Сега или никога

Глава 17

Гръмотевичната буря и поройният дъжд със силен вятър забавиха полета на Хари за Бостън. По телевизионните новини показаха, че преминава тропическа буря. Той се разхождаше из чакалнята на летището и си мислеше за Мал Малъри, докато отпиваше от безплатното кафе. Тя все още беше загадка за него, въпреки че сега я разбираше по-добре. Онова, което не разбираше, тъй като тя въобще не го спомена, беше свързано с портрета по описание.

Замисли се как ли щеше да постъпи тя, когато открие портрета на убиеца. Надяваше се той да размърда паметта й. Ако ли не, поне тя да дойде при него и да му каже какво в образа на мъжа я тревожи толкова много.

За пръв път в живота си той закъсня за работа. Нямаше време дори да отиде вкъщи и да види Скуийз, който беше оставен на нежните грижи на Майра, жената, която го гледаше, когато Хари беше зает.

Майра беше около шейсетте, с приятна фигура, буйна медночервена коса, разпиляна до кръста й, дълги поли и здрави чорапи. Изглеждаше като човешкия вариант на ирландски сетер на съседите, който тя разхождаше всеки ден.

— Намери кога да закъснееш — каза Росети, когато Хари най-после влезе в полицейското управление. — Шефът ни събра в осем. Не можеш да си представиш как се вбеси, когато ти не се появи. И аз трябваше да поема цялата тежест на гнева му. Най-кратко казано, думите му бяха: „Как ли да очаквам от вас двамата да хванете някой нарушител, да не говорим за убиец“.

Хари се усмихна. Шефът знаеше всички случаи, с които се занимаваше той. Наистина, някои престъпления оставаха неразкрити, но съотношението беше добро, а и шефът не забравяше, че той се е посветил на професията и работи упорито. И че никога не изоставя убийствата. Занимаваше се с тях така, както Скуийз изравяше някой кокал, заровен в задния двор — внимателно, систематично, малко по малко. Нямаше намерение да остави убиеца на Самър Янг на свобода. Ако въобще можеше да се направи нещо, той щеше да го направи.

— Почивката добре ли мина, Професоре?

Росети наклони стола си назад. Скръсти ръце, усмихна се на Хари и повдигна въпросително тъмните си, гъсти вежди.

— Може и да имаш идеални зъби, Росети, но умът ти не е наред. Една свободна вечер едва ли може да се нарече почивка.

— Що се отнася до теб, може. Тя сигурно е нещо специално за теб, щом те е накарала да напуснеш града.

Хари го погледна.

— Да, така е.

— А дали знаем името й.

Росети се люлееше напред-назад със стола и се подсмихваше.

— Ти не го знаеш. Аз го знам.

— И така ще си остане, а?

— Аха.

Хари прегледа набързо купищата документи на бюрото си.

— Дали има някаква малка вероятност това да е Малоун?

Росети наклони стола твърде много. Чу се трясък и когато Хари се обърна, го видя проснат на земята. Разсмя се, докато Росети се изправяше, разтривайки лактите си.

— Вече не правят столовете така, както едно време, когато бях малък — измърмори Росети.

— И детективите също. Ти си разбил калъпа. Вместо да се ровиш в личния ми живот, защо не ми кажеш какво точно стана при шефа?

И Росети го направи.

После всички сякаш подлудяха, когато дойде съобщението за стрелба в магазина „Седем — Единайсет“. За секунди бяха там и въобще не остана време дори да мислят за госпожа Малоун.

Униформени полицаи обкръжаваха магазина, когато колата на отдел „Убийства“ пристигна с виещи сирени. Над тях кръжеше хеликоптер.

Хари и Росети изскочиха от колата и се огледаха.

Точно зад тях спря линейка и лекарите изтичаха, понесли екипировката си. Появиха се и репортерите от „Херълд“ и екипът от местната телевизия. Росети отиде да поговори с полицаите от патрулната кола, които бяха пристигнали първи, а Хари си проправи път през тълпата към входа.

— Детектив Джордан!

Това беше репортерката от местната телевизия.

— Колко жертви има, детективе? Какво знаете за убиеца?

Той вдигна ръка.

— Почакай малко, Лусия! — Той не се спря при нея. — Ще ти кажа какво се е случило веднага щом самият аз разбера.

Лусия се обърна към камерата.

— Току-що научихме за стрелба в местен магазин — започна тя уверено. — Все още не сме сигурни за броя на жертвите, но се говори, че може да са повече от една. Засега няма информация и за нападателя, въпреки че скоро очакваме да научим нещо ново. Онова, което знаем, е, че става въпрос за кражба и са се чули няколко изстрела. Ще продължим да ви информираме за развитието на случая.

Вътре в магазина Хари огледа жертвите. Единият беше мъртъв — половината му череп беше отнесен. Лекарите се бяха надвесили над другия — чернокож младеж — и го слагаха на системи. Нямаше много кръв, само няколко малки, кръгли дупки на гърдите, но когато го повдигнаха, под него имаше цяла локва кръв. Беше в безсъзнание, затова го преместиха внимателно на носилка.

— Другият е твой, Професоре — обяви лекарят, докато избутваха по-младия мъж към линейката.

Росети влезе и застана до Хари, загледан в мъртвия мъж.

— Професоре, не си ли мислиш понякога, че си избрал погрешната професия? Трябваше да продължиш да се занимаваш с правото. Чисто, просто и приятно. И се плаща по-добре.

После дойде съдебният лекар, след него експертите и започна добре познатата процедура, която следваше всяко убийство.

Навън полицаите разпитваха двама очевидци, които видели убиеца, докато бягал от магазина. Те казаха, че той носел оръжие, скочил в една кола, която го чакала, и изчезнал. Раненият младеж работел в магазина, по-възрастният мъж, който починал, сигурно е бил клиент.

— Бил е на погрешното място в погрешното време — обобщи Хари горчиво, докато съдебният лекар извършваше прегледа си.

Очертаха с тебешир положението на жертвата, след това поставиха тялото в специална торба и затвориха ципа й. Хари си помисли с тъга, че след убийството не остава нищо от човека, дори и нормалното достойнство на смъртта.

— Оръжието е било вероятно узи — определи рязко лекарят. — Експертите ще уточнят модела.

Полицаите имаха описание на колата, с която е избягал убиецът — бял пикап. Хари наостри уши и разпита по-подробно двамата свидетели. Първо — жена на средна възраст. Тя каза, че била на път за магазина, когато оттам излетял мъжът.

Беше пребледняла и дишаше тежко, но успя да им даде добро описание.

— Можех да бъда аз — повтаряше тя отново и отново. — Две минути по-рано и можех да бъда аз.

Другият свидетел беше един бездомник, който висеше край магазините и ровеше из кофите за боклук за бутилки, които да върне и да припечели нещо — то понякога му стигаше, за да си купи евтин алкохол и да облекчи неволята си. Но все още беше рано и той не беше събрал достатъчно за дневната си доза, затова разказа съвсем ясно какво е видял.

— Бял „Форд“ пикап — повтори той твърдо. — Стар и очукан. Малко поръждясал. Кола като тази не бива да е на пътя, детективе. Не, господине, този боклук трябва да се разкара от улицата.

— Прав си, приятелче.

Хари сложи в ръката му няколко долара, докато никой друг не гледаше. Не мислеше за ръждясалия пикап, искаше му се да разкара убиеца от улиците.

Надяваха се да хванат убиеца по колата, но Хари знаеше, че тя вероятно е открадната, а и без това щеше да бъде изоставена възможно най-скоро. Можеше да заложи главата си, че убийството е свързано с наркотици. И че е свързано с друго нападение, преди няколко седмици — предполагаемата случайна катастрофа. Хари се канеше да отиде в „Муунлайтин клъб“ тази вечер и да поразпита. Не че децата бяха информирани, но когато убиваха някого от техните, може би някой щеше да се разприказва.

Експертите продължиха да си вършат работата, а Хари и Росети поеха обратно към полицейското управление.

По обратния път дойде второто обаждане — убийство в стар склад на Атлантик авеню. Обезглавен азиатец. Хари предположи, че причината отново са наркотиците, почти винаги бяха те.

— Наркотици, секс и пари — съгласи се Росети. — Мотивът винаги е един от тези.

Денят се оказа дълъг, труден и мрачен, един от онези, които оставяха рани в ума, ако не и в душата, ден като онзи, когато умря Самър Янг.

Единственият миг, когато Хари се отдели от всичко това, беше много по-късно. В управлението се получиха резултатите от ДНК тестовете на спермата, открита по Самър Янг. Бяха същите като при другите две жертви. Определено търсеха сериен убиец. Той тържествуващо се замисли за портрета по описание. Беше сигурен, че националната телевизионна мрежа вече ще им окаже съдействие и ще го разпространи. Което означаваше, че вече не е зависим от госпожа Малоун.

До вечерта бурята стигна чак до Ню Инглънд. Дъждът се изсипа, а светкавиците осветяваха града като фойерверки на Четвърти юли. В центъра на града изгасна токът, после и в някои от предградията. Станаха множество задръствания. Залата за бърза помощ в болницата беше в пълен хаос. Пациентите бяха изнасяни бегом от линейките и после чакаха лекарите да стигнат до тях.

Сузи Уокър работеше упорито, заедно с останалите сестри. Помагаше да се настанят пациентите и правеше каквото беше необходимо, докато лекарите установяха сериозността на нараняванията и отбелязваха случаите, които се нуждаеха от спешна операция.

Всички се включиха в работата. Шефът на отделението по гинекология помагаше, доктор Уаксман — също. Дори доктор Блейк, който тъкмо си тръгваше, когато започна всичко, и не беше намерил време да си сложи бялата престилка, работеше заедно с всички останали.

— Дали не могат да проявят малко разум и да карат бавно — промърмори той, докато почистваше внимателно раната върху челото на една жена. — Господи, толкова е неразумно. Тези хора се самоубиват по мокрите магистрали.

Той огледа критично пациентката и раната й. Очите й бяха отворени, но се виждаше само бялото. Дишаше бавно, с ужасен стържещ звук.

— Фрактура на черепа — определи той с въздишка, — и то тежка. Откарайте я на скенер — обърна се към санитаря — колкото може по-бързо. Аз ще се обадя на хирурга.

Той се обърна към следващия пациент — малко момче, някъде около шестгодишно, което го гледаше с тъмни, уплашени очи.

— Мамо — прошепна момчето, като видя, че отдалечават майка му.

Доктор Блейк поклати глава. Най-вероятно момчето нямаше да има майка до сутринта.

— Всичко е наред, малкия — успокои го Сузи. — Докторът ще се погрижи за мама. А сега иска да се увери, че ти си добре. Трябва само да му кажеш къде те боли.

Доктор Блейк въздъхна отново и се захвана за работа. Сцени като тази само засилваха желанието му да специализира патология. Пациентите му бяха трупове още преди да ги види. Децата им вече знаеха, че майките им са мъртви. Той трябваше да каже само как са починали.

Росети влетя през вратата и се огледа. Сякаш беше във военна зона. Верижна катастрофа от четирийсет коли; товарен камион, обърнат върху две коли; катастрофи с хора, ударени от падащи дървета или сблъсъци в стена.

— Човек ще си помисли, че някои хора не са виждали дъжд никога по-рано — обърна се той към сестрата на рецепцията. — Моята задача изглежда дреболия, като се сравни с това. Говоря за стрелбата в „Седем — Единайсет“.

Тя провери записките в компютъра.

— Травматично отделение.

— Той дали ще се оправи?

Тя провери отново.

— Извадили са три куршума от гърдите му. Два други са преминали през него. Не, детективе, не бих се обзаложила, че ще се оправи.

Росети поклати мрачно глава. Простреляният беше чернокож, едва двайсет и пет годишен, със съпруга и малък син. Сърцето му се изпълни с горчивина, когато си припомни голямото си, оживено италианско семейство. Баща му имаше малка пицария. Заведенията за бързо хранене и откритите щандове бяха местата, най-често подлагани на кражба и насилие, и това въобще не му харесваше. Беше прекалено близо до дома му.

Той тръгна към стълбището в края на коридора и мина през чакалнята. Не беше останало нито едно място за сядане. Разтревожени роднини се тълпяха, за да научат нещо за близките си. Лицата им бяха пребледнели и напрегнати от страх.

Сузи Уокър се приближаваше към него. По бялата й престилка имаше кръв, а тя изглеждаше изтощена. Когато се разминаха, му кимна, без да се усмихва. Тази вечер не си разменяха празни приказки. Тя отвори една врата и той зърна дете на леглото, а до него доктор Блейк в цивилни дрехи.

„Това е една от онези нощи, помисли си той мрачно. Точно една от онези ужасни нощи, които се случват на няколко години“.

Когато слезе долу половин час по-късно, чакалнята се беше изпразнила като по чудо и отново се беше възцарило спокойствие.

— Затишие пред буря? — попита той дежурната сестра.

— Надявам се, че всичко беше дотук — каза тя. — Някои от нас са на работа от сутринта.

Росети погледна към часовника на стената. Минаваше полунощ.

— Късмет — пожела й той и си тръгна.

Но късметът на жертвата от магазина се беше свършил и сега той трябваше да каже на младата му съпруга, че вече е вдовица. Нямаше голямо желание да го направи.

Хари тъкмо се беше прибрал вкъщи, когато Росети му се обади, за да му съобщи новината. Тя не беше неочаквана за него. Искаше му се да използва някоя по-силна дума от копеле за нападателя. И се радваше, че не му се налага той да съобщи на вдовицата.

Хари пусна чантата си на пода и изведе възбудения Скуийз на разходка сред локвите. Когато се върнаха, оставиха кални стъпки из целия коридор, но това не го интересуваше сега. Радваше се, че е жив.

Със съжаление си помисли, че е прекалено късно да се обади на Мал, и реши, че сутринта това ще е първото нещо, което ще направи. Представи си я заспала в разкошното антично легло. Все още се усмихваше, докато се събличаше. После стоя дълго под душа, облече анцуг и бяла тениска с червен надпис на гърдите и надникна, изпълнен с надежда, в хладилника. Там имаше кофичка мляко с изтекъл срок на годност, кутия с пица отпреди три дни и две кутии бира „Хайнекен“.

Стопли в микровълновата фурна пицата, отвори кутия бира и ги отнесе в дневната. Отчупи парче пица и го даде на кучето. Сякаш даваше дребни бонбонки на слон. Парчето изчезна така, като че ли никога не е съществувало.

Той остави бирата на масичката и включи телевизора. Новините бяха пълни със съобщения за бурята — вече я наричаха ураган — и за множеството произшествия и нещастни случаи по източното крайбрежие. Притеснено си помисли за Малъри. Очите му се затваряха и той се отпусна в удобното старо кресло. Само след минути беше вече заспал.

Скуийз седна в краката му. Наклони глава на една страна и зачака. Хари не се помръдна и той отклони вниманието си към пицата на масичката. Кутията с бира тупна на пода, когато той я сграбчи и по килима се посипаха трохи и разтопено сирене.

Скуийз отново погледна Хари. Беше дълбоко заспал. С доволна въздишка кучето се отпусна до него, сложи глава върху босите крака на Хари и затвори очи. Денят наистина беше много дълъг.

Сивото „Волво“ беше паркирано в края на улицата, полускрито от увисналите клони на един клен.

През повечето вечери спираше там и я чакаше. Имаше нужда да проследи движението й така точно, както диспечерите проследяваха движението на пристигащите самолети. Трябваше да узнае как протича ежедневието й, работната й програма, кога работеше нощем и кога беше най-вероятно да остане сама.

Тя се различаваше от другите му момичета, защото беше заета с работата и с приятелите си. Той би предпочел студентка — те бяха по-млади и по-лесни жертви. Но беше прекалено рисковано. Чуха се твърде много предупреждения и студентките внимаваха.

Той, разбира се, вече знаеше, че тя живее сама в малка, едноетажна къща. Това беше необходимо, за да се класира. Беше прекалено опасно да се катери през прозорците на втория етаж или пък да влиза и излиза от някой пренаселен блок. Наоколо винаги се навъртаха много хора, а никога не се знае кой какво ще забележи. Въпреки че той имаше онзи вид на обикновен, успял човек, който се сливаше с останалите, трябваше да внимава.

Той беше там тази вечер, в залата за бърза помощ, заедно със стотици други хора. Въобще не се различаваше от останалите разтревожени лица в тълпата. Там беше видял Сузи Уокър — напрегнато лице, забързана като всички останали. Беше лесно да се мушне зад бюрото й, докато нея я нямаше. Вече знаеше, че тя държи чантата си в едно от чекмеджетата, затова успя да измъкне ключовете й за секунди.

Разсмя се, когато се сети за това. Можеше да има страхотна кариера като крадец и да обира бижутата на жените… толкова добър беше. Хей, чакай… едно време не ги ли наричаха мъжете от втория етаж? Като Кари Гранд в „Да хванеш крадеца“? В крайна сметка нямаше да се справи. От височините му се виеше свят. Беше прекалено рисковано. Можеше и да го хванат. Той отново се усмихна при тази мисъл. Досега беше неуловим. Беше сигурен в това.

Измъкна книжна кърпичка и избърса запотеното странично стъкло. Не можеше да включи парното, защото трябваше да запали мотора и да привлече вниманието към себе си. Вместо това отвори леко прозореца и в колата нахлу студен влажен въздух.

Светлината на фаровете прониза дъждовната нощ и той бързо взе бинокъла за нощно виждане. Беше синьо-зелената кола на Сузи Уокър.

Тя зави към посипания с чакъл гараж, който по-рано е бил градината на малката къща. Когато изгаси двигателя тя въздъхна облекчено. Беше един часът през нощта, а тя беше на работа от обяд. Не че се оплакваше. Това беше професията, която си беше избрала, и трябваше да бъде на разположение при спешни случаи. Но беше изтощена, полумъртва от умора. Искаше само да се добере до леглото си.

Слезе от колата, затвори вратата и я заключи, после затърси в чантата си ключовете за къщата. Не ги държеше на едно и също място с ключовете от колата, защото ставаха много и не беше удобно. Имаше ключ от предната врата, ключ от задната врата, ключ от шкафчето в гимнастическия салон и ключ от сейфа си, където държеше единствената си ценност — златен часовник, подарък от родителите й за двайсет и първия й рожден ден.

Обикновено не й беше трудно да открие ключовете дори в тъмното, тъй като бяха много, но тази вечер нещо не успяваше. Тя се намръщи и надникна в черната си кожена чанта, като прокара пръсти по дъното. Нямаше ги там.

Огледа се нервно през рамо. Не се виждаше жива душа. Всичко беше потънало в тишина, като се изключи тропането на дъждовните капки. Тя погледна съседните къщи, но никъде не светеше. Поколеба се. Не знаеше какво да прави. Нямаше представа къде може да е загубила ключовете. Вятърът разклати клоните на големия стар клен и я стресна. Страхът запълзя по гърба й. Отново погледна през рамо и кожата й настръхна, като си спомни за убийството. Човек никога не знае кой може да се крие наоколо, да дебне и да чака.

Ръцете й трепереха, докато отключваше колата. Седна на седалката, натисна ключалките и отново задиша спокойно. Искаше й се да беше послушала баща си, когато той й каза да си вземе радиотелефон за всеки случай. Запали двигателя, излезе от гаража и обърна назад по хлъзгавата, мокра улица. Мина покрай паркираните коли и пое надолу по улицата, като караше прекалено бързо.

Той наблюдаваше отпътуването й с усмивка. Свали бинокъла и облече шлифера си. Разбира се, че можеше да я вземе още тогава. Тя беше готова, узряла като плод през лятото. Само че той не действаше така. Имаше нужда да знае за нея повече, за да й се наслади както трябва.

Точно това хората не разбираха, помисли си той, докато вървеше през дъжда към вратата й. Удоволствието не беше само в последния акт. То беше в старателната подготовка, в усещането му за собствената интелигентност при намиране на начини за достъп до жилищата на момичетата, в надникването в живота им, в личните им вещи, в евтината им, женска душа.

Той се усмихна от удоволствие, когато пъхна нейния ключ в ключалката и влезе в нейния дом. Остана неподвижен в мрака, заслушан. Не се чуваше никакъв звук. Извади миниатюрно фенерче от джоба си и освети внимателно наоколо. За миг срещу него проблеснаха котешки очи, после се чу прошумоляване и котката изчезна.

Той разкопча шлифера си и си сложи съвсем спокойно тънките гумени ръкавици. Щеше да се възползва от времето и да свърши всичко както трябва. Утре първата му работа щеше да бъде да си извади ключове от нейните. После щеше да се върне в болницата и да ги пусне на паркинга, близо до мястото, където тя беше спряла колата си. Някой щеше да ги открие и да ги предаде в болницата. Тя щеше да си помисли, че ги е изтървала. А той щеше да идва и да си отива от къщата й, когато си пожелае.

Докато дойдеше нейното време, разбира се.