Сега или никога

Глава 6

— Получаваш отличен за усилието, Професоре — заяви Росети шест часа по-късно, на път обратно към Бостън.

Бяха в едно крайпътно кафене и ядяха закуска или обяд. Не беше съвсем сигурен кое точно, защото вече беше загубил представа за времето.

— Благодаря. Не е кой знае какво, но поне имаме някакво подобие на образ.

Хари се вгледа в картината на убиеца, направена по описанието на рибарите. Бял мъж, тясно лице, голяма уста с тънки устни, широко чело, буйна тъмна коса. И втренчени очи, които бяха прогонили спомените на жертвата.

Четири часа упорит труд бяха необходими, за да изтръгнат от паметта на разтърсените от случилото се рибари беглите спомени за мъжа, когото бяха зърнали само за няколко секунди.

В началото те настояваха, че не си спомнят нищо: било прекалено тъмно, всичко станало прекалено бързо, той изчезнал едва ли не преди да забележат, че е там. Но Хари се захвана с тях, връщаше ги към мига, преди да видят момичето, към онези жизненоважни секунди, когато в паметта им е бил заснет образът на убиеца.

Беше им разказал какво е казала жертвата за очите на мъжа. Бяха се стреснали, когато разбраха, че това са били последните й думи. Бяха почтени момчета, имаха желание да помогнат. После Лачуел се беше хванал на работа и сега имаха вероятно описание.

„Средно висок, средно телосложение, прочете Хари отново, тясно лице, гладко избръснато. Изпъкнали очи и гъсти вежди. Гъста, тъмна коса, от онзи тип… стърчаща. В тъмни дрехи. Шофирал малък камион или пикап, тъмен на цвят“.

— Ще го сложат на първа страница на „Херълд“ и „Глоуб“, в сутрешните броеве на жълтите вестници, а може би и в националните.

Росети повдигна рамене. Не очакваше много от гласността.

— Ще видим до какво ще доведе, като се махнат маниаците, които ще се обадят заради един миг слава. И досадните стари дами, които са сигурни, че той се е криел в техния шкаф предната вечер.

Той отпи шумно кафето си и Хари го изгледа сърдито.

— Трябва да престанеш да пиеш това нещо. Стомахът ти сигурно е подплатен с кофеин.

— Помисли си само колко грозно ще изглеждам, ако доктор Блейк използва скалпела си върху мен.

— Ще го е страх да те отвори. Във вените ти тече кафе, а не кръв… Впрочем, ще прави аутопсия на Самър Янг в шест.

— Ще отидеш ли?

Хари кимна.

— Мене не ме брой, човече. Не понасям тази работа с отварянето на труповете, теглене на сърца и дробове и всички останали ужасии. Кажи ми, Професоре, какво въобще кара човек да става съдебен лекар?

— Това е наука. Без лекари като Блейк може да не научим какво точно се е случило. Той е детектив, само че върши работата си след смъртта.

Росети потръпна.

— Да, добре, но аз все пак ще остана при живите.

Хари се разсмя.

— Не и ако продължаваш да пиеш това кафе.

— Е, и какво? А като си говорим за здраве, кога точно си се хранил истински? Нямам предвид при Руби.

Хари се замисли.

— Преди три седмици. В компанията на много приятна жена, която ти не познаваш, така че няма да си правя труда да ти казвам името й, и на която се очакваше да се обадя отново.

Той вдигна рамене със съжаление.

Росети го изгледа е любопитство.

— Толкова добре изглеждащ мъж като теб, Професоре. С твоето образование и хубавия ти апартамент. Жените сигурно се претрепват, за да влязат в леглото ти.

Хари се разсмя отново. Изправи се и потупа Росети.

— Благодаря за комплимента. Но човек се нуждае от време, за да установи някаква връзка. Аз й се обадих, после тя ми се обади… пийнахме по нещо, една вечер тук, час-два там. Просто не е достатъчно.

Той поиска сметката, остави парите на масата и добави бакшиш от пет долара. Имаше слабост към сервитьорките. Те работеха здраво за парите си, а по-голямата част от тях идваха от бакшишите.

Младата жена му се усмихна с благодарност.

— Много благодаря. Приятен ден.

Росети се обърна и намигна. Тя се разсмя.

— Видя ли? — каза той на Хари. — Една окуражителна дума и отиваш на среща.

Хари въздъхна престорено.

— Росети, Росети… Ти си този, който нарича себе си Казанова, не аз. Тя се усмихна на теб. А и вероятно има съпруг и три деца.

— Откога това се превърна в проблем? — попита Росети самодоволно.

Хари се разсмя.

— Срамота, та ти си добро италианско момче. Само да те чуе майка ти. Или свещеникът ти.

— Повярвай ми, тя чува всичко. Включително и това, какво чувствам спрямо изнасилвачите и убийците и какво точно бих искал да направя с тях.

Скуийз беше завързан за един стълб до кафенето, пред почти празна чиния с кучешка храна. Хари го отвърза.

— Ще се срещнем в колата — подхвърли той на Росети. — Извинявай, моето момче — промърмори след това, когато кучето го задърпа надолу по пътя. — Но последните дни бяха много тежки. По-късно ще си наваксаме с една хубава дълга разходка.

Скуийз помаха опашка, подуши тревата и се облекчи. Каквото и да ставаше наоколо, Скуийз нямаше нищо против.

В колата, на път обратно към Бостън, Хари се замисли за жената, която беше извел на вечеря преди три седмици. Тя беше привлекателна, очарователна, образована и самоуверена. От добро бостънско семейство, а родителите й се познаваха с неговите родители.

— Те са нагласили работата помежду си — беше казала тя, оставяйки съобщение на телефонния му секретар. — Не бях в страната, две години работих в Париж и родителите ми смятат, че ще ми е трудно да навляза в социалния живот. А майка ви като че ли е изоставила всяка надежда. Това е може би последният ни шанс, поне според тях. Защо тогава да не ги ощастливим? Ще имате ли нещо против да вечеряте с мен някоя вечер през следващата седмица?

Беше очарован от съобщението й, а по-късно и от нея. Тя беше висока и слаба, с хубаво тяло. Носеше дългата си тъмна коса опъната назад, по испански, на кок, в основата на гладката си шия. Кафявите й очи искряха. Вечерята беше много приятна, както и гостуването в дома й за едно питие след няколко вечери. Но той беше нощна смяна и трябваше да бяга. Беше видял съжаление в очите й, чу го и в собствения си глас.

Майка му се беше обадила преди два дни, за да му каже, че жената се среща със стар приятел от колежа и двамата, изглежда, са родени един за друг.

Хари повдигна рамене. Такъв беше животът на заетия полицай, особено на всеотдайния полицай.

Той погледна часовника върху таблото от орехово дърво на „Ягуара“. Ако настъпеше здраво газта, щеше да успее да си вземе душ и да се преоблече, преди да се върне в болницата за аутопсията.