Ширината на света

Проблем с Петра

Изскочих от стаята си, втурнах се по коридора и без дори да чукам, нахълтах в тази на Делф.

Той се събуди, повдигна се на лакът и се вторачи в мен.

— Вега Джейн, добре ли си? — попита така, сякаш се боеше да не съм си изгубила ума.

Аз едва си поемах дъх, а стомахът ми бе свит на топка. Седнах на ръба на леглото му и изчаках минутка, докато се успокоя.

Сетне му разказах за дневника, за посещението си в стаята и за всичко видяно, включително за ковчега на Гюнтер Адронис и страховитата гледка с нашите три тела, лежащи в него.

Докато говорех, очите му все повече се разширяваха и накрая вече ми се струваше, че ще изскочат от орбитите си.

Накрая споменах за взора на Хари Две и за гласа на дядо си, прозвучал в главата ми.

— Ку-кучето те е гле-гледало с очите на дядо ти? На-наис-тина?

Изведнъж се почувствах толкова изтощена, че легнах до него и се свих на кравай.

— Смяташ ли, че полудявам, Делф?

Той се пресегна и ме поглади по рамото.

— Всичко е наред, Вега Джейн. Тук си в безопасност.

Аз се надигнах като ужилена и той стреснато дръпна ръка.

— Тъкмо там е проблемът, Делф. Че сме в безопасност. Докато оставаме тук, никой няма да ни навреди. Но не можем да си го позволим. Иначе защо бихме целия този път?

Той въздъхна и се взря в лицето ми. Вече отдавна знаех, че той съвсем не е онова яко, но простовато момче, за което го възприемаха повечето хора. Напротив, умът му режеше като бръснач, а на моменти му идваха направо гениални идеи.

— Значи затова се вкисна днес на обяд? — попита.

Аз кимнах.

— Това е хубаво място — той направи широк жест. — Много хубаво дори. Чак да не ти се тръгва. Особено след Мочурището.

— Където всичко може да те убие — допълних.

— Да — усмихна се накриво Делф. — Но иначе си права. Ние дойдохме не за да мързелуваме и да си угаждаме, а за да търсим отговори. И все пак не бива да се втурваме с рогата напред.

— А как?

Той замълча толкова продължително, че чак се притесних дали не съм го засегнала с нещо.

— По хитрия начин — рече накрая. — Както когато двамата с татко ходехме на лов. Първо разузнаваш къде обича да ходи дивечът. Така няма нужда всеки път да го търсиш.

— Тоест да излизаме, но пак да се връщаме тук? — попитах неубедено.

— Така ми се струва по-разумно. Ще научаваме неща, а после ще се прибираме и ще ги обсъждаме на спокойствие. Ще трупаме опит за следващия път. Ето, в Честен едва не загинахме, защото не познаваме този коварен нов свят. Каква полза, ако просто си загубим главите, защото сме били твърде самоуверени? Тук ще бъде нашият… базов лагер, Вега Джейн!

Трябваше да призная мъдростта в думите му.

— Съгласна съм — кимнах бавно.

— В такъв случай, кога предлагаш да излезем?

Погледнах през прозореца.

— Смятам да изляза още сега, докато е тъмно.

Трябваше му известно време, докато схване смисъла на единственото число в изречението ми.

— Никъде няма да ходиш сама, Вега Джейн — рече натъртено.

— Напротив. Така ще е най-лесно и безопасно. Само ще поразгледам наоколо. А после вече и вие може да дойдете.

— Но… — понечи да протестира той, но аз станах от леглото.

— Просто го приеми, Делф. Ще се видим, когато се върна.

Надявам се, добавих наум.

Преоблякох се набързо в дрехите, намерени в сандъка в църквата. Надянах отгоре наметката си, взех пръчката от нощното шкафче и пъхнах в джоба си Целебния камък. След кратко колебание взех и дневника. Той не ми бе проговорил повече, но не знаех кога пак ще реши да го стори.

Хари Две седеше като статуя върху леглото и ме наблюдаваше.

— Ти оставаш тук, приятел — почесах го зад единственото ухо. — Скоро ще се прибера.

На излизане минах покрай вратата на Делф. Бях сигурна, че не спи и ще остане буден до завръщането ми.

Следващата врата бе на Петра. Нещо ме накара да спра пред нея и да направя заклинанието Кристиладо магнифика.

Очаквах да я зърна в леглото, но тя не беше в него. Вместо това клечеше на пода и с ловки движения въртеше магическата си пръчка.

— Мутатио хидрис — промърмори, насочвайки я към един стол.

Пред ужасения ми взор столът се превърна в гърчещо се кълбо от отровни змии.

В следващия миг тя спокойно направи ново заклинание и го върна в предишния му вид.

Откъде бе научила подобни номера?

Истината ме озари, когато тя започна да вади откъснати страници от джоба си и да прави справки с тях.

Явно ги бе задигнала от кабинета на прадядо ми Джаспър Джейн и сега с тяхна помощ се упражняваше в черна магия.

Останах потресена. Бях казала на Петра, че й вярвам и наистина беше така. Но сега?

Погледнах с нерешителност пръчката си. Как трябваше да постъпя? Да я поставя зад решетки или да я парализирам, за да се занимая с нея, щом се прибера? А може би да я нападна или дори…? Потреперих при мисълта.

За щастие, докато прехвърлях в ума си всички тези ужасяващи възможности, тя се прозя и захвърли страниците настрана. После се пъхна в леглото и духна свещта. Изчаках, докато дишането й не стана дълбоко и равномерно, и едва тогава продължих по пътя си.

В момента имах по-належащи задачи и ако исках да се справя с тях, не биваше да губя концентрация.

Стигнах входната врата и си рекох, че съм извадила истински късмет да не се сблъскам с Пилсбъри.

Но още щом произнесох името му наум, той изникна от нищото.

— Господарке? — наклони учудено металния си шлем. — Да не би да ни напускате?

— Просто реших да подишам малко чист въздух, Пилсбъри. Няма да се бавя.

И преди да успее да каже още нещо, се изнизах покрай него в нощта.

В края на пътеката се обърнах да погледна още веднъж Емпирей. Видът на сградата бе все така солиден, гостоприемен и надежден.

Да, животът тук щеше да бъде толкова… лесен.

Посегнах към пръстена на ръката си и го завъртях.

Нямах представа колко надалеч се простират защитните сили на къщата, но не исках да се излагам излишно на риска да бъда забелязана от дебнещи врагове.

Докоснах веригата Дестин, омотана около кръста ми. Дали да вървя пеш, или да летя?

Тогава ми хрумна по-добра идея.

Тупнах се с пръчката по десния крак и произнесох „Пас-пусе“ с мисълта за мястото, където исках да отида.

Голям Честен.

Оставаше само заклинанието да сработи.

Но то не го стори.

Опитах отново. Пак нищо.

Помислих малко и пробвах пак, мислейки вече не за Голям Честен, а за град Честен.

Миг по-късно стоях по средата на павирана улица.

Огледах се наоколо. Да, сега се беше получило. И тогава разбрах. Явно магията Пас-пусе бе способна да те отнесе само на места, които вече си посещавал. Нямаше да е зле, ако Астрея Прайн ме бе предупредила за това, рекох си с раздразнение.

Проблемът, стоящ пред мен сега, бе как да се добера до Голям Честен.

Под прикритието на невидимостта се насочих към железопътната гара.

Нямаше да се качвам на влак, а само да следвам някой, отиващ в моята посока.

След около час влязох в познатата голяма чакалня. На таблото вече имаше изписан ранен сутрешен влак с крайна спирка Голям Честен.

С помощта на Дестин се издигнах над коловозите и зачаках там, увиснала във въздуха.

Няколко минути по-късно композицията потегли и аз полетях след нея. Маршрутът й минаваше и през други гари, далеч по-малки от Честен. На тях слизаха и се качваха само по шепа хора. В мрака забелязвах из полето светлинки, обозначаващи навярно пръснати наоколо села.

Накрая в далечината се очертаха силуетите на високи здания. Изпреварих влака, достигнах ги и се приземих. За нещастие, объркана от непознатата обстановка, кацнах точно по средата на някакво широко шосе.

В следващата секунда трябваше да отскоча встрани точно както се бе случило и в Честен, за да не бъда премазана от огромен автомобил.

Той профуча толкова бързо, че дори не успях да забележа кой се вози вътре.

Претичах до тротоара, облегнах гръб на една стена и се огледах внимателно наоколо.

По улиците нямаше хора, както можеше и да се очаква в толкова ранен час. Сградите бяха още по-големи и внушителни от онези в Честен, някои направени от камък, а други — от гладки тухли. Те се издигаха по-нависоко от всяка друга постройка, която бях виждала. Като бивша Довършителка, можех само да се възхищавам на изящните им фасади, корнизи и украси. Нужно бе изключително умение, за да се изработят такива неща.

Бавно се обърнах и поех към пресечката отляво. Нямах конкретен план, просто исках да видя колкото се може повече неща. За всеки случай надянах ръкавицата на ръката си, за да не ме усетят отново по символа с трите куки.

Едва изминала няколко крачки, трябваше отново да се притисна в стената. До слуха ми долетя тропот на бягащи нозе и иззад ъгъла запъхтяно изскочи дребен, възрастен мъж. Той се движеше неловко, явно непривикнал на подобно упражнение.

Гърлото ми се стегна, когато подир него се показаха още трима мъже, с костюми и кафяви бомбета.

Преследването не трая дълго. След още няколко метра те настигнаха жертвата си и единият вдигна магическа пръчка. Заклинанието улучи беглеца точно между плешките и той се запревива болезнено на земята. Лицето му, сгърчено от страх, бе извърнато към костюмираните, които се скупчиха над него с явното намерение да го довършат.

Извадих своята пръчка, насочих я към тях и три пъти бързо прошепнах:

— Анесте.

Те моментално се повалиха в несвяст.

Зачаках, притеснена дали няма да се покажат още, привлечени от инцидента, но всичко бе тихо.

Възрастният мъж лежа още известно време, прикрил главата си с ръце, преди да забележи, че преследвачите му са натъркаляни в безсъзнание около него.

Виждайки колебанието му, тихо подвикнах:

— Бягай!

Гласът ми, идващ от нищото, свърши работа. Той си плю на петите и скоро изчезна от погледа ми.

Аз се оттеглих безшумно от полесражението, а сетне също побягнах колкото ми държаха силите. Спрях едва десет минути по-късно, останала без дъх.

Значи Голям Честен съвсем не бе толкова тихо и миролюбиво място, колкото своя съименник Честен. Не и ако палачите на Ендемен обикаляха наоколо и нападаха беззащитни хора. Зачудих се какво ли бе сторил онзи старец, за да си спечели гнева им. От друга страна, съдейки по екзекуцията на двамата злощастни машинисти, явно не бе нужно много, за да си навлечеш смъртна присъда.

Колкото и да обикалях, улиците бяха все така безлюдни и аз си дадох сметка, че не съм избрала най-удачния час да изследвам града. Повечето му обитатели бяха още в леглата си.

Трябваше да намеря място, където да изчакам изгрев-слънце.

И да се надявам, че ще оцелея дотогава.