо тях. Един приятел ми каза: „Ти си жива, а те са мъртви. Какво може да бъде по-важно от това?“

Тя си пое дъх треперливо.

— А аз криех факта, че съм била жертва на изнасилване и едва не бях убита. И сега искам да ви разкажа за това, как се чувства човек, с когото това се е случило. Човек, насилен грубо, който е можел да умре. Искам да ви разкажа за болката, унижението и срама, които ми пречеха да говоря досега. И за страха. Защото онзи мъж ме заплаши. Каза ми, че ако някога кажа на някого, той ще ме открие и ще ме убие.

Тя вдигна гордо глава.

— Е, Уилям Итън… това беше името, което той ми каза, макар вече да знаем, че то не е било истинското му име. Ето ме и аз ще разкажа на Америка за теб.

Камерата се приближи и показа ясно очите й.

— Ще разкажа за изнасилвача и убиеца, който си ти. Защото съм сигурна, че това е същият човек, който е изнасилил, обезобразил и убил Мери Ан Латимър, Рейчъл Клайнфелд, Самър Янг и Сузи Уокър.

Бет погледна Хари с разширени от ужас очи.

— Вярно ли е това? — прошепна тя.

Той кимна.

— О, Боже — ахна тя. — О, горката ми Мал.

— Ще ви разкажа какво и как се случи — продължи Мал — за да разберете какво означава да си оставен на милостта му.

Бет стисна здраво ръката на Хари. Сълзите се стичаха по лицето й, докато приятелката й разказваше ужасната история от онази далечна нощ.

Когато Мал завърши, тя остана за миг смълчана. Раменете й се бяха привели от умора и напрежение. Беше почти на края на силите си. Стисна здраво ръцете си, изправи се и си каза да бъде силна и да продължи.

Сякаш в нея пламна светлина и тя отново се превърна в Малъри Малоун, интелигентната телевизионна репортерка, красивата и известна жена. Вече не беше жертва. Беше силна жена, която се насочваше към убиеца като ядрена ракета.

— Успях да опиша подробностите за този нов портрет — поясни тя, овладяла се напълно. — Точно така изглеждаше убиецът, когато аз го срещнах и той беше по-млад.

Екранът се изпълни с образа на брадат мъж с ниско подстригана коса и пронизващи тъмни очи.

— А сега може би изглежда така. — Образът на същия мъж, но състарен, изпълни екрана.

— Моля ви да се обадите, ако познавате него или някой, който прилича на него. А сега имам послание за Уилям Итън, макар да съм сигурна, че той в момента не използва това име. Знам, че си там, гледаш и слушаш. Но искам да знаеш, че отсега нататък целият американски народ ще гледа и слуша, за да те открие. Вече не можеш да избягаш. И когато те заловят, а това ще бъде скоро, ти вече няма да можеш да се наслаждаваш на свободата през прекрасен летен ден или зимна утрин. Повече няма да си част от нашето общество. Ще бъдеш отведен като звяр, защото ти си такъв, и ще бъдеш заключен зад решетките. Никога повече няма да вдишаш свежия въздух на свободата, която е право на нормалните, почтени американци.

Тя погледна в камерата и се обърна към публиката си:

— Трябваше да забравя себе си и собствените си страхове. Трябваше да се изправя пред вас и да ви разкажа, защото трябва да се опитаме да спрем тези убийства. Това, че съм изкопала грозните си спомени, е нищо. Трябва да престанем да копаем гробове. Благодаря ви, че изслушахте историята ми. Надявам се на разбирането и помощта ви. Помнете тези родители, помнете тези млади жени. Моля ви, не позволявайте да потънат в забрава. Лека нощ и отново благодаря…

В студиото настъпи пълна тишина.

Мал се взираше в бележките си, които не беше използвала. Беше говорила свободно, думите идваха направо от сърцето й.

Тя стана и излезе от кръга светлина, после разпери ръце, сякаш искаше да прегърне всички тях — продуцентите, нейния екип, операторите.

— Благодаря ви, че се примирихте с цялата тайнственост и с всичко, което ви причиних тази седмица.

Те не отместваха поглед от нея, после спонтанно избухнаха ръкопляскания.

Сякаш освободена от магия, Бет се втурна към Мал и я прегърна.

— О, Мал, толкова съжалявам — изхлипа тя през сълзи.

— Недей, Бет — промълви тя тихо. — Вече всичко свърши. Но докато изричаше тези думи, тя гледаше Хари. Той взе ръката й и каза тихо:

— Благодаря, мадам.

Очите й се спряха върху неговите.

— Благодаря, детективе — отвърна тя искрено.

Още преди двамата с Хари да стигнат до вратата, всички телефонни линии бяха заети. Отидоха си направо вкъщи. Ръката му все още стискаше нейната и тя се чувстваше спокойна, сякаш неговата сила преливаше в нея. Той я прегърна, когато влязоха в сградата, където беше жилището й, и се качиха в асансьора.

Вътре всичко беше спокойно. В камината гореше огън, лампите бяха запалени, а апартаментът ухаеше на цветя, когато той влезе.

Всички повърхности бяха покрити с рози. Мал предполагаше, че Хари е ограбил цветарските магазини на града. Бяха прекрасни — едри розови пъпки, които тъкмо разцъфтяваха.

— Името на този сорт е Вивалди — информира Хари Не успях да открия рози с име Загадка, но си помислих, че и без това името не е съвсем актуално.

Той си помисли, че си струва да обере всички рози в околността, само да я види да се усмихва отново. Взе ръката й и я целуна.

— Справи се добре, Мери Малъри Малоун. Ти си най-добрата, ти си върхът.

— Аз съм Айфеловата кула — обобщи тя. — Или Британският музей… Как се казваше в песента?

— По-славна си и от двете, взети наведнъж. — Тя се намести в прегръдките му и те се притиснаха така, сякаш никога повече нямаше да се разделят.

— Благодаря, благодаря, благодаря — шепнеше той в ухото й. — Знам колко трудно ти е било. Не, не е истина. Всъщност не знам. Никога не бих могъл да узная. Мога само да ти благодаря, заедно с многото други американци. Не знам как успя да го направиш.

— Нима можеше да не го направя? — попита тя простичко.

— Не знам какво изпитваш — поде той, променяйки темата, — но знам, че през последните няколко дни живееш на кафе и сникърс. Позволих си волността да поръчам малко храна. Просто за всеки случай — добави той.

Отидоха в кухнята, хванати за ръка, и той й показа лакомствата, подредени на красив поднос.

— Мифи тъкмо се върна. Тя се обади в „Льо сирк“ — поясни тихо. — Ходи там от години и Серджо би направил всичко за нея.

Той отвори бутилка „Мерло“, наля й една чаша и каза, че с това бузите й отново ще станат като рози.

— Сякаш вече си нямам достатъчно рози — усмихна се тя.

— Ето, това е моето момиче — усмихна се доволен той.

— Жена — поправи го тя.

Той повдигна вежди и двамата се разсмяха.

Мал имаше чувството, че животът внезапно беше станал нормален. Само тя и Хари бяха в техния собствен, малък свят. Надяваше се това никога да не се промени. Но знаеше, че той очаква действие, дори и сега, докато ядяха прекрасната храна и отпиваха от червеното вино. Личеше си по неспокойния му поглед, който нарочно не се спираше върху телефона. Знаеше, че очаква обаждането на убиеца.

В началото мъжът се забавляваше с предаването й, поласкан от мисълта, че всички говорят за него. Разсмя се на неверния си портрет с предполагаемия му сегашен вид. Състаряването му беше по-слабо, отколкото те бяха изобразили. Изглеждаше с десетина години по-млад. Не бяха направили добре косата, а тъй като в миналото ходеше с брада, не бяха хванали брадичката както трябва. С това имаше късмет, но изображението на младини го разтревожи. Вярно, че е било преди много години, но някой може да си спомни.

Отиде в кухнята и си наля водка, после приближи до прозореца и се загледа гневно в розите. Буболечките изсмукваха живота от старателно отглежданите му растения. Гневът към тях се сля с гнева към Мери Малъри. Той затвори очи и пред стиснатите му клепачи заплува червена мъгла. Искаше му се това да е нейната кръв. Замисли се колко ли време му остава.

Грабна ключовете за „Волвото“ и хукна към гаража. За минута изхвърча оттам с колата. Те стягаха обръча около него, но той пръв щеше да се добере до нея — евтина, самоуверена кучка. Искаше тя да умре и знаеше най-добрия начин да го направи.

Докато шофираше, той сам се поздрави, че е проявил предвидливостта да държи под око Мери Малъри. Тя беше първата. Не беше успял да я убие и все се страхуваше от нея.

Не беше напуснал щата, както беше споменал пред сервитьорката от онова заведение. През цялото време, докато Мери Малъри беше в Такоума, той беше съвсем наблизо, в Сиатъл. Беше наел една евтина кола, за да не го разпознае, и я следеше. Видя, че е бременна, и беше сигурен, че е от него. Следеше я, узна, че е изчезнала. А когато откриха бебето в Сиатъл, се досети чие е. Всъщност знаеше за дъщеря й повече, отколкото нея.

Затърси уличен телефон. Нейният сигурно се подслушваше, но той знаеше методите на полицията. Ако бъде бърз, щеше да е в безопасност.

Часовете се изнизваха. Вече беше един през нощта, а телефонът на Мал не звънеше.

— Трябва да си легнеш — каза Хари, но тя поклати глава, като дремеше до него.

— Не и без теб — промърмори му сънливо.

И тогава телефонът иззвъня.