Ширината на света

Планът

Щом се отдалечихме достатъчно от Емпирей, направих заклинанието Пас-пусе, мислейки си за Честен. В следващия миг се озовахме в центъра на града.

Беше пладне и улиците гъмжаха от народ. Бръмчаха коли, минувачи бърбореха помежду си, всички магазини бяха отворени и въртяха оживена търговия. Имаше жени, метящи тротоарите, и мъже, търкащи витрините със сапунена вода.

Всички изглеждаха ведри и щастливи, напълно неосъзнаващи факта, че една коварна раса е откраднала самото им съществуване.

Заради това навярно никога нямаше да познаят болката и страданието, но аз бях сигурна, че ако имат право на избор, ще предпочетат истински живот, изпълнен с върхове и спадове, вместо жалък заместител.

И с цялата си душа копнеех да им предоставя този избор.

— Мислех, че отиваме в Голям Честен — подхвърли Делф.

— Така е. Но първо ни трябва нещо оттук.

Извървяхме няколко пресечки, преди да стигнем църквата — своето скривалище от първата нощ в града. Тя се издигаше високо над главите ни, а под самия островръх покрив едва се забелязваше огромната бронзова камбана.

Дверите се разтвориха и отвътре излезе група хора — всички празнично облечени и изглеждащи така, сякаш са преживели нещо възвишено и благочестиво.

Една жена носеше бебе, загърнато в бяла пеленка.

То пищеше с пълно гърло, а тя се мъчеше да го успокои.

Същото правехме и със своите новородени в Горчилище.

Кръщавахме ги в Катедралата.

Промъкнахме се между тежките дървени крила миг преди да се захлопнат и поехме по прохода между скамейките.

След излизането на групата храмът бе останал напълно празен.

През онази първа нощ се бяхме изкачили по стълбището нагоре, но сега намеренията ми бяха други.

Вдясно от централния проход се разклоняваше коридор. Поех по него, докато не стигнах до открехната врата в дъното.

Надникнах през пролуката и видях мъж, седнал зад масивно бюро, да пише нещо.

Същият, който ни бе видял на излизане оттук. Все така носеше бяла якичка, а останалите му одежди бяха черни като катран.

Колко иронично, помислих си.

В един момент той остави писалката, сне очилата си и потърка чело. После се обърна и разтвори някаква книга.

Продълговатият предмет, който видях да стърчи от отвореното чекмедже на бюрото, потвърди подозренията ми. Именно той бе насъскал преследвачите по петите ни. Защото бе Маладон, поставен да шпионира „обикновените“. От онези, за които ме бе предупредил дядо ми.

Е, сега бе мой ред.

Извадих пръчката и произнесох:

— Субсервио.

Заклинанието го улучи точно между плешките и той застина неподвижно.

Ритнах вратата и влязох заедно с останалите.

Пресегнах се през рамото му и извадих пръчката от чекмеджето.

От книгите, открити в Емпирей, бях добавила доста заклинания към репертоара си. Използвах едно от тях сега. Просто за да съм сигурна.

— Ориганте.

Всички неволно отстъпихме крачка назад, защото мъжът в расото моментално придоби истинския си вид.

Лицето му се издължи. Пръстите му се закривиха като нокти на хищник. Носът му заприлича на тънък, извит клюн, а очите се наляха с алена кръв.

Петра изпищя, но аз я сграбчих за рамото.

— Спокойно. Той е под въздействие на моето заклинание.

— Какво, по дяволите, е това? — възкликна Делф.

Бях забравила, че те никога не са виждали Маладон в естествения му облик.

— Така изглеждат, когато не са дегизирани — отвърнах.

Петра продължаваше да има странно изражение и скоро се сетих за причината.

Тя се притесняваше, че ако използвам заклинанието върху нея, също може да се превърне в нещо подобно.

Обърнах се към нашия пленник.

— Кажи си името — му наредих. — Истинското, маладонско име.

Щом съществото отвори уста да отговори, видях, че езикът му е дълъг и раздвоен, точно като на злия Орко. Не беше учудващо, че двамата споделят общи физически черти.

— Казвам се Крил.

Гласът му бе нещо средно между съскане на змия и писък на гарм.

Просто очарователно.

— И работата ти е да шпионираш хората, живеещи тук, в Честен?

— Да.

— Как докладваш в Маладонския замък?

— Изпращам съобщения с пръчката.

Това беше ново за мен.

— Как?

— Написваш нещо във въздуха, правиш заклинание и то заминава към получателя под формата на мисъл, появяваща се в главата му.

Доста хитро, рекох си.

— Кажи ми заклинанието.

Мъжът се подчини и аз го запаметих добре. Погледнах към Петра, която с кимване потвърди, че е сторила същото.

— Известно ли ти е, че има хора, чиито магически способности са отнети? — попитах Крил.

— Да — отвърна Маладонът.

— Разполагаш ли с информация за тези хора? Как се казват и къде живеят?

Именно това бе целта на посещението ми. Беше ми хрумнало, че е много вероятно записите да се съхраняват в това „свято“ за поробените място, кръстено на името на самия Некро. И се оказах права.

Крил посочи дебел том върху рафта над бюрото си.

— Всичко е тук.

— И за онези от Честен ли?

— В Честен няма от тях. Държим ги само в Голям Честен и в замъка.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Защо е така?

— Предоставяме ги като награда за най-елитните „обикновени“, а те живеят в Голям Честен. Много малка част се ползват като прислуга в замъка.

— Защо малка част? Не е ли хубаво да ти прислужват бившите ти врагове?

— Защото не обичаме да сме обкръжени от тези жалки червеи, дори ако са издокарани като лакеи. — Той се изплю презрително на пода.

Настръхнах от ярост, но той безспорно говореше каквото чувства. Маладоните наистина ни виждаха така.

— А защо ви е изобщо да пазите записи? — попита Петра.

— Винаги поддържаме точен архив на своето имущество, независимо колко противно е то.

Прииска ми се да го превърна в купчина прах, но се сдържах и вместо това насочих магическата си пръчка към книгата.

— Дупликадо — произнесох и нейно точно копие се появи в свободната ми ръка.

Сетне се обърнах отново към Крил.

— Ти и твоите събратя знаете ли, че в замъка са влизали нарушители? Ендемен споменавал ли е нещо за това?

— Господин Ендемен не говори директно с такива като мен. Използва посредници. Но да, чух, че са се появили вредни елементи.

Замахнах с пръчката и премахнах заклинанието Ориганте. Мъжът в расото пак доби човешки вид.

— Няма да помниш нищо от случилото се, ясно?

— Ясно — кимна той.

— А сега се захващай отново за работа.

Той се обърна към бюрото и писалката му задраска по листа.

Снех и заклинанието Субсервио, а после, с помощта на магията Пас-пусе, всички напуснахме това нечестиво място.

Щом се озовахме на улицата, Делф и Петра едва можеха да сдържат възторга си.

Поздравяваха ме толкова шумно, че трябваше да им изшъткам, за да не ни издадат на минувачите — все пак бяхме още невидими.

Отведох ги в тясна странична уличка и там извадих книгата.

— Тук има всичко необходимо, за да върнем способностите на тези клетници — казах, след като разгърнах първите страници. — Имената, а също и адресите.

— Колко са общо? — попита Петра.

Преброих ги бързо.

— Петдесет и пет. Петдесет живеят в Голям Честен, а останалите петима — в Маладонския замък. Един от тях е и Виктус, когото срещнахме.

— Мътните ме взели — изпъшка Делф. — Толкова много! Откъде да започнем?

Поставих показалец върху първото име в списъка.

— Амикус Арнолд. Живее на Голдофин Стрийт в Голям Честен.

— Но какво ще правим, ако го открием? — рече Петра. — Не можем просто да го освободим, без никой да разбере, нали? А ако Маладоните узнаят, веднага ще се вдигнат на крак.

— Измислила съм начин да се справим — отвърнах.

После използвах магията Пас-пусе, за да ни пренеса в Голям Честен.

Приземихме се на централния площад и веднага се сблъскахме с очевидния проблем. Не знаехме имената на улиците.

Бродихме напосоки известно време, докато Делф не възкликна:

— Вижте ето там!

На витрината на една книжарница бяха изложени карти.

Отидох до нея и започнах да ги разглеждам, докато не открих онази, която ни беше нужна.

Изчаках, докато продавачката се улиса в обслужването на един клиент, и промълвих нужното заклинание. Сгънатата карта прелетя през стъклото и кацна в ръката ми.

Намерихме уединено място и я разтворихме. Не ни отне дълго да открием Голдофин Стрийт. Тя се намираше само на три пресечки разстояние от нас.

Номер 47, който ни беше нужен, се оказа солидна тухлена къща, с ярко боядисана червена врата, която ми напомни цвета на кръв. Прозорците блестяха от чистота и дори равният тротоар отпред бе безупречно изметен.

Докато наблюдавахме, червената врата се отвори и от нея излезе елегантно облечен мъж със забулени очи. В едната си ръка носеше парцал, а в другата — бутилка с някакъв препарат.

Това без съмнение беше Амикус Арнолд.

Елегантно облечен!

Изведнъж ми хрумна цялата жестокост на подигравката. Издокарването на тези хора бе просто за допълнително унижение, защото по очите им всеки можеше за познае, че са роби.

Безсърдечна шега, идеално пасваща на характера на Маладоните и на местния „елит“.

Арнолд напои парцала и започна усърдно да лъска месинговото чукче на вратата.

Кръвта ми кипна при мисълта за магичните способности, които му бяха отнели, обричайки го на това мизерно съществуване.

Е, аз щях да му ги върна.

Скрити под покривалото на невидимостта, изчакахме, докато не се стъмни и улиците не се изпразниха от хора и автомобили.

После продължихме да чакаме.

Подкрепихме се с част от провизиите, предвидливо приготвени от госпожа Джоли. Говорехме помежду си рядко и само шепнешком, опасявайки се от шпиони, дебнещи в сенките.

Накрая, когато градският часовник удари дванайсет, аз извадих от джоба си миниатюрната, смалена стъкленица с името на Амикус Арнолд. Използвах заклинание, за да й върна нормалните размери, и се обърнах към своите другари.

— Готови ли сте?

Те кимнаха.

Петра държеше здраво пръчката си.

Ръката на Делф лежеше върху късата секира, затъкната в пояса му.

Зъбите на Хари Две бяха оголени.

Отворих със заклинание червената врата и всички влязохме в антрето.

Предположих, че собствениците почиват в спалните на горния етаж, докато долният е отреден за прислугата.

Преминахме богато обзаведени помещения. По стените висяха красиви картини. Нозете ни потъваха в меки килими. Като бивша Довършителка в Комините, можех само да се дивя на изяществото на предметите и обстановката. Но цялата злина, върху която се крепяха, ги караха да изглеждат отчайващо уродливи в моите очи.

Стаичката на Амикус Арнолд представляваше по-скоро килер, разположен в съседство с кухнята. Заварихме го да спи на пода, свит на кравай и леко похъркващ. Безупречната му ливрея висеше върху закачалка на гърба на вратата.

Със сепване осъзнах, че съм го виждала и преди. Именно той бе прислужникът, уловил изпуснатото шишенце парфюм. За което бе възнаграден с шамар, преди аз да помета господарите му с магията Енгълфиадо.

Благодарение на Хари Две вече знаех точно какво трябва да сторя.

Завъртях пръстена и всички станахме видими.

След това махнах запушалката от стъкленицата, обърнах я и оставих съдържанието й да се изсипе върху спящия.

Скоро всяка искряща прашинка попи в него.

Минаха няколко секунди, през които неподвижното тяло сияеше.

После Арнолд седна като ужилен, примигна и погледът му попадна върху нас.

Белезникавата пелена бе изчезнала от очите му, разкривайки прекрасния им зелен оттенък.

— Какво, по…

— Ти си Амикус Арнолд — вдигнах ръка.

— Знам кой съм. — Той се озърна наоколо. — Поне… вече знам. Всичко ми е малко мъгляво. Как се озовах тук? И кои сте вие?

— Казвам се Вега Джейн. А това са Петра, Делф и кучето ми, Хари Две.

— Някой ще ми обясни ли какво става?

Изложих му колкото се може по-сбито цялата ситуация. При споменаването на случката с господарите му той се усмихна.

— Да, спомням си. Явно съм изглеждал като кръгъл глупак, защото съм бил… омагьосан или нещо подобно. Но не ми е известно аз самият да притежавам такива способности.

— А не помниш ли да си вършил някога странни, необясними неща?

Той потърка челюст.

— Сега като се замисля… Да, веднъж говорих с котката. Мама реши, че съм вдигнал температура. А също можех да накарам монета да се върти колкото дълго си поискам.

— Ето, виждаш ли?

— Значи според вас съм бил подмамен да се кача на влака? За да ми откраднат магията и да ме направят слуга на тези хора?

— Да — подадох му стъкленицата с неговото име отгоре.

Той бавно прокара пръст по буквите.

— Божичко! — промълви с просълзени очи. — И вие сте дошли тук, за да ме спасите?

— Теб и всички останали — отвърна Делф.

— Но засега ще трябва да продължиш да се преструваш на роб — намесих се аз. — Докато не дадем знак, че е време за действие.

— Уговореният сигнал, за който спомена?

— Да.

— И тогава… ще се вдигнем на бой срещу Маладоните?

— До смърт, най-вероятно.

Лицето му помръкна и той поклати тъжно глава.

— Аз не умея да се бия. Не и с магия.

Погледнах към спътниците си, преди да отговоря.

— Тъкмо тук идва нашата роля. Ние ще ви обучим.

— Но аз нямам пръчка като твоята.

— Ще имаш — уверих го.

Петра и Делф направиха учудени физиономии. Не им бях разкрила тази част от плана си.

Арнолд обаче оставаше видимо притеснен.

— Не съм сигурен как ще се преструвам на роб, Вега. Щом зърна отново господарите си, може да не се сдържа и да им сритам задниците. Тогава ще проваля целия ви план.

Вдигнах пръчката.

— Няма да е нужно да се преструваш, Амикус. Имаш ли ми доверие?

— След всичко, което направи за мен — разбира се.

Замахнах с леко движение, при което той се свлече на пода и отново потъна в сън.

Трябваше, разбира се, да свърша и още нещо, за да прикрия следите от станалото. Знаех само едно заклинание, което се надявах да свърши работа.

Докоснах очите му с пръчката, представяйки си ясно какво искам да се случи, и произнесох:

— Еразио.

Това ги направи отново забулени, както и преди. Магия по необходимост, както би я нарекъл Силен.

Не беше лесно да върна Арнолд към робството, след като току-що го бях освободила, но имах план и трябваше да се придържам към него. Иначе ние самите щяхме да свършим като роби. Или като трупове.

Излязохме от къщата и се упътихме към следващия адрес.

Тази нощ освободихме общо осем души — четирима мъже и още толкова жени. Реакцията им бе все същата — на благодарност, объркване, несигурност, гняв. Но накрая всички се заричаха да помогнат, щом сигналът бъде подаден.

Призори се оттеглихме за почивка в гарата на Голям Честен. Макар да беше вече светло, там не бе никак оживено. Трябваше да си припомня омразната причина за това — намирахме се в града на елита, който по принцип бе по-малоброен, а и не ставаше рано за работа.

Петра и Делф веднага заспаха, скрити под щита на невидимостта, а аз разтворих книгата с имената и се залових да отбелязвам онези, които вече бяхме посетили.

Оставаха ни още доста. Надявах се само да оцелеем до последното.

Колкото и да бе трудно за вярване след всичко, преживяно до момента, едва тогава щеше да започне истинската опасност.