Сега или никога

Глава 8

Мал не вдигна телефона, когато Бет й звънна. Остана си легнала на дивана в дневната на скъпия си апартамент на Пето авеню, загледана разсеяно в пухкавите сиви облаци, които се събираха над Сентръл парк. Беше се претоварила с лондонското интервю, енергия й даваха само волята и адреналинът.

Милионерът се беше оказал по-неподатлив, отколкото беше очаквала. Но клопката й беше поставена умело и програмата, която щяха да покажат довечера по телевизията, щеше да се окаже сензационна.

Най-хубавото беше, че злобното старо копеле не можеше да й стори нищо. Беше се консултирала с правистите и за най-малката подробност. Беше я заплашил, че ще я съди, но нямаше да го направи. И как ли би могъл, щом тя казваше истината? Онова, което щеше да се случи по-нататък, зависеше от полицията и от годеницата му, която, изглежда, щеше да остане до него.

Мал поклати глава объркано. Това само показваше силата на парите. В главата на онази жена имаше една-единствена мисъл — мисълта, че си е хванала един господин Големи пари, а не се сещаше, че когато той се умори от нея, тя може да бъде следващата, паднала по онези стълби. Защото онзи старец нямаше намерение да се раздели дори и с един цент. Щеше да завлече всичко в гроба си, по-точно щеше да остави всичко, за да му построят паметник — център по изкуствата или пък музей, където всички ще виждат името му и ще говорят за него всеки ден, дори и след смъртта му. Имаше намерение да живее и след смъртта си, ако въобще някой би могъл да го направи.

Мал се прозина уморено. Дори реактивните самолети не можеха да премахнат напълно часовите пояси и умората от разликата във времето. Сега й се искаше да беше използвала престоя си, за да поразгледа Лондон, но не познаваше никого там, освен своя собствен екип. Разбира се, имаше много покани — за вечери, за откривания, за благотворителни събирания. Сезонът в Лондон беше в разгара си. Но тези неща не я забавляваха. Всъщност си беше тежка работа — цяла стая с непознати, които искаха да бъдат видени с нея, защото тя беше знаменитост. Тя щеше да бъде развлечението на вечерта. Щеше да й се наложи да се усмихва, да бъде учтива и блестяща и да разговаря с всички.

Беше отклонила всички покани.

Едва по-късно, след самотната вечеря в разкошния, изпълнен с цветя, хотелски апартамент, тя се замисли дали е постъпила добре. В края на краищата, там може би щеше да бъде онзи единствен мъж, чийто поглед щеше да се спре многозначително върху нейните очи. Онзи мъж, който би видял нея, не знаменитостта, който щеше да я накара да се смее и с когото щеше да й бъде приятно.

Облаците скриха слънцето и тя пристегна светлия си халат, като сви крака под себе си на дивана.

Апартаментът на Мал винаги изненадваше посетителите. Очакваха, че ще бъде обзаведен в стила на облеклото й — строг, прост и едноцветен. Вместо това попадаха в старомодна къща, със семейни портрети и цветя на терасата.

Домът на Мал беше пълен с английски антики и удобни дивани, покрити с тъкани на бледи цветя. Масите бяха затрупани със снимки в сребърни рамки. По рафтовете имаше редки стари книги, както и съвременни биографии, бестселъри и детективски романи. По стените, покрити със скъпа, бледа коприна, висяха идеално осветени картини с предшественици, коне и кучета. Имаше пейзажи с акварел и книги за изкуството, струпани на масивната дъбова маса за кафе пред френската камина.

Дори и в знойна нощ като тази огънят си гореше просто защото й беше приятно да го гледа, а климатикът охлаждаше стаята.

Обичаше също да има цветя покрай нея, огромни букети от градински цветя. Но ароматът на люляка й беше любим и когато настъпеше сезонът му, тя не искаше нищо друго.

Малко хора знаеха това, но Малъри Малоун, която сред обществото беше уравновесена, спокойна и непоклатима, ставаше съвсем друг човек у дома си.

Стана от удобния диван и излезе на терасата. Два еднакви фонтана плискаха водата си, докато тя проверяваше цветята. Ръцете й с маникюр ровеха из пръстта, измъкваха случайно появили се стръкчета плевели, после откъснаха няколко увехнали цветя от азалиите и мъничко клонче розмарин, което разтри между пръстите си заради аромата.

Мал седна на резбованата дървена пейка, откъдето се виждаше Манхатън.

— Ако затворя очи — изрече тя на глас, стисна очи и приближи розмарина до носа си, — все едно че съм в Прованс. Все едно че слушам цикади, птича песен и вятър сред клоните на маслиновите дървета, вместо шума от уличното движение и звъна на телефона.

Тя отвори очи и се огледа объркано. Не беше свикнала да има свободно време и сега не знаеше какво да го прави.

Изправи се и отново закрачи по терасата. Откъсна още един увехнал цвят от азалиите и се намръщи, когато закапаха първите едри капки от надвисналите облаци. Проблесна светкавица, чу се гръм. Само след секунди се изля порой. Тя пристегна по-здраво халата около тялото си и побягна към стаята.

Телефонът отново звънеше. Хукна към кабинета, за да го вдигне, но се спря, щом чу прещракването на телефонния секретар. Напомни си, че има нужда от почивка. А това означаваше, че няма да отговаря на никакви телефонни обаждания.

Тя се поколеба, поглеждайки към апарата. Нямаше нищо лошо, ако чуе кой се е обадил. Просто за да бъде сигурна, че не са я забравили напълно.

Изслуша дванайсетте съобщения и вече се беше отегчила, когато чу номер тринайсети — обаждането на Бет Харди.

— Извинявай, че нарушавам спокойствието ти — поде Бет, — но ми се струва, че това е спешно. Сещаш ли се за студентката от Бостънския университет? Онази, която бяха изнасилили и убили. Беше ми казала екипът да проучи нещата, в случай че се заинтересуваш. Е, тази сутрин се обади някой си детектив Хари Джордан. Иска и ти да се занимаваш с този случай. Казах му, че програмата ти е запълнена и че си в отпуска. Изглежда, му стана доста неприятно, че те няма. Във всеки случай сметнах, че ще искаш да знаеш. Междувременно се надявам, че се забавляваш или поне, че си почиваш. О, между другото, имам служебния му телефон, домашния също. Нерегистриран. Малко необичайно за полицай, а? Е, просто смятах, че трябва да ти предам това. А ето и телефоните, за всеки случай — добави тя през смях.

Мал се отпусна на креслото до бюрото си. Не беше забравила момичето, брутално изнасилено и убито.

— Самър Янг — промълви тя.

Името звучеше като магия. Беше сигурна, че родителите са обичали много дъщеря си.

Сви крака и обви коленете си с ръце, загледана в пространството, умислена. Най-накрая взе слушалката и се обади на детектив Джордан. Служебният му телефон иззвъня десет пъти, преди да се включи секретарят.

— Нищо чудно, че се нуждаете от помощ, детективе — започна тя раздразнено. — Едва дочаках проклетият секретар да се включи. Направете ми услуга, пробвайте три иззвънявания преди включването на секретаря. Това ще ми спести и време, и нерви. Знаете къде да ме откриете. О, между другото, обажда се Малъри Малоун.

Ядосана, тя тръшна слушалката и измарширува към кухнята. Напълни чайника и докато чакаше водата да заври, потропваше нервно по полирания плот. Сложи пакетче чай от горски плодове в чаша на розови цветчета, наля върху него врялата вода и разбърква, докато течността стане достатъчно червена. После грабна едно парче лимонов сладкиш и се върна обратно в дневната.

За две минути изяде сладкиша.

— Ти ме принуди да го направя, детектив Хари Джордан — изрече тя на глас и виновно запресмята калориите. После се разсмя. — По дяволите, това, от което имам нужда, е една хубава вечеря. Дори не мога да си спомня кога за последен път ядох, без да бързам. Какво удоволствие може да бъде това.

Отегчена, тя взе телефона и набра домашния телефон на Джордан.

Хари тъкмо влизаше през вратата. Беше облечен в сиви къси панталони и мокра от пот сива тениска и буташе бегач „Нишики“ с дванайсет скорости. Скуийз стигна пръв до телефона, но номерът с будилника беше върхът на способностите му. Сега просто се разлая бодро.

— Махни се от пътя ми, куче. Това е човешка работа.

Хари се тръсна на един стол и грабна слушалката.

— Да, тук е Джордан — каза той, дишайки тежко.

— А тук е Малъри Малоун, детектив Джордан.

— Малъри Малоун?

Беше удивен. Тя беше последният човек, когото очакваше да чуе.

— Надявам се, че тежкото ви дишане не означава, че съм ви хванала да правите нещо, което не бива — добави тя остро.

Хари повдигна вежди.

— Госпожо Малоун, надявам се никога да не ме хванете, че правя нещо, което не бива. Но пък ние може да имаме различни мнения за нещата, които може и които не може да се правят.

— Сигурна съм, че сте прав.

Гласът й беше студен, дори рязък. Хари се усмихна, защото разговорът с нея му доставяше удоволствие.

— Благодаря, че ми се обадихте. Ще проявя любопитство, но как открихте домашния ми номер?

— Никога не подценявайте силата на един добър екип за проучване.

— С други думи, няма значение какво знаеш, важното е кого познаваш.

— Вероятно, Междувременно защо не ми кажете какъв е проблемът ви?

— Проблемите са по-точно три, госпожо Малоун. Три убийства и все млади жени от учебните заведения на Ню Инглънд. Стилът е един и същ. Нападнати са на паркинг или пуста улица и откарвани до някое самотно място. Косите им са отрязани, изнасилвани са, китките им са прерязани чисто и точно сякаш със скалпел. Оставени са да умрат в локва от собствената си кръв. Първата — в стара фермерска къща, втората — в изоставена лодка, и последната — на запустял плаж. В първите два случая жените са обявени за изчезнали, но телата им са били открити случайно, седмици по-късно. Последната жертва, Самър Янг, е учила до късно в университетската библиотека. Тръгнала към паркинга за колата си. Нападната е и е откарана до запустелия плаж. Но плажът се оказал не толкова запустял, колкото очаквал убиецът. Нападателят избягал, но двама рибари мярнали лицето му в светлината на фенерчетата си. По тяхното описание направихме портрет.

Мал попита изненадано:

— Имате негов портрет?

— Точно така, мадам.

— Нека бъде госпожа Малоун — отвърна тя и той долови раздразнението в гласа й. — Мразя това обръщение мадам — добави тя. — Кара ме да се чувствам стогодишна.

Той каза шеговито:

— Никой не би ви дал и ден повече от трийсет и пет години, госпожо Малоун.

— Много благодаря, детективе. — От гласа й повяваше хлад. — Надявам се, че и вашата външност устоява на натиска на времето и на земното притегляне. Но нека се върнем към Самър Янг. Миналата седмица бях в Лондон. Не знаех, че имате портрет по описание. Искам да го видя и да поговорим. Имам нужда от всички факти, които сте узнали. Искам да не скривате нищо.

— Значи искате да ни помогнете?

Хари вече не се шегуваше.

— Искам да помогна на невинните жертви и да предотвратя още убийства, детективе. А не да помагам на полицията да си върши работата.

Хари пое удара.

— Да, мадам… госпожо Малоун. Щом като целите ни са еднакви, сигурен съм, че ще успеем да работим заедно. В добри отношения.

— Свободен ли сте утре вечер?

— Мога да се освободя. Само ми кажете времето и мястото и аз ще бъда там.

— Ще дойда в Бостън — каза тя и го изненада.

— Няма нужда. Аз ще дойда при вас.

Тя въобще не обърна внимание на думите му.

— Ще взема полета в седем от „Ла Гуардиа“. Има ли някакъв ресторант, където можем да се срещнем?

— Разбира се. Зад ъгъла на полицейското управление. „При Руби“.

— Ще бъда там в осем и трийсет, детективе.

— Очаквам с нетърпение срещата ни, госпожо Малоун.

Телефонът изпука и връзката се прекъсна.

— Дявол да го вземе — промърмори Хари и прокара пръсти през гъстата си тъмна коса.

Скуийз наклони глава. Езикът му висеше. Погледът му беше напрегнат.

— Прави бяха, Скуийз. — Той разроши сребристата козина. — Госпожа Малоун е костелив орех.