Ширината на света

Изправена пред избор

Щом наближи време за обяд, Пилсбъри се появи и ни поведе към въпросната обсерватория.

Тя се оказа грамадно помещение със стъклени стени, поддържани от метална конструкция. Една врата водеше към задния двор, който представляваше пищна, разцъфнала градина.

Похвалих гледката и Пилсбъри отново засия при думите ми, доколкото бе възможно за едно метално същество.

— Момчетата се трудиха цяла нощ, за да останете доволна, милейди. Надявам се резултатът да си струва.

— Направили са го заради мен?

— Разбира се. Нашите градинари винаги полагат усилия да угодят на членовете на фамилията.

— А къде са тези градинари?

Той посочи с пръст през прозореца. Една мраморна статуя усърдно подрязваше храсти. Недалеч от нея дървено гребло само събираше опадали листа и клонки, а проблясваща коса поваляше бурените. Сетне по каменистата пътека се зададе ръчна количка, за да прибере отпадъците.

— Ето ги — рече гордо. — Добри работници са, всичките до един.

— Ще им благодариш ли от мое име?

— С най-голямо удоволствие.

Докато разговаряхме, се отвори друга врата и през нея влезе… предполагам госпожа Джоли, защото Пилсбъри не бе споменавал за друга метла, която да шета наоколо. Към дръжката й бяха прикрепени дървени приспособления, приличащи на ръце с пръсти. С тяхна помощ тя тикаше количка, натоварена с покрити блюда, от които се носеше възхитителен аромат.

За разлика от Пилсбъри, разполагаше и с лице. В разперената част на метлата имаше чифт очи, нос и уста — не дървени, а напълно естествени и доста приличащи на моите. Щом влезе, ни дари с широка, сгряваща сърцето усмивка.

— Здравейте, милички — произнесе с ведър, мелодичен глас.

— Здравейте — отговорихме в хор ние.

— Както вероятно вече сте разбрали, аз съм госпожа Джоли.

— Да, господин Пилсбъри ни каза — отвърнах аз. — А вашите ястия са наистина превъзходни.

Думите ми накараха лицето й да засияе, а Делф, който хищно оглеждаше съдържанието на количката, додаде:

— И още как! А аз направо умирам от глад.

— Ей сегичка ще се погрижим за това.

Тя направи широк жест с ръка, при което похлупаците се свалиха от съдовете, а те самите полетяха във въздуха и акуратно се подредиха върху масата, заедно със салфетки и прибори за трима души.

Хвърлих крадешком поглед към Петра. Както и очаквах, очите й бяха разширени от почуда. След живота, който бе водила в Мочурището, тук вероятно й се струваше като същински рай — сигурен дом, обилна храна, цял рояк прислужници и топло легло, в което да почиваш без страх от коварни зверове, дебнещи да те разкъсат.

Да, човек просто се изкушаваше да остане тук завинаги, помислих си отново, както и предната вечер.

На пода се появиха също купички с храна и вода за Хари Две.

— Е, заповядайте, преди всичко да е изстинало — подкани ни госпожа Джоли.

Делф и Петра затракаха усърдно с приборите, но аз погледнах през прозореца и бавно оставих вилицата. Щастливото ми настроение изведнъж помръкна.

— Добре ли си, Вега? — попита Делф между хапките. — Не си ли гладна?

— Не, не е това.

— А какво? — поинтересува се и Петра.

— Просто се сетих за всички онези, останали в Горчилище. А също в Мочурището. Те не разполагат с хубава храна като нашата, като изключим може би Моригон и Астрея Прайн. Нито с подобна сигурност и удобства.

Делф спря да яде и се загледа в чинията така, сякаш вътре имаше змия, готова да го ухапе.

Петра обаче махна с ръка.

— Не виждам защо трябва да се притесняваш. Всеки има различен жребий в живота. Това тук е нашият, а онова — техният.

Тя не спираше да ме удивява. Беше се натъжила до сълзи от историята на Ума и Джейсън, а сега се показваше толкова хладна и коравосърдечна.

— Ако можем да променим нещо, сме длъжни да го сторим — рекох твърдо.

— Но, Вега Джейн — възрази Делф. — Не забравяй, че ние също бяхме бедняци. И прекосихме Мочурището, рискувайки кожата си на всяка крачка. Не сме ли заслужили поне малка награда?

Макар и логична, репликата му ме разстрои още повече от тази на Петра.

— Е, щом искаш да забравиш откъде си тръгнал… — отвърнах и веднага съжалих, виждайки нараненото му изражение. Но вече не можех да върна думите назад, затова станах и излязох да се поразходя в градината. Не се съмнявах, че всички са ме взели за напълно откачена.

Намерих една уединена пейка, скрита както от обсерваторията, така и от погледите на „персонала“. Исках просто да остана насаме с мислите си.

Не можех да отрека, че това място ми допадаше. Никога не бях притежавала пукната пара, а сега откривах, че имам цяло великолепно имение. И все пак част от мен настояваше, че нямам право на него. Нито го бях построила, нито се бях сражавала, за да го защитя.

Както седях, Хари Две доприпка и се отърка в коляното ми. Без съмнение, бе надушил следите ми. Започнах разсеяно да почесвам пухкавата му козина, докато се чудех какво да правя.

Едва предната вечер се бях изкушавала да остана тук завинаги, да се наслаждавам на обстановката и да изучавам дома на своите деди.

А сега се чувствах объркана, сякаш всички тези копнежи бяха предателство… Но предателство на какво?

Без малко не подскочих от пейката, когато нещо в джоба ми се размърда. За един панически миг допуснах, че вътре се е намърдала някаква гадина.

Но после предметът изскочи навън и увисна във въздуха.

Беше дневникът, открит в бюрото на Джаспър Джейн.

Пред смаяния ми взор страниците се заотгръщаха от само себе си.

Бяха все така празни и аз се запитах какво, по дяволите, става, когато ме връхлетя нова изненада.

От тях долетя глас, подобно на мъгла, надигнала се от тревата, и произнесе:

— В полунощ, четвъртото стълбище, третият коридор, последната врата вдясно.

Сетне книгата падна на земята.

Аз останах неподвижно, без да посягам да я взема, очаквайки да каже още нещо.

Хари Две отиде да я подуши и предпазливо я побутна с лапа. После ме погледна, сякаш очакваше инструкции.

Бавно се наведох и вдигнах дневника. Прелистих страниците, но там нямаше нищо.

Дишането ми се беше ускорило, усещах гърдите си стегнати като в менгеме.

Полунощ? Четвъртото стълбище, третият коридор, последната врата вдясно?

Огледах Емпирей и прецених, че това място ще се намира в най-високата част на къщата, недалеч от кабинета на Джаспър.

И в полунощ аз щях да бъда именно там.

Вечерта настъпваше нетърпимо бавно, а аз се вслушвах в биенето на големия часовник в преддверието.

Когато гонгът му започна да отброява дванайсет, вече изкачвах стъпалата към последния етаж. Хари Две ме следваше неотлъчно. Можех да го оставя и в стаята, но честно казано, предпочитах компанията му.

Достигнахме широката площадка и тръгнахме по третия коридор към последната врата вдясно.

Извадих дневника от джоба си. Бях го донесла с надеждата, че може да се окаже полезен.

Вратата изглеждаше най-обикновена и аз не бях сигурна какво да правя по-нататък. Натиснах бравата, но тя се оказа заключена.

Вдигнах дневника, очаквайки гласът да ми каже как да постъпя.

Той пазеше гробно мълчание.

Пъхнах го обратно в джоба си и извадих магическата пръчка.

Насочих я към вратата, но преди да съм произнесла каквото и да било заклинание, тя безшумно се отвори.

Промъкнах се в стаята с верния Хари Две до себе си. Козината на врата му бе настръхнала, а от гърлото му се носеше тихо ръмжене. Сякаш ме предупреждаваше, че ни предстои среща с нещо, с което шега не бива.

Щом направихме няколко крачки, вратата зад гърба ни се захлопна и ключалката щракна. И двамата подскочихме при звука, но аз не бях особено изненадана. Съдейки по опита ми, тайнствените стаи поначало имаха този навик.

Помещението, преди тънещо в сумрак, се озари в ярка светлина. Щом очите ми привикнаха към нея, ахнах.

Стените бяха покрити с предмети, от които стомахът ми се сви.

На една от тях висяха окървавени дрехи. На друга имаше цял ред оръжия, силно повредени и също с петна от кръв по тях. Брадви с нащърбени остриета, пречупени мечове, щитове с дълбоки вдлъбнатини. Един шлем имаше дупка по средата на челото, а нагръдникът на една броня — четири широки разреза. Всичко свидетелстваше за сурова и безпощадна битка.

И в крайна сметка, както вече знаех, за цяла изгубена война.

Разглеждах дълго време, навярно цели часове. Стаята продължаваше до безкрай и във всеки ъгъл имаше по нещо ново и различно.

Накрая забелязах особено сияние в дъното и забързах към него.

Щом видях откъде идва, се заковах на място.

Това бе отворен ковчег.

С приближаването ми високите, бронзови светилници от двете му страни се разгоряха по-ярко и аз забелязах, че е изработен от лъскав метал.

В Горчилище използвахме само прости дървени ковчези, за да погребваме своите мъртви.

С известна боязън надникнах вътре и видях тялото на мъж, обгърнато от мека бяла материя.

Очите му бяха затворени, бледата кожа — изпъната върху скулите, а ръцете — скръстени на гърдите. В основата на шията му имаше дълга, тъмна резка. Нямаше нужда да се надвесвам повече, за да се досетя, че това е раната, причинила смъртта му.

Някой бе прерязал гърлото му от едното ухо до другото. Цяло чудо бе, че главата му още се крепеше на раменете.

Потръпвайки от зловещата картина, огледах останалата част от тялото.

То бе облечено в изискани дрехи, напомнящи за одеждите, които бях виждала по картините в дома на Астрея Прайн. В безжизнените ръце бе поставена магическа пръчка, изработена не от дърво или кристал, а от сребро.

Заобиколих ковчега, докато не стигнах до месинговата табелка в подножието му.

Прочетох я, мърдайки беззвучно устни.

ТУК ЛЕЖИ ГЮНТЕР АДРОНИС, СЪПРУГ НА АЛИС, В НАЙ-ОБИЧАНОТО ОТ НЕГО МЯСТО НА СВЕТА — ЕМПИРЕЙ.

Ето значи кой бе мъжът — самият стопанин на къщата, останал в нея и след смъртта си, докато Алис бе погребана в Мочурището, в гробището Улвъркот.

Отстъпих назад, разтреперана от глава до пети. Тази стая бе непоносимо потискаща, цялата изпълнена с дух на поражение и отчаяние.

Нямах представа защо дневникът ме бе довел в нея — какъв бе смисълът?

Като че в отговор на неизказания ми въпрос той отново помръдна в джоба ми. Извадих го и с разтреперани ръце го вдигнах пред себе си.

Страниците зашумоляха, но върху тях не се появиха букви. Вместо това същият глас произнесе:

— Искам да си наясно с цената, която ще трябва да се плати. Да огледаш добре тези стени и този ковчег и да разбереш какво ще се иска от теб. То е ужасно, но неизбежно. Ако цената ти се струва непосилна, можеш да останеш тук, в Емпирей, в сигурност и удобство до края на дните си. Но ако си склонна да я платиш, ще ти бъде оказана помощ.

Сведох отново очи към мъртвия и едва не припаднах. Гюнтер вече не беше там, а ковчегът се бе увеличил тройно на ширина.

И в него лежаха три тела — на Петра, на Делф и… моето. С прерязани гърла и угаснал живот.

Побягнах презглава от стаята, спуснах се по стълбищата и не спрях, докато не се озовах в своята спалня. Там се хвърлих върху леглото и застинах като парализирана. Миг по късно Хари Две скочи и легна запъхтяно до мен.

Взе да побутва ръката ми с муцуна, но аз не помръдвах. Толкова много хора се бяха сражавали и загинали в тази война. Тази изгубена война, което правеше саможертвата им напълно безсмислена.

Бях ли склонна да жертвам не само себе си, но и Делф и Петра за същата изгубена кауза?

Не разполагах с отговор. Изведнъж вече не бях сигурна какво искам.

Времето течеше.

И тогава Хари Две ме побутна отново.

Отместих се, но той продължаваше.

— Престани — обърнах се към него накрая.

И замлъкнах.

Като онемяла.

Защото кучето си беше същото, но очите — не.

Преглътнах буцата в гърлото си и седнах.

Само един чифт очи, които познавах, изглеждаха по този начин.

Сега в стаята, заедно с мен, бе… моят дядо.

Не знам дали въображението не си играеше игри с мен, но ми се щеше да повярвам, че наистина е така. Отчаяно се нуждаех от своето семейство.

И макар Хари Две да не умееше да говори, едно изречение прозвуча в главата ми:

Не се бой, Вега, защото ти никога не си сама.