Ширината на света

Битката започва

Влакът, както и предния път, пристигна на гара Честен посред нощ, сред кълба от дим и стържене на спирачки. Чувахме как се отварят вратите на околните вагони, но не и на нашия. Това не ме учуди особено — все пак никой от „белязаните“ не се предвиждаше да слиза тук.

Петра и Делф ме гледаха въпросително, а аз се чувствах разкъсана надве.

От една страна, съчувствах на хората, чиито съзнания предстоеше да се изпразнят от проклетия „хипнотизатор“, но от друга страна, това изпитание бледнееше пред участта на другите, които щяха да продължат към замъка.

На нашия вагон нямаше прозорци и не можех да видя какво се случва по перона. Не знаех също кога Маладоните в селото ще се отърсят от заклинанието ми и дали ще успеят да намерят пръчките си. Всичко това ме напрягаше до крайност. Може би в същия този миг те вече се носеха към нас?

Трябваше да послушаш Петра, глупачка такава. Трябваше просто да…

Тръснах глава, за да проясня мислите си. Очевидно нищо не можех да направя по въпроса за Ендемен, затова за стотен път се заех да броя пътниците във вагона.

Бяха общо петима, включително Дафне. Всички седяха неподвижно, вперили поглед пред себе си, в пълно неведение какво ги очаква.

— Елате — казах на останалите. — Да надникнем в съседния вагон. После ще се върнем пак тук.

Отворихме тихо междинната врата и минахме през нея. Пазачът не даде никакъв признак, че ни е чул.

В следващия вагон, както и можеше да се очаква, цареше пълна тишина. Оковани нямаше, но всички се намираха под въздействието на заклинанието Субсервио и не правеха опити да се размърдат. Един Маладон влезе и замахна с пръчката си. Те покорно станаха и започнаха да се изнизват навън. Не след дълго вратите се затвориха и влакът потегли отново. Следващата спирка трябваше да е Голям Честен. Тъкмо се бяхме упътили обратно, когато композицията с дрънчене и раздрусване спря.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита стреснато Петра.

Последва стържене на метал и нов тласък.

— Разкачат вагоните — досети се първи Делф.

— О, боже — плеснах се по челото. — Бързо!

Втурнахме се към своя вагон, но щом отворихме междинната врата, видяхме, че той вече се е отделил и започва да се издига във въздуха. Подскочих и сграбчих едно перило от външната му страна. Останалите също скочиха и се уловиха за каквото им попадне. Побързах да пристегна Хари Две в сбруята — и добре че го сторих, защото в следващия момент полетяхме с такава шеметна скорост, че дрехите по гърбовете ни заплющяха.

Докато се носехме така, ми мина през ум просто да се пуснем и да следваме вагона с помощта на Дестин, но се отказах, защото не знаех дали тя ще издържи на подобно темпо, особено натоварена с всички нас.

Издигнахме се много нависоко и ни обгърна такъв студ, че лицата ни посиняха, а зъбите ни затракаха неудържимо.

Мина сякаш цяла вечност, преди да започнем постепенно да забавяме ход и да се спускаме. Все още не се бе разсъмнало, но под нас се забелязваха светлини.

— Мисля… Мисля, че това е Маладонският замък — рекох през рамо.

Колкото повече се снижавахме, толкова повече нарастваха страховете ми.

Вече се намирахме точно над грамадната постройка и един купол в нея, който не бях забелязала при предишното си посещение, започна да се разтваря. Щом спря, ние се спуснахме в отверстието и се приземихме със силно друсване върху равна площадка.

Тя бе доста широка, осветена от факли, затъкнати в каменните стени.

Докато се озъртахме наоколо, в една от стените се отвори врата и от нея излезе фигура.

Вътрешно простенах.

Беше Ендемен, който водеше със себе си вързан на верига гарм.

Бомбето му липсваше и щом излезе на светло, с известно задоволство отбелязах, че костюмът му е мръсен, ръкавът — разпран, а косата — разчорлена. На едното му око имаше голяма синина, без съмнение причинена от моето заклинание Импакто.

Изражението му беше убийствено.

В свободната си ръка държеше своята пръчка.

Защо не го бях убила, докато имах възможност?

Обърнах се към Петра. Гневният й поглед недвусмислено говореше, че също ме вини за пропуска.

След него вървяха същите петима Маладони, които го бяха придружавали в селото, в не по-добро разположение на духа от него самия.

Пуснах се от перилото и дадох знак на останалите да ме последват. Отдалечихме се достатъчно от вагона и зачакахме.

Групичката взе да го обикаля от всички страни, като гармът душеше усърдно пред тях. Несъмнено се надяваха да ни открият с помощта на острото му обоняние и да ни унищожат.

Минутите минаваха, но не се случваше нищо. Нямаше викове и ръмжене, нито хвърлени заклинания.

Накрая те се отказаха и започнаха да извеждат пленниците.

— Бързо — казах. — Знам къде ще ги водят. Не бива да допускаме гарма достатъчно близо, за да не ни усети.

Шмугнахме се през вратата, от която бе излязъл Ендемен, и поехме по коридора, докато не се озовахме в част от замъка, която ми беше позната. Не след дълго успях да открия стаята, където „белязаните“ щяха да бъдат лишени от своята магия.

Вратата й бе отворена, явно за да приеме новата партида, но вътре нямаше никой и това ме учуди.

Влязохме и се стаихме в най-отдалечения ъгъл.

Посочих на другарите си огледалата върху стената. Сега те бяха празни, но сърцето ми още се свиваше при мисълта какво означава това. Особено ясно се бе запечатал в паметта ми споменът за малкото момиченце, умоляващо майка си да му помогне. Къде ли бяха те сега? Дали вече робуваха на някого в Голям Честен?

После им показах стъклениците с искрящ прах, наредени в своите ниши. Делф и Петра пребледняха при вида им и дори Хари Две нададе тихо, жалостиво скимтене.

— Виж, Вега Джейн, по тях има етикети — рече Делф.

Вгледах се по-внимателно и едва сега забелязах, че те действително са надписани с имената на хората, от които е взет прахът. Призля ми, но само за секунда, преди да пристъпя към действие.

Насочих пръчката си към стъклениците и изрекох:

— Минимус.

Те моментално се смалиха дотолкова, че можеха да се поберат в шепата на едната ми ръка. Събрах всичките и ги пуснах в джоба на наметката си.

— Но, Вега Джейн, какво ще стане, щом забележат липсата им? — разтревожи се Делф.

— Погледнете тук — каза Петра, отваряйки един сандък до стената.

Той бе пълен догоре с празни стъкленици. Което бе логично, имайки предвид постоянния приток от „белязани“.

Озърнах се трескаво наоколо за нещо, с което да ги напълня. В единия ъгъл на стаята още зееше дупката от сражението ми с червенобрадия.

— Делф — изкомандвах, — вземи онази кофа и я дръж под дупката.

Той бързо се подчини.

Насочих пръчката с думите:

— Спрингато еруптикус.

Това заклинание служеше за извличане не само на вода, но и изобщо на всякакви течни и твърди субстанции. И ето че в кофата се посипа струя от ситни пясъчни зрънца.

Щом се напълни догоре, използвах пак магия, за да пресипя бързо пясъка в стъклениците, да им поставя запушалките и да ги подредя в нишите.

— Имената — напомни ми Делф. — Трябват и имена!

Двете с Петра се заловихме с помощта на пръчките да надписваме прозрачните съдове, но само най-предния ред — за повече нямаше време.

Едва бяхме приключили, когато Делф прошепна предупредително:

— Идват!

Вратата се разтвори широко и в помещението влязоха пленниците, съпроводени от неколцина пазачи, включително Ендемен. За щастие, гармът не беше с тях.

Залепихме гърбове в каменния зид и зачакахме, притаили дъх.

Дафне и останалите застанаха чинно в редица, с безизразни физиономии. Ендемен взе да крачи напред-назад и да ги оглежда.

Извадих полека пръчката. Забелязах, че и Петра прави същото, а едрите ръце на Делф бяха свити в юмруци.

Накрая Ендемен спря срещу Дафне. Без да промълви и дума, направи леко движение, в резултат на което към гърдите и се стрелна бледа искра.

Позата й стана още по-скована, а погледът й се фокусира върху него.

— Да си срещала някакви особени хора на гара Бимбълтън? — попита той.

— Да, едно момиче — бе отговорът.

— Името й?

— Вега.

Ендемен се обърна многозначително към своите подчинени, преди да продължи разпита.

— Какво ти направи впечатление у нея?

— Че задава прекалено много въпроси. Кои сме, откъде сме. Пъхаше си носа където не й е работа.

Смръщих вежди при тези думи.

— А тя самата каза ли откъде е?

— От място, наречено Горчилище.

Ендемен замръзна за секунда.

Усетих как в гърдите ми се надига паника. Изобщо не биваше да разкривам пред Дафне родното си място. Проклинах се за глупостта си.

— Виж ти, виж ти. И какво друго?

— Това е всичко.

— Лъжеш!

Последва ново едва забележимо движение и тя падна с болезнен писък.

Петра вдигна пръчката, но аз я улових за китката. Ендемен стоеше над Дафне, която още се гърчеше на пода.

— Кажи ми истината!

— Няма друго, кълна се — рече, хлипайки, тя. — Боях се, че иска да ни вземе местата във влака, затова я зарязах.

— Но си й обяснила как да стигне до Кларъндън на Хилшър.

Бузите ми пламнаха от чувство на вина. Маладонът нямаше представа, че ние бяхме подслушали собствения му разговор с нея.

— Не, нищо подобно!

— Лъжеш. — Той огледа цялата редица. — Всички лъжете.

После, внезапно и без никакво предупреждение, направи широк замах с пръчката откъм рамото си.

— Ригаморте.

Черната мълния премина през строените пленници и те се натъркаляха едновременно, сякаш бяха вързани помежду си.

Кръвта се смръзна в жилите ми. Дафне лежеше неподвижно, с отворени, втренчени в тавана очи.

Той току-що бе отнел живота й.

Беше я убил.

Погледът ми се плъзна и по останалите, лежащи в неестествени пози.

Гневът се надигна като разтопена лава в гърдите ми.

Но преди да успея да сторя каквото и да било, Ендемен и хората му изчезнаха през вратата.

Стоях безсилна, а очите ми се наливаха със сълзи. Дафне и останалите жертви бяха малко по-възрастни от мен. Покосени в разцвета на младостта си заради клеймото върху ръцете и заради един луд, който явно намираше върховно удоволствие в убиването.

Напипах Целебния камък в джоба си. Знаех, че той не може да възстановява изгубени крайници. Вероятно не можеше да съживява и мъртъвци. Но на два пъти бе върнал Хари Две почти от ръба на смъртта. Ако все пак имаше някакъв шанс…

Извадих го и го прокарах над тялото на Дафне с най-хубавите мисли, за които можех да се сетя.

Тя оставаше все така застинала и безжизнена.

Накрая някой ме докосна по рамото. Обърнах се и срещнах въпросителния поглед на Делф. Бавно прибрах камъка.

Ето че бях подвела Ръсел. Не бях сторила нищо, за да спася Дафне.

Не си бях мръднала и пръста за когото и да било от тях.

Срамът ме скова до такава степен, че за кратко изгубих контрол над крайниците си.

Но направих няколко дълбоки вдишвания, възвърнах самообладанието си и поех с твърда крачка към вратата, следвана от останалите.

Зарекох се, че ако някога пак ми се удаде шанс да убия Ендемен, няма да му простя.