Ширината на света

Невъобразимото заклинание

Пет минути по-късно стоях и се взирах в златистата магическа пръчка на Бастион Кадъм, лежаща в своята стъклена кутия.

Посегнах да отворя капака, но ме блъсна такава силова вълна, че се прекатурих чак в другия край на стаята.

Изправих се с пъшкане, потърквайки цицината върху главата си.

Добре, и ние знаем някои номера.

— Реджойнда, пръчка на Бастион Кадъм — произнесох, извършвайки плавно движение към себе си.

Не се случи абсолютно нищо.

Опитах всичко останало, което ми дойде наум, но без успех. Дори не ми се удаваше да докосна кутията.

Въздъхнах в безпомощно раздразнение, търсейки наоколо предмет или знак, който да ми подскаже какво да правя… Но помещението бе напълно празно. Спомних си за думите на говорещия дневник, чути в стаята с ковчега на Гюнтер Адронис, сред окървавените ризници и нащърбените оръжия. Той бе казал, че мога да остана в Емпирей, в сигурност и удобство, до края на дните си.

— Не — произнесох на глас. — Нямам намерение да старея и да дебелея със скръстени ръце. Искам да победя Маладоните и да поправя несправедливостта. Такова е решението ми. Ти обеща, че ако съм склонна да платя цената, ще ми бъде оказана помощ. Е, сега съм тук и искам пръчката в онази кутия. Мога ли да я получа, или всичко са били само празни приказки?

Още преди да довърша, усетих нещо в джоба си.

Бръкнах с ръка и го извадих. Беше златистата пръчка.

Просто за да се уверя, надникнах отново в кутията, но тя бе празна.

Вече имах нова, безценна придобивка, а заедно с нея и план.

Поради това шансовете ни се увеличаваха.

Затичах се обратно към стаята си, но спрях насред път.

Намирах се пред стаята на Делф и отново дочувах гласове отвътре.

И отново се изкуших да сторя онова, което не биваше.

— Кристиладо магнифика!

Той и Петра начаса изникнаха пред очите ми. Все така седнали на леглото и още по-близо един до друг. Ръката му лежеше върху рамото й, а тя имаше такъв вид, сякаш всеки миг ще се разтопи. Мина ми през ума, че и аз сигурно изглеждам така, щом се поразнежа покрай Делф.

Но сега стиснах челюсти, а сърцето ми бе обхванато от хлад, какъвто не бях изпитвала преди. Чувството беше странно и ужасяващо.

Ето че докато аз изразходвах сетните си сили да съставя план за битка с Маладоните, Делф и Петра, които уж ми се пишеха приятели, си гукаха най-безгрижно един с друг. А аз бях техният лидер — сами нееднократно бяха настоявали да ги водя. Това ли бе начинът, по който ми се отплащаха? Нима смятаха, че онова, което върша, е толкова лесно? Че само да щракна с пръсти, и блестящите планове сами се пръкват в главата ми? Не, нямаше да се разберем така.

Спрях заклинанието, прибрах пръчката и почуках на вратата.

— Делф, тук ли си?

Отвътре се дочу приглушена суматоха — явно бързаха да станат от леглото.

Няколко секунди по-късно смутената му физиономия се появи на прага.

— Какво става, Вега Джейн?

— Имам новини. Но искам и Петра да ги чуе. Да идем да я намерим.

— Ами виж… — взе да го усуква той.

— Аз съм тук — пристъпи тя иззад гърба му със снизходителна усмивка, която накара кръвта ми да кипне и ме изпълни с още по-голяма решимост да сторя онова, което възнамерявах. Всъщност усмивката навярно изобщо не е била снизходителна, но така ми се стори на момента.

— О, страхотно — рекох. — Елате тогава.

Усетих как се спогледаха неуверено, преди да ме последват по коридора.

Стигнахме до моята стая и влязохме вътре.

Хари Две, който се бе разположил върху леглото, вирна глава при появата ни.

Не ми отне дълго да разкажа плана си.

— Смяташ ли, че ще се получи? — попита Петра и тонът й отново ме се стори някак присмехулен. Тъкмо сега нищо, което стореше или кажеше, не бе способно да ми се понрави.

— Откъде да знам? — отсякох. — Да не би да имаш по-добра идея?

Тя леко се стресна и поклати глава.

— Впрочем — добавих, без да откъсвам очи от нея — специално за теб съм предвидила особено важна роля.

— Каква? — очите й светнаха от любопитство.

— Ще отидеш в Голям Честен и ще заемеш позиция в близост до центъра на града. Ще бъдеш моите очи и уши. Когато задействам магията, нямам представа какво ще се случи. Но те ще ме известиш, като ми пуснеш съобщение с пръчката.

— Но, Вега Джейн — намеси се Делф, — да я изпращаш там сама, без да знаеш какво я очаква… Сякаш не е съвсем разумно. Нито пък честно спрямо Петра.

Опитах да изобразя върху лицето си неподправена изненада.

— Но, Делф, ние сме един отбор. Всеки трябва да допринесе с нещо за общото дело, а аз се спрях на Петра, защото й гласувам огромно доверие. Да не би да съм сбъркала?

Физиономията му помръкна при този неочакван обрат.

— Не, не, какви ги говориш. Напротив — побърза да ме увери.

— Тогава, значи решено.

— Аз мога да я придружа.

— Няма начин. Ти си ми нужен тук, за да помагаш с подготовката около пристигането. Имаме да се погрижим за цял куп неща.

— Но…

— Петра ще носи пръчката си, а аз ще й дам и пръстена. Щом аз съм ходила в Голям Честен и дори в Маладонския замък сама, въоръжена само с тези две неща, и съм се върнала невредима, значи и тя ще успее.

Обърнах се към нея, свалих дядовия си пръстен и и го подадох.

— Е, готова ли си?

Тя прехапа устни, но кимна утвърдително.

— Тогава можеш да потегляш още сега. Подготовката тук ще ми отнеме още известно време, но е добре ти да си на място. Изпрати ми вест, щом пристигнеш. Отиди първо на гарата, а оттам избери безопасен маршрут и се придвижи към центъра.

— Но, Вега — измърмори Делф, — ако твоят план предизвика безредици в Голям Честен, Маладоните могат да използват сила и Петра да се окаже в капан.

— Нали пръчката е у нея — махнах безгрижно с ръка. — Винаги може да използва заклинанието Пас-пусе и да се върне тук. Не е по-опасно от онова, което съм правила вече няколко пъти. А не помня да си бил толкова притеснен за мен.

— И все пак…

— Все пак какво, Делф? — изгледах го право в очите.

Той млъкна и подви опашка.

— Е, успех — протегнах ръка на Петра.

Тя я стисна леко и припряно излезе от стаята.

— А ти най-добре вече да заемеш своята позиция край главния вход — наредих на Делф.

Щом останах сама, сърцето ми заби толкова бързо, че ми се стори, че ще припадна.

Цялата твърдост, която бях показала пред приятелите си, се изпари. Трябваше няколко пъти да си повторя, че постъпката ми не е чак толкова ужасяваща, че действително няколко пъти сме ходили до Голям Честен и сме се връщали без произшествия. Петра беше невидима. Разполагаше и със своята пръчка.

Но Делф имаше право. Нямаше как да предскажа какво ще се случи, щом направя заклинанието. Тя можеше да попадне в безизходна ситуация. Да бъде пленена, ранена.

Или убита.

При мисълта слепоочията ми започнаха да пулсират, а сетне усетих нещо мокро върху челото си. Докоснах го.

Беше кръв.

Неволно сведох очи към пръчката и видях червени следи и по нея. Пред удивения ми взор кръвта от челото ми се просмукваше в пръчката.

И тогава си спомних.

Кръвната клетва! Бях се врекла във вярност на Петра, а тя — на мен. Със своите действия нарушавах този обет. Не знаех какво предстоеше да ми се случи. Нима отивах в Забвението?

Паднах на пода, уловила главата си с длани. Хари Две дойде при мен и взе да ближе ръката ми. Щом езикът му докосна капка от кръвта, усетих потръпване по цялото си тяло.

Никой план не си струва Петра да бъде наранена, Вега. Това е грешно. Ако е влюбена в Делф и той в нея, значи така е било писано. Държиш се като някой коварен Маладон, а ти не си такава.

Избърсах кръвта, скочих и отидох до нейната стая.

Тя вече бе облечена и тъкмо излизаше.

— Стой — извиках.

— Какво?

— Аз… току-що измислих друг начин. Не е нужно да ходиш в Голям Честен. Ще се справим и без това.

— Но нали каза, че…

— Да, знам какво казах, но си промених решението. Делф неслучайно спомена, че там можеш да попаднеш в клопка, а това… няма да е добре.

— Сигурна ли си?

— Да, просто вие двамата ще чакате извън Емпирей.

Тя ме изгледа странно и докосна челото ми.

— Май кървиш.

— Дребна драскотина. Е, сега съм малко заета, така че…

Обърнах се и без повече обяснения тръгнах към стаята си.

Захлопнах вратата след себе си и изтичах пред огледалото в банята. Кръвта бе изчезнала от лицето ми, както и от пръчката. Въздъхнах с облекчение. Но какво щях да правя, ако тя изобщо не се бе появила? Нима наистина щях да оставя Петра да тръгне, най-вероятно към своята смърт? Ами ако в жилите ми наистина течеше маладонска кръв, както бе намекнал и дядо ми при своя разказ за злия баща на Алис Адронис?

Затворих очи и бавно ги отворих. Не можех да мисля за това сега. Трябваше да се концентрирам. Твърде много хора разчитаха на мен.

В главата ми се въртяха думите, изречени от Ума.

Той бе не само мой баща, но баща на целия народ.

Допусках, че смисълът им е бил доста буквален.

Извадих от джоба си тефтера с имената на хората, поробени от Маладоните. Разтворих го и започнах да го прелиствам. Сетне с лек замах произнесох:

— Акумулдис тодос.

Написаното върху страниците изчезна и те станаха бели.

Дотук добре.

Поставих пред себе си златистата пръчка на Бастион Кадъм и доближих върха на своята до нея.

Поех си дълбоко дъх и мислено се пренесох назад към разговора с Маладона. Трябваше да възпроизведа заклинанието точно както го бях чула от него.

Това бе рискован момент. Намирах се в напълно непознати води, но от друга страна, всяка магия някога се правеше за първи път.

Разликата бе, че аз се канех да използвам вече съществуващо заклинание, но по нов начин. И то не едно, а цели три. За да постигна целта си, трябваше да ги свържа и задействам едновременно.

Нарисувах в съзнанието си ясна картина на онова, което исках да се случи. Всъщност това бе цяла верига от събития.

Скоро вече бях напълно съсредоточена. Дори нямах представа, че съм способна дотолкова да фокусирам мислите си, но по някакъв начин се получи.

Имах в главата си три отделни, отчетливи образа.

Златистата пръчка.

Имената от списъка.

И Голям Честен.

Докоснах пръчката на Бастион Кадъм със своята.

И сетне произнесох думите — уверено, стегнато, твърдо. Изпитвах безгранична увереност и сила на волята. Сякаш всичко, което бях извършила, за да стигна дотук, всяка положителна черта, проявила се по време на дългото ми пътешествие, всяка способност, породена от необходимостта, всяко преодоляно препятствие, всеки малък триумф, ме бяха подготвяли за този миг.

— Дисасемблиус, проджекта…

Сякаш някой друг говореше чрез мен, използваше ме като канал, за да произнася словата.

— Амплифиус спектрумака…

Стиснах клепачи, поддържайки абсолютна концентрация.

— Вамон рециптикус. Аганте апертус.

Когато ги отворих отново и погледнах към златистата пръчка, тя бе започнала да се тресе неудържимо. Но аз не отделях от нея върха на своята.

В следващия момент изригна ослепителна мълния — толкова ярка, че пред очите ми заиграха петна. Тя обхвана цялата стая и накара Хари Две да избухне в яростен лай.

Но аз оставах все така фокусирана върху трите образа: пръчката, имената, града.

След още секунда пръчката на Бастион Кадъм се пръсна на стотици парчета.

Малки, златни късчета се завъртяха във въздуха като уловени от невидим вихър и се заиздигаха все по-нагоре и по-нагоре към тавана.

— Катапулус таргериус.

С тихо пропукване те изчезнаха.

Светлината също угасна.

Но аз не биваше да се отпускам.

Работата бе едва наполовина свършена.

Нови образи замениха първите три.

Лица, ръце, очи.

Думите се отрониха от устните ми.

— Еретика. Десиминус. Плутариум.

Поех отново дъх, поддържайки ги ясни и отчетливи.

— Еманципатико стелара.

Пред вътрешния ми взор започнаха да се разбулват очи. Лица да стават нормални. Разумът да се възвръща. Реални спомени да заменят изкуствено насадените.

Из цял Голям Честен пръсти се протягаха и улавяха предмети.

Но аз продължавах. Това още не бе краят.

Стиснах пръчката с две ръце, защото тя вече се тресеше толкова силно, че не бях сигурна дали ще мога да я удържа само с една.

Предполагам, че бях достигнала нечувано високи нива на магьосничество, но това не ме караше да се чувствам специална, напротив. Караше ме да се боя от провал. Защото ако се провалях, всички тези хора щяха начаса да загинат или да останат в нереално, междинно измерение, сътворено от мен.

Сега се концентрирах върху два образа: хора и място.

Мястото не беше Голям Честен.

То се намираше тук.

В Емпирей.

Опитвах да извърша заклинанието Пас-пусе, но от разстояние. И не върху себе си, а върху петдесет други човешки същества, които трябваше да пренеса на безопасен пристан.

Пръчката ми се надигаше и клатеше като кораб в бурно море.

От сърцевината и започна да се вие дим.

Бедната Мълния сякаш всеки миг щеше да пламне в ръцете ми.

Но аз не й давах мира.

Агретата… Кумуладис… Елевата…

Този път за малко не я изпуснах. Тя подскочи толкова силно, че ме удари по челото. Усетих как по лицето ми се стича струйка кръв.

Призовах на помощ всичките си останали сили. Това бе мигът на истината — сега или никога. Чувствах се едновременно уверена и изплашена до смърт.

Интуитивно се досещах, че обичайното заклинание няма да е достатъчно. Бях телепортирала други хора с него, но не от разстояние и не петдесет на брой.

Смръщих вежди от напрежение.

— Пас-пусе титаникус енкапсуладо принципиум тодос.

Направих пауза, за да покача енергията до нивото, което знаех, че е необходимо.

Сега, Вега, сега!

— Домум нунк ен перпетуум! — извиках.

Ярък лъч бликна от върха на пръчката ми и се издигна право нагоре през тавана, оставяйки върху него обгорено петно.

Веднага щом той угасна, паднах назад и изгубих съзнание.

Следващото, което усетих, бе езикът на Хари Две, ближещ ме по лицето.

На долния етаж цареше суматоха.

Над нея се извисяваше гласът на Пилсбъри, даващ някакви разпореждания.

Скочих и се завтекох натам по широкото стълбище, а кучето ме следваше с лай по петите.

Преддверието на Емпирей бе просторно, но сега с труд побираше събраната в него тълпа.

Пилсбъри и госпожа Джоли сновяха напред-назад и се мъчеха да въдворят ред, но усилията им бяха обречени на провал, особено по отношение на гостите, непривикнали към говорящи доспехи и метли с дървени ръце.

— Моля, запазете тишина — извиках. Когато това не се оказа достатъчно, вдигнах пръчката към тавана, промълвих заклинание и отекналият оглушителен гръм накара всички да млъкнат и да се обърнат към мен.

Най-отпред бяха Сесилия Харкс, Ана Дибъл, Сара Бонд и Клайв Пипън. Край вратата със спокоен и доволен вид стоеше Амикус Арнолд. До него плахо се озъртаха пълничкият Артемис Дейл и Миранда Уийкс. Недалеч от тях забелязах Денис О’Шонъси и Реджиналд Магнус, които толкова си приличаха, че можеха да минат за братя. Иззад голяма ваза цветя развълнувано надничаше Дидо Дат.

Можех да изброявам още и още.

Всичките петдесет бяха тук и се взираха с очакване в мен.

Аз също се взирах в тях, или поне в ръцете им.

И с огромно удовлетворение установих, че във всяка от тях е здраво стисната по една златиста магическа пръчка.

Заклинанието ми беше сработило.

По лицето ми неволно се разля широка усмивка.

Докато не забелязах нещо.

Или по-точно, липсата на нещо.

Още по-точно, липсата на двама души.

Втурнах се към Пилсбъри.

— Къде са Делф и Петра?

— О, те излязоха преди доста време.

Кръвта се смръзна във вените ми.

— Моля?

— Заръчаха ми да съм готов за посрещането на „гостите“, както благоволиха да ги нарекат, и после тръгнаха нанякъде. Заедно.

Още не можех да повярвам на ушите си. Къде, по дяволите, се бяха запилели?

Неочаквано пръчката ми потрепна като наелектризирана и аз чух в главата си глас:

— Вега, помогни ни! Ние сме в Голям Честен.

Това бе Петра, която ми изпращаше съобщение.

— Погрижете се всички да бъдат нахранени и напоени — наредих рязко на Пилсбъри и госпожа Джоли. — Осигурете им и стаи за почивка. Ще се върна колкото мога по-скоро.

— Но… — започна Пилсбъри.

Втурнах се към вратата, като едва не съборих Алабетус Тръмбул, който в последния момент отскочи от пътя ми. Шарлот Токън и Полин Патернас викнаха нещо подир мен, но аз не ги слушах. В ушите ми звучеше единствено отчаяният зов на Петра.

Не можех да си позволя да загубя своите приятели. Просто не можех.