Сега или никога

Глава 44

Мери беше живяла в едно малко безопасно изкривяване на времето. Не беше мислила по-далече от следващия ден. Искаше единствено да продължи да живее в таванската си стаичка, понякога да пие чаша кафе, да изяжда по някой сандвич заедно с Джим и Алфи и да си взема заплатата всеки петък. Сега всичко свърши. Джим и Алфи бяха взели твърдо решение, къщата се продаде бързо и те вече нямаха търпение да заминат. Най-трудното беше да се сбогува с тях.

Преди да заминат, си направиха тържествена вечер. На лицето й имаше усмивка, но вътре в себе си тя умираше. Те бяха мили и се отнасяха с нея като с равна. Бяха нейни приятели.

Когато на следващата сутрин дойде таксито, за да ги откара на летището, Джим я прегърна. Той разроши косата й и каза:

— Главата горе, Мери Малъри. Ще се справиш. Ще мисля за теб.

Алфи целуна ръката й.

— Дръж се, Мери. Ще ти изпратим картичка.

Тя остана на стълбите и им маха за сбогом, докато таксито зави зад ъгъла, после се заизкачва тежко по стълбите, за да събере своя багаж. На следващия ден се нанесе в дома за неомъжени майки.

В „Рейниър хауз“ имаше крило, където беше детската ясла, и Мери често чуваше бебешкия плач, но никога не пожела да отиде там. Най-накрая старшата сестра настоя тя да поогледа наоколо и я разведе, като й показа предродилното отделение и родилната зала, където две млади жени спяха в отделени със завеси легла.

— Да си родилка, е изтощително — предупреди я старшата сестра.

— Не и за мен — избъбри тя бързо. — Моето ще го осиновят веднага.

Старшата сестра се намръщи.

— Страхувам се, че това отнема няколко дни — каза тя. — Искаме да се уверим, че бебето е здраво и се храни правилно, и чак тогава го отнасяме. Трябва да започнеш да го кърмиш, за да сме сигурни, че расте както трябва.

Мери я изгледа ужасено.

— Не мога да го направя — почти изплака тя, изпаднала в паника. — Не мога да го кърмя, не мога…

Старшата сестра вече беше чувала всичко това и преди.

— Ще видим — промърмори тя кротко.

Както обикновено, Мери не споделяше почти нищо през тези последни седмици на очакване. Не искаше да говори с другите момичета, защото смяташе да загърби всичко това, когато си тръгне оттук, сякаш никога не е било. Друг начин нямаше.

Дните се влачеха, въпреки че бъдещите майки бяха заети през цялото време. Учеха дори и онези, които щяха да дадат децата си за осиновяване, на това как се гледа бебе, как да го къпят и повиват и как да стерилизират шишетата… все неща, за които Мери не искаше и да знае.

Научи какво ще стане, когато започнат родилните болки, че това ще отнеме дълго време — десет, дванайсет часа, а може и повече, както беше характерно за първото раждане. Каза си, че това няма значение, просто искаше всичко да приключи.

На сутринта, когато започнаха родилните й болки, тя получи картичка от Джим и Алфи. Беше замазана снимка в ярки цветове на остров с палми, на която те бяха написали От Рая.

„Късмет. Мери, бяха пожелали те. Помни, че Раят е там, където е сърцето ти“.

Веднага след това водата й изтече, а малко по-късно започнаха контракциите. Изненадаха я със силата си, но тя си каза смело, че са поносими. Старшата сестра дойде да я види. Каза й, че скоро ще дойде и лекарят и че добре се справя, но има още много. Мери погледна часовника на стената: беше единайсет часът преди обяд.

В единайсет вечерта тя лежеше в метално болнично легло в пред родилното отделение. Бяха вдигнали страничните табли, за да не падне, докато се върти, обезумяла от болка. Тя стисна зъби и си каза, че ще преживява минута по минута, секунда по секунда, просто ще премине, а утре всичко ще е свършило и тя ще бъде свободна. Болката я преряза и тя си пое дълбоко дъх, стиснала зъби, без да пророни и звук.

— За Бога, викай, момиче, защо не викаш? — възкликна акушерката удивена. — Това е момент, когато на жената й е позволено да си повика добре.

Но Мери само стисна по-здраво зъби. Лицето на мъжа, който я беше изнасилил, плуваше пред затворените й очи. Втренчените му тъмни очи пронизваха нейните, докато тя се люлееше между мъчителните контракции. По-скоро би умряла, отколкото да си позволи да вика за негово задоволство.

Най-накрая, когато вече си мислеше, че повече не би издържала, някъде около пет сутринта, тя чу гласовете им:

— Напъни, Мери, хайде, момиче, свършвай вече. Напъни… още… още…

Тя не усети кога бебето се измъкна от нея, но чу плача му. Искаше й се да сложи длани на ушите си, за да не го чува, но не можеше да помръдне, защото акушерките държаха ръцете й. Можеше само да лежи и да си мисли с ужас: „Това е неговото бебе. Чудовището се роди“.

— Момиче е — обяви лекарят и подаде бебето на акушерката, за да го изкъпе.

— Не искам да знам — промърмори тя, загубена в мъгляви кошмари.

Разплака се и акушерката изтри сълзите й.

— Всичко е наред — промълви тя меко. — Беше много смела, Мери. Сега можеш да си поплачеш.

Малко по-късно тя лежеше в закритото със завеси легло в отделението. Прозорецът беше широко отворен, слънцето тъкмо беше изгряло и топлината му докосна лицето й. Чувстваше се много спокойна, всичко беше приключило.

— Мери — повика я старшата сестра.

Очите й се отвориха рязко и тя я изгледа.

— Ето бебето ти — сестрата й подаде розовото вързопче. — Време е за хранене.

И тя остави бебето в ръцете на Мери.

От шока цялото й тяло се скова. Гърлото й беше пресъхнало и не можеше да проговори. Усещаше леката тежест в ръцете си, но нямаше сили да погледне надолу.

— Разкопчай нощницата си, скъпа — погледна я мило старшата сестра.

— Не мога — изграчи тя. Не искаше да гледа. — Не мога.

— Тя е красиво бебе — успокои я сестрата. — Има нужда да бъде нахранена. Хайде, Мери. Приеми отговорността си.

Мери откъсна очи от старшата сестра и погледна неохотно към съществото, което щеше да се храни от нея. Гледа дълго дъщеря си, после се отпусна на възглавницата и затвори очи.

Бризът донесе сладостното ухание на люляк от храста под прозореца й. Ароматът внезапно я изпълни с блаженство. Тя отново погледна детето. Очите му бяха също като нейните — големи, сини и леко разконцентрирани. Имаше кръгло розово личице, устенца като розичка и руса косичка. Бебето съвсем не беше чудовище. Беше красиво, съвършено. Беше нейно.

Мери се облегна на възглавницата, с ръце около бебето. Тя прокара учудено пръст по русата главица. Уханието на люляк я обгръщаше, слънчевата светлина я стопляше. Осъзна, че онова, което изпитва към малкото безпомощно бебе, е чиста обич.

На следващия ден каза, че е премислила, и в крайна сметка не може да даде детето за осиновяване. Старшата сестра се опита да я вразуми, като й изброи всички трудности, които и предстояха. Университетското образование щеше да й липсва, мъжете не се женеха за самотни майки и на нея щеше да й се наложи да работи упорито и да бъде двамата родители едновременно. Освен това вече имаше една богата двойка, чакаща за детето й. Бяха приготвили дори детската стая. Детето щеше да си живее чудесно като тяхна дъщеря. Щеше да си има нормален дом и истинско семейство, щеше да ходи в добри училища, а после и в университет.

Мери се запъна и отказа да слуша. Най-накрая те разбраха, че са победени, и й помогнаха да си намери малко жилище и работа в една аптека.

Денят, в който Мери отведе малкото си момиченце вкъщи, беше вторият най-щастлив ден в живота й. Имаше още седмица, докато започне работа, и трябваше да намери някого, който да се грижи за бебето. Миниатюрното жилище беше горещо от юнската жега, миришеше на влага, но скоро придоби уютен вид под морето от пелени и шишета и с висящите в банята детски дрешки.

Нарече бебето си Анджела, защото то приличаше на съвършено малко ангелче. Разхождаше я до местния парк в стара количка, която й бяха дали в „Рейниър хауз“, хранеше я, къпеше я и я издокарваше в подарените й дрехи, сякаш беше кукличка. Бебето я гледаше с огромните си сини очи и Мери й нашепваше думички, пълни с обич. Казваше й безценна, бебче, скъпа и обичам те. Тези думи сякаш бяха от чужд език, но идваха лесно при нея, защото сега вече знаеше какво е обич. Изтощи се от непрекъснатото изпомпване на млякото си, стерилизирането на шишетата и останалите сто и едно неща, необходими за малката.

Когато дойде денят, в който трябваше да тръгва на работа, тя закара бебето в дома на детегледачката, на три пресечки от нейното жилище. Даде й шишетата с мляко, чантата с пелени и всички останали бебешки принадлежности. Целуна бебето за довиждане и забърза към аптеката, преди да се е разплакала.

През цялото време се тревожеше и когато дойде обяд, тя се обади, за да провери как е бебето й.

— Добре е — отговори й жената лаконично. — На тази възраст те всъщност спят почти непрекъснато.

Бебето може и да спеше по цял ден, но въобще не можеше да спи нощем, а това се отнасяше и за Мери. Точно когато си лягаше уморена и затваряше очи, Анджела изплакваше отново. Опита да я храни, опита да я слага на леглото до себе си, опита да я разнася напред-назад из малката стая. Но Анджела беше нощна личност, а гледачката имаше изгода да гледа цял ден едно сънливо бебе, докато Мери едва се влачеше из аптеката, като се опитваше да държи очите си отворени и мозъка си буден. После отново ходеше напред-назад по цяла нощ.

Изминаха няколко месеца. Беше направила няколко грешки на работа и управителят я беше предупредил, но когато отново оплеска нещата и върна на една жена ресто за петдесет долара вместо за пет, а после касата й не излезе, той наистина се ядоса.

— Дотук беше, госпожице Малоун — отряза той. — Съжалявам, но не може да продължава така. Адски сигурно е, че не можете да се задържите на никаква работа в това състояние.

— Искате да кажете, че съм уволнена? — попита тя почти разплакана.

Той въздъхна и й даде още една възможност.

— Просто помислете как да се оправите — предупреди я строго. — Не можете да бъдете майка и да работите на пълен работен ден.

Но Мери не можеше да бъде майка и ако не работеше на пълен работен ден, защото парите нямаше да й стигат.

Беше декември, Коледата вече се задаваше, когато тя осъзна, че така повече не може да продължава. Бебето плачеше непрекъснато и тя виновно си мислеше, че е така, защото то се чувства нещастно — нямаше истински дом, майка до себе си, истинска грижа и внимание. Мери можеше да й даде само обич, но това не беше кой знае какво. Всеки би я обичал.

Заплатата й стигаше точно за гледачката, за наема и за храна. Нищо не оставаше, нито цент. Не можеше да си позволи дори да купи коледен подарък на бебето си.

Тя седна сковано на един стол до кошарата и се вгледа в бебето, което въртеше глава и пищеше. Нямаше сили да я вдигне. Заля я пълно отчаяние. Не можеше да направи нищо повече.

Тази вечер бебето спа, но Мери не спираше да се разхожда из стаята, питайки се какво да прави.

На следващата сутрин остави детето и се завлече неохотно в аптеката. Изкара някак деня и прибра заплатата си, по-голямата част от която беше изхарчена още преди да я получи. Купи си вестници и сникърс и тръгна уморено да вземе Анджела. Този път, щом я видя, бебето се усмихна.

Сърцето на Мери се преобърна, не можеше да повярва на очите си. Усмихна се в отговор. Сякаш я докосна лъч слънчева светлина в мрачния, студен декемврийски ден.

По-късно, когато нахрани бебето и то лежеше доволно върху едно одеяло на пода, Мери отвори плика със заплатата си и преброи парите. Вгледа се изненадано. Бяха й дали заплата за две седмици, вместо за една. Тогава видя известието, което все още стоеше в плика, и сърцето й се сви. Той не бе имал смелостта да й каже, че е уволнена.

Бебето лежеше кротко на одеялото. Беше толкова сладка в розовите дрешки, които вече й бяха твърде малки. Сърцето на Мери се разтуптя, когато най-после осъзна истината.

Около единайсет часа Анджела се разплака. Мери я разнася насам-натам, като я потупваше по гърба, утешаваше я и й говореше колко я обича, докато тя най-после отново се унесе. Сложи я в количката, след това отиде до малкия шкаф, който тя наричаше кухня, и си направи чай. После седна и зачете обявите за работа във вестника.

Оставаха две седмици до Коледа, така че колонката беше кратка. Никой не търсеше работници. Заплатата й и неустойката за една седмица все още лежаха на масата, там, където ги беше захвърлила. Бързо пресметна, че когато плати наема, гледачката и още няколко необходими неща, ще й останат двайсет и три долара. А ще трябва да купува храна и нови дрешки за бебето.

Замисли се какво ли би било, ако е богата и потръпна от познатото унижение. Майка й й беше навлякла това, а сега всичко се повтаряше и тя навличаше тази съдба на собствената си дъщеря. Никога нямаше да се измъкнат, да оцелеят. Виждаше бездънната мрачна яма на бъдещето им.

Отново погледна вестника и очите й се спряха на снимката на едно детенце — хубаво, малко момиченце. Мери прочете набързо статията. После я прочете отново. Този път бавно.

Детето беше дъщеря на богата двойка в Сиатъл. Родило се със сърдечен недостатък. Отчаяно се борили да я спасят, като докарали специалисти от Тексас и Лондон, за да помогнат. Отново и отново надеждите им се възраждали, че някой ще стори чудо и тя ще се оправи. Но преди няколко дни детето починало. Майката казваше, че няма да го преживее и че сърцето й замира всеки път, когато влезе в празната детска стая.

Мери започна да действа, преди да се замисли какво прави. Сложи в един плик наема, който дължеше, и каза на хазаина си, че съжалява, но не може да си позволи да остане повече. После взе малкото си неща и бебето, сложи ги в стария „Шевролет“ и отпътува през студената нощ към Сиатъл.

Знаеше къде живеят от статията във вестника, затова намери лесно къщата — красив дом до езерото Вашингтон. После седеше в мрака, притиснала до себе си бебето, и чакаше.

Когато небето посивя, тя нахрани дъщеря си, смени пелените й и я уви в одеялцето. Уви я в още едно одеяло, за да й е по-топло, после я притисна силно и зачака някакви признаци на живот в къщата. Небето беше порозовяло, когато някъде горе светна лампа и тя разбра, че семейството вече се събужда.

Написа бележка и я забоде на одеялото. Изгледа с обич дъщеря си, целуна я нежно и я притисна за последен път. После премина тихо по алеята и я остави на широкото каменно стълбище.

Поколеба се, замислена за бележката. Там пишеше: „Знам, че имате нужда от нея и че можете да се погрижите добре за нея. Моля ви, обичайте я“.

Беше сигурна, че постъпва правилно. Нищо друго не й оставаше. Въпреки това още се колебаеше. Сърцето й се беше свило, когато погледна бебето. Обичаше я толкова много, но ако я оставеше при себе си, и двете щяха да потънат в Голдън или в някое негово подобие. Красивата й дъщеря заслужаваше нещо повече.

Мери изтича обратно по алеята, запали колата и потегли.

Така и не успяха да я открият, макар да беше сигурна, че са се опитвали. Напусна щата и си намери работа на стотици километри оттам.

Измина още една година, преди да посмее да се върне в Сиатъл и да продължи учението си в университета. Не плака за бебето си. Болката й беше прекалено дълбока за сълзи и тя зарови спомена в ума си така, както правеше с всички лоши неща, които й се бяха случили.