Ширината на света

Хората в огледалата

Забързах напред, докато не стигнах голяма зала, от която се разклоняваха множество проходи. Нямах представа по кой от всичките е поел Ендемен, затова избрах първия, който ми попадна, и продължих по него.

И тук имаше редици врати по стените. Посегнах към бравата на най-близката, когато друга неочаквано се отвори и от нея излезе нисък, брадат мъж със свирепо лице и едно-единствено око. Гнездото на другото зееше празно. Подобно на Ендемен, и той носеше пурпурна наметка с черна качулка.

Разчитайки на невидимостта си, се шмугнах покрай него и влязох в стаята, преди вратата да се е захлопнала.

Тъкмо се мъчех да успокоя дишането си, когато нечий глас накара сърцето ми отново да подскочи в гърлото.

— Не — стенеше той. — Моля ви, недейте. Пощадете ме. Не мога да издържам повече. Не, милост!

Неподправеният ужас, съдържащ се в тези вопли, режеше слуха ми като нож.

В следващия миг към тях се присъединиха и други, още по-отчаяни:

— Мамо, не! Помогни ми, мамо. Не им позволявай! Моля те, помогни ми.

Това бяха думи на дете, вероятно по-малко дори от брат ми Джон.

Все така невидима, стиснала пръчката в ръка, заобиколих безшумно ъгъла, иззад който се носеха гласовете.

И останах потресена от разкрилата се гледка.

На стената срещу мен висеше редица от огледала. Във всяко от тях имаше човешко същество — окаяно, парцаливо и очевидно изпитващо нетърпими страдания.

Сега вече можех да различа собствениците на гласовете.

В две съседни огледала бяха пленени майка и дъщеря. Чернокоси и с много тъмна кожа, каквато никога не бях виждала в Горчилище. И двете пищяха от болка и се пресягаха една към друга, но не можеха да пробият границите на стъклените си затвори.

Някакво движение откъм отсрещната стена на стаята привлече погледа ми.

Там стоеше мъж, също с червено-черна наметка, но висок и широкоплещест. Лицето му, обрасло с гъста, къдрава брада, бе като обгорено, а твърде близко разположените очи му придаваха заплашително изражение.

Той държеше магическа пръчка, която час по час със злостна усмивка насочваше към хората в огледалата.

След всяко хвърлено заклинание фигурата в някоя от рамките започваше да се гърчи и да пищи, а от вътрешността на огледалото се посипваше искрящ прах. Щом се вгледах по-добре, забелязах, че той се събира в стъкленици, сложени под огледалата. Всяка от тях съдържаше различно количество от този прах.

— Моля ви, недейте — ридаеше една жена.

— Милост — стенеше някакъв мъж.

— П-пощадете ме — заекваше друг, свлякъл се безсилно на колене.

Тези жалостиви изблици само караха брадатия да се усмихва още по-широко.

Зад гърба му имаше дълбоки ниши, в които стояха редове от същите стъкленици, пълни догоре с искрящия прах и здраво затъкнати със запушалки.

Проклетникът се обърна към коленичилия мъж и просъска:

— Е, харесва ли ти да бъдеш обикновен, а?

Обикновен? Какво означаваше това?

Той вдигна отново пръчката си и аз неволно сторих същото, готова да отбия атаката му.

Но сетне се поколебах. Ако направех магия тук, щях да разкрия присъствието си.

От друга страна, не можех да позволя на чудовището да продължи с изтезанията над тези нещастни хора.

Тогава ми хрумна една идея.

Пожелах пръчката ми да се превърне в онова, което представляваше, когато за първи път се сдобих с нея.

В Мълнията.

Тя се издължи в копие, по-високо от мен и с цвят на злато.

Хвърлих го по мъжа, който тъкмо се канеше да изрече поредното заклинание.

Мълнията го удари право в гърдите, отлепи го от земята и го запрати в отсрещната стена.

Тялото му срещна с глух звук коравите камъни и ми се стори, че чух как черепът му се пропуква. Две от стъклениците в нишите се разклатиха и паднаха отгоре му, но не се счупиха.

Мълнията направи завой и се върна в ръката ми, докато брадатият бавно се свлече на пода, оставяйки кървава диря зад тила си.

Пръстите му изпуснаха пръчката и тя се търкулна встрани.

Аз притичах и я вдигнах.

Беше направена от дърво и толкова черна, сякаш е била държана в огън.

Пъхнах я в джоба си и насочих вниманието си към клетниците в огледалата.

— Здравейте — промълвих тихо. — Можете ли да ми кажете кои сте?

За мое учудване, никой от тях не ме погледна.

— Искам да ви помогна — продължих. — Как сте попаднали там? Ехо, чувате ли ме?

Отговор все така нямаше и чак тогава си дадох сметка, че съм невидима.

Завъртях пръстена и направих крачка-две напред.

При появата ми мъжът в най-близкото огледало започна да се мята и да драска повърхността му с нокти в напразен опит за избяга. Накрая се сви на кълбо и започна да трепери с цялото си тяло.

Ужасена, сведох очи към стъкленицата под него. Тя бе пълна повече от половината с искрящия прах.

Отидох да видя огледалото, държащо в себе си малкото тъмнокожо момиче. Щом лицето й се обърна към мен, настръхнах. Очите й бяха почти забулени в бяла пелена.

До нея бе огледалото на майка й, чиито очи бяха напълно забулени. Тя опипваше слепешката около себе си и изобщо не забелязваше присъствието ми. Стъкленицата й бе пълна на един-два пръста под ръба.

Със свито сърце осъзнах, че си е почти отишла.

Стиснах по-здраво Мълнията и се зачудих дали да не я хвърля по огледалата и да освободя пленниците. Но как щях да ги измъкна оттук след това? Щеше ли невидимостта да стигне за всичките? Можех ли да ги отведа със себе си в Емпирей? Нямаше ли това да изложи на опасност семейния ми дом и моите приятели?

Но от друга страна, как да ги оставя тук? Очевидно това бе начинът, по който ги лишаваха от собствена воля и ги превръщаха в роби за големците в града. Именно в това щяха да се превърнат и те — в роби.

Вдигнах Мълнията и си поех дълбоко дъх.

— А! Ти пък коя си?

Извърнах се рязко. Ниският, набит мъж, покрай когото се бях промъкнала по-рано, бе влязъл неусетно и сега се взираше право в мен с единственото си око.

Без да се мае, той замахна с пръчката си и хвърли по мен заклинание. Машинално го отбих с Мълнията. То рикошира към стената и проби половинметрова дупка в каменната зидария.

На свой ред запратих копието по него с мисълта за максимално поражение. Разнесе се взрив и едноокият просто се изпари в нищото.

Мълнията сви рязко във въздуха и се върна при мен.

Погледнах обгорялото място на пода, където допреди миг бе стоял едноокият. Току-що бях убила Маладон.

Обхвана ме паника. Какво да правя сега? Къде да отида?

Хората все така се намираха в плен на огледалата, но аз не можех да сторя нищо, за да им помогна. Налагаше се да ги оставя…

Без да знам защо, притичах до огледалото на майката и взех стъкленицата, стояща отдолу. Намерих тапа, запуших я здраво и я пъхнах в джоба си. После завъртях пръстена и станах отново невидима.

Открехнах вратата и надзърнах в коридора. Той бе празен и аз забързах в посока, обратна на тази, от която бях дошла.

Щом свърнах зад първия ъгъл, трябваше да притисна гръб в стената. Половин дузина Маладони, с пурпурни плащове и пръчки в ръце, се носеха насреща ми.

Изчаках ги да отминат, преди да продължа нататък.

Трябваше да се измъкна от замъка, но преди това исках да открия Ендемен. Изгарях от любопитство да узная кой го бе „призовал“.

Както се носех по коридора, изведнъж се заковах на място.

Гармът стоеше само на пет-шест метра пред мен. Подобно на останалите от своето племе, имаше четири масивни лапи, бронирана кожа и огнедишаща уста, а широката му гръд непрестанно се обливаше в кръв.

Но ме порази една съществена разлика.

Около врата на този гарм бе вързана тежка верига, а огромен мъж го водеше за нея.

Муцуната на звяра бе почти долепена до пода и той душеше шумно.

Това не ми хареса. Гармовете са способни да уловят човешка диря от километри разстояние. Явно домакините бяха разбрали, че съм невидима, и ползваха всички способи, за да ме заловят.

Обърнах се и побягнах назад, но оттам също се чуваха стъпки.

Започнах да сменям посоките, хващайки ту един коридор, ту друг. Подминах множество врати, докато точно пред себе си не чух рева на втори гарм. Погледнах през рамо и видях, че събратът му бързо ме приближава отзад.

Бях в капан!

Бутнах най-близката врата, шмугнах се зад нея и я залостих подире си.

Затаих дъх и зачаках. Знаех, че има сериозна опасност да ме заловят, а не изпитвах ни най-малко съмнение как ще постъпят, ако това стане.

Щяха да ми направят заклинанието Субсервио, за да изтръгнат от мен всичко, което знам. Да ме накарат да им покажа Емпирей и да убият всички в къщата, преди да довършат и мен самата.

Отдръпнах се към средата на стаята с надеждата, че гармът все пак няма да долови миризмата ми.

Твърде късно. Нещо тежко се блъсна във вратата и до ушите ми долетя обезумелият вой и ръмжене на настървения звяр.

Той щеше да влезе само след миг и да ме открие, независимо дали бях невидима или не. И това щеше да е краят на Вега Джейн.

Тогава ми хрумна блестяща идея. Потупах се по десния крак и промълвих:

— Пас-пусе.

Абсолютно нищо не се случи. Продължавах да стоя на място като закована. Явно в замъка имаше нещо, възпрепятстващо напускането му по този начин. Какво, по дяволите, да правя?

Погледнах Мълнията в ръката си, все още уголемена до пълния си размер, а сетне стената в дъното.

Никога не бях правила онова, което се канех да опитам. Дори не ми беше минавало през ум. Но сега наистина нямах друга опция.

Сграбчих здраво копието и пожелах то да стори необходимото. Сетих се какво ми бе казала Алис Адронис, давайки ми Мълнията преди смъртта си на онова далечно бойно поле:

Когато нямаш други приятели, тя ще е до теб.

Гармът нанесе нов чудовищен удар по вратата и този път тя изхвръкна от пантите си. Звярът и мъжът, който го водеше, нахлуха в стаята.

Сега или никога!

Запратих копието по посока на стената.

Но този път то не се отдели от ръката ми!

Бях откъсната от пода и щом върхът му разпръсна каменните блокове, заедно прелетяхме през разкрилото се отверстие.

Озовахме се в друго помещение, разбихме нова стена и продължихме нататък. Навсякъде се случваха ужасяващи неща, а пред очите ми бързо се сменяха сцени на нечувано безумие и нечовешка жестокост.

Най-сетне полетът спря и аз усетих твърда земя под краката си.

Намирах се в наистина огромна зала. Учудих се как изобщо се е побрала дори в гигантски замък като този.

Таванът, губещ се във висините, бе направен от стъкло.

По стените висяха ярки знамена, всяко украсено със символа, който бях видяла по-рано — петолъчна звезда с чифт страховити очи в средата.

Върху издигнат подиум в дъното имаше грамаден трон, направен сякаш от масивно злато. Извитите облегалки за ръцете завършваха с изваяни глави на противни създания. От върха на високата облегалка ме гледаше все същата кошмарна звезда.

Вниманието ми бе привлечено от мъжа, седящ в трона.

Той бе облечен изцяло в червено, включително и качулката, покриваща главата му. Ръцете, подаващи се от широките ръкави, бяха неестествено издължени, с пръсти, извити като орлови нокти и черни като въглен.

Пред него, загърнат в пурпурната си мантия, стоеше Ендемен.

Моята поява трудно можеше да се нарече безшумна. Те се обърнаха едновременно и макар да не можеха да ме видят, лесно се досетиха къде съм по разрушената част от стената.

Ендемен посегна за пръчката си, но съществото на трона го изпревари и просто махна с ръка.

Усетих как въздухът около мен започва да се втвърдява.

Не можех да помръдна.

Бягай, прозвуча глас в главата ми. Бягай още сега или си загубена!

Насочих Мълнията нагоре и се изстрелях като куршум от морта нагоре, право към стъкления таван. Преминах го, посипвайки след себе си дъжд от разбито стъкло.

В следващия миг се озовах навън, под открито небе.

Бях свободна!

Но щом погледнах назад, разбрах, че горчиво греша.