Ширината на света

Разбудено сърце

— М-моят… наследствен д-дом? — заекнах.

— Абсолютно — кимна Пилсбъри.

— Чакай малко. Пред вратата видях месингова табела с надпис Емпирей.

— Да, това е името на къщата.

— Знаеш ли кои от рода Джейн са живели тук? — попитах развълнувано.

— Накрая, естествено, беше Алис Адронис.

— Но нейната фамилия не е била Джейн — възразих.

— Моминската й фамилия беше Джейн. Тя се омъжи за Гюнтер Адронис и двамата дойдоха да живеят тук. Човек с голямо сърце бе господарят Гюнтер. Може би прекалено голямо.

Останах поразена от тези разкрития.

— Значи си ги познавал?

Ако една броня може да изразява емоции, то лорд Пилсбъри току-що го постигна. Металът му сякаш заблестя от гордост.

— Имах честта да им служа, да.

— Какво представляваха те?

Добре помнех умиращата Алис Адронис. Тя излъчваше смелост, благородство, но знаех също и че е била сред най-свирепите воини на своето време, убиваща Маладони наляво и надясно.

— Бяха чудесни хора, господарке Вега. Наистина много добри. Не искаха тази война, но се биеха в нея, защото така се налагаше.

— Радвам се да го чуя, лорд Пилсбъри. — Този железен приятел сякаш бе прочел мислите ми.

— Просто Пилсбъри, моля. След като си от рода Джейн, аз съм твой покорен слуга. Титлата е само за показност, пред определени… лица. — Той прочисти смутено гърло.

— Не се нуждая от прислуга — отвърнах, изчервявайки се на свой ред. — Свикнала съм да върша нещата сама.

— Но за нас ще е удоволствие — рече с умолителен глас той. — От толкова време стоим и бездействаме. Уверявам те, че градинарите също изгарят от нетърпение да поразчистят отвън. А сега вече имат и основателна причина.

Обърнах се към Делф и Петра, които стояха с отворени усти, несъмнено също толкова поразени от развоя на събитията, колкото и аз.

— Е, добре, Пилсбъри. Ако наистина си сигурен…

— Сигурен съм и още как, милейди. А сега, понеже е доста късно, бих предложил да се оттеглите в покоите си. Това ще ни даде време да приведем къщата в ред. Не очаквахме посетители и е възможно тук-таме да се е събрал малко прах. Отсега ли ще дадете нареждания за закуската, или предпочитате да го сторите, след като се събудите?

— Вие ли ще ни приготвяте храната? — повдигнах невярващо вежди.

— Но разбира се. Това е една от основните задачи на домашния персонал. А и ще се уверите, че госпожа Джоли е чудесна готвачка.

— Готвачка? Днес си направихме вечеря в кухнята, но не заварихме никого там.

— Причината, господарке, е че не можехме да ви видим. Доста се стреснахме с всички тези врати, отварящи се от само себе си, и тенджери и тигани, летящи из въздуха. Клетата госпожа Джоли е със слаби нерви и трябваше да се скрие в шкафа за метли. После, щом вече можехме да ви видим, също се показахме, естествено.

— Искаш да кажеш, че ме нападнахте! — рече троснато Петра.

— Е, да не ровим из минали неща — махна с ръка Пилсбъри.

— Казваш, че готвачката се е скрила в шкафа за метли. Каква всъщност е тя?

— Ами точно метла, оттам и шкафът. Но умее да приготвя такива бифтеци и пудинги, че ако имах пръсти, щях да си ги оближа. Та на въпроса за закуската — сега ли ще получа вашите нареждания, или утре?

— Аз ще хапна… общо взето, всичко — обади се Делф, без да чака да го питат повече.

Пилсбъри измъкна иззад шлема си дълго перо и записа върху металната си ръкавела:

— Една пълна закуска, великолепно. — Сетне огледа огромния Делф и додаде: — Да, предполагам, че млад господин като вас сигурно се радва на добър апетит.

Петра, все още вкисната заради нападението, не спираше да мърмори под носа си:

— Значи са ме видели, когато сме се разотивали по спалните, и са решили, че аз съм страховитият Маладон…

— Боя се, че именно така е станало, госпожице — рече извинително Пилсбъри. Поради липсата на лице бе трудно да се отгатне накъде всъщност гледа. — Ужасно съжалявам, че гостуването ви е започнало по такъв неудачен начин. А сега, какво ще обичате за закуска?

— Чаша чай и няколко бисквити, благодаря — отвърна тя, вирвайки нос.

Тук намерих за необходимо да се намеся.

— Според мен Петра просто се бои да не затрудни госпожа Джоли, Пилсбъри. Напоследък всички бяхме на доста оскъдна диета, така че защо ти не ни помогнеш с избора? И аз самата не съм сигурна какво да поръчам.

— Но разбира се, милейди — рече икономът, преливащ от доволство. — Какво ще кажете за един хубав омлет с бекон, домати и мъничко пресен босилек? Ароматът му сутрин е просто възхитителен.

— Да, звучи добре — кимна Петра, стрелвайки ме с благодарен поглед.

— Разбира се, тук се гордеем и с домашно изпечените кроасани — продължаваше ентусиазирано Пилсбъри. — Към тях ще добавим овесена каша, топла и засищаща. И разбира се, какво е закуската без две-три сочни наденички?

— Отлично — казах. — И аз ще взема същото. С госпожицата имаме еднакви вкусове — добавих, обръщайки се многозначително към Делф.

Пилсбъри записа всичко, сетне застана край разбитата врата и се прокашля.

— Дали господарката ще благоволи да използва заклинание за това тук, или да помоля някое от момчетата да се заеме с поправката?

— Какво? О, да. Ей сегичка.

Насочих пръчката към късовете дърво, спомних си подходящата магия, на която ме бе научила Астрея, и казах:

— Асемблаж.

Парчетата полетяха едно към друго и образуваха цяла и невредима врата, която се закачи обратно на пантите си.

— Чудесно изпълнение, ако разрешите да отбележа, господарке — поклони се Пилсбъри.

— Слушай, не е необходимо да ме наричаш така.

— Напротив. Като наследница на рода Джейн ти си наша господарка и всички ние сме тук, за да ти служим.

— Но откъде сте сигурни коя съм? Може просто да съм ви излъгала.

Той посочи с метална ръкавица пръчката в ръката ми.

— Това е магичната пръчка на Алис Адронис. Никога няма да я забравя. А също и нейната…

— Мълния? — довърших вместо него.

— Именно. Само една истинска Джейн би могла да си служи с нея.

— Тоест това беше своеобразен тест? — кимнах към поправената врата.

— Моля за извинение, но в неспокойни времена като днешните човек е добре да внимава. А сега ще се оттеглям. Ако се нуждаете от нещо, просто произнесете името ми по всяко време и аз ще се появя.

С тези думи той се обърна и тромаво напусна стаята.

Всички се спогледахме.

— Да пукна дано — рече възхитено Делф.

— Да ти имам късмета — добави Петра. — Влизаш в първата попаднала къща и вече си „господарката на дома“.

— Нямах и представа, че това е семейният ми дом — напомних й аз.

— Знам, но просто… — гласът й секна и тя извърна очи встрани.

— Делф — казах, — мисля, че вече можеш се връщаш в леглото.

Той пристъпи неуверено от крак на крак.

— Сигурна ли си?

— Напълно — отвърнах твърдо. — Ние с Петра ще поприказваме, преди да си легнем.

— Е, щом си сигурна…

— Делф!

Той подскочи като ужилен и побърза да се изнесе към коридора.

Петра седна върху леглото и вирна предизвикателно лице към мен.

— Не съм някоя от онези Маладони — произнесе натъртено. — Независимо какво твърди някаква си стара тенекия.

— Никой не те смята за такава — уверих я.

— Напротив, смятате ме! Виждала съм начина, по който ме наблюдавате ти и Делф. Дори и Хари Две ме души подозрително, сякаш смята, че ще ви нападна при първа възможност.

— Мисля, че леко драматизираш.

— Драматизирам? Та аз за една бройка не бях убита от твоите слуги!

— Но аз ги спрях, нали? — отсякох. Петра се канеше да каже още нещо, но острият ми тон я накара да замълчи.

— Да, спря ги — каза след секунда. — И съм ти благодарна за това.

— Моля, пак заповядай. Но важното е друго — защо бих го сторила, ако смятах, че си Маладон?

— Защото в жилите ми тече тяхната кръв!

— Но можеш да виждаш това място, нали? Значи дори да имаш лека маладонска жилка, доброто в теб взема превес.

— И какво от това? Някой в моя род е бил ваш враг. Не знам кой е, но това хвърля петно върху мен. Аз не съм като вас. Аз съм… омърсена. Или поне се чувствам така.

Седнах на леглото до нея. Разбирах я отлично. И аз се бях чувствала по същия начин у дома в Горчилище след откритието, че имам сили, каквито никой друг не притежава. Бях искала да науча миналото си, да разбера какво има отвъд Мочурището. Като се изключи Делф, никой в родното ми място не се интересуваше от подобни неща. Това ме правеше различна, изпълваше ме с усещането, че не принадлежа към останалите.

— Петра, не от нас зависи кои са предците ни или какво са вършили.

— Но твоите предци поне са били добри. Водили са битки, за да се бранят от Маладоните. А ако всички те са приличали на онзи Ендемен, значи наистина са били зли същества. Което значи, че аз също… — Устните й потрепериха и тя не успя да довърши. Извърна лице встрани, за да не видя насълзените й очи.

Поставих длан върху рамото й.

— Ти имаше предостатъчно възможности да бъдеш зла. Лесно можеше да ни нараниш, докато прекосявахме Мочурището, но вместо това ни помогна да се измъкнем от него. Без теб щяхме да оставим костите си там. Беше смела и силна и се бореше срещу злото, а не за него.

— Но какво ще стане, ако… с времето се променя?

— Тоест да се превърнеш в чудовище, защото имаш маладонска кръв във вените?

Петра не отвърна нищо, само ме гледаше в напрегнато очакване. Знаех какво иска да кажа — че това никога няма да се случи. Но аз не можех да го сторя, защото и сама не бях сигурна. Можех само да споделя какво говори сърцето ми.

— Аз ти вярвам, Петра. Доверявала съм ти живота си преди и бих ти го доверила пак.

— Наистина?

— Наистина — отговорих, стискайки я за рамото. Можех да усетя как тялото й трепери под пръстите ми. Тя бавно се обърна и ме погледна. Лицето й бе толкова сковано, сякаш някой й бе хвърлил заклинанието Субсервио.

Минаха няколко секунди, преди чертите й да се отпуснат и тя също да докосне ръката ми със своята.

— Аз също ти вярвам, Вега. И дори не мога да преброя колко пъти си ми спасявала живота.

— Всички трябва да се подкрепяме един друг. Ето, ние владеем магия, а Делф — не. Длъжни сме да пазим и него.

— По-скоро бих умряла, отколкото да позволя нещо да му се случи — отговори незабавно тя.

Това едновременно ме зарадва и разтревожи.

Петра очевидно бе хлътнала по Делф.

А любовта е странно нещо. Може да е прелестна и нежна, но може да се превърне и в движеща сила за наистина грозни неща.

В този момент нямах и най-малка представа как ще се обърнат нейните чувства.

— Време е да поспиш — казах.

Тя кимна и се пъхна под завивките.

Когато стигнах до прага, се обърнах и видях, че ме наблюдава.

Погледът й бе търсещ, но и някак непроницаем.

Упътих се бавно по коридора към своята стая, съпроводена от Хари Две.

Заключих след себе си, легнах и извадих магичната пръчка. Имах я сравнително отскоро, но ми се струваше, че вече е неразделна част от мен. Би следвало и сама да се досетя, че Емпирей е домът на Алис Адронис — защото именно пръчката бе доловила близостта му и ме бе довела дотук

Алис и нейният съпруг Гюнтер. Ума Кадъм и Бастион, нейният баща. Всички останали мъже и жени, чиито портрети украсяваха стените. Те бяха моето минало. Бъдещето ми също щеше да се роди от онова, което се случеше между тези стени през идните дни.

Но сега, след толкова премеждия и опасности, бе наистина чудесно да имаме сигурен пристан. Обилна храна, вярна прислуга, топли легла и множество стаи за разучаване. Изпънах се като котка при мисълта, че бих могла да прекарам тук целия си останал живот, и то доста приятно.

И с тази мисъл заспах.