Ширината на света

Просто една роза

Нещата всъщност не вървяха чак толкова добре.

Речите и възторжените аплодисменти бяха едно, а сформирането на боеспособна армия от магьосници практически от нищото — съвсем друго.

Бяхме завзели Голямата зала и я използвахме като арена за тренировки.

Едва сега разбирах напълно коментара на Пилсбъри, че Емпирей е способен да се разширява според нуждите. Помещението, достатъчно просторно и преди, сега бе станало наистина огромно и осигуряваше достатъчно място за всички нас и заклинанията ни.

Започнах с кратка лекция за духа, тялото и съзнанието, подражавайки на Астрея Прайн може би повече, отколкото възнамерявах. После минах на простите движения с пръчката и най-елементарните заклинания. Помнех колко неловко изглеждах аз самата, докато Астрея ми преподаваше, но си давах сметка, че в сравнение с нашите ученици съм била същински Екскалибур. Преследваше ме натрапчивата визия за това как всички лежат на бойното поле, пометени за броени минути от Маладоните.

Разделихме групата на две равни части и Петра се залови с подготовката на едната, а аз — на другата.

Делф също имаше своя отредена роля — в отделна стая запознаваше хората с нашата история, пътешествието ни през Мочурището, чудовищата и препятствията, с които се бяхме сблъскали. Не знаехме кое може да се окаже от полза, затова бяхме взели решение да им разкажем всичко.

Аз понякога посещавах класната стая и се уверявах, че въпросите, които се задават, са уместни, а дискусиите — оживени.

Пилсбъри бе предоставил на учениците писмени принадлежности, за да могат да си водят бележки и да ги препрочитат по-късно на спокойствие.

Изминаха трийсет дни и започнаха да се проявяват първите признаци на напредък, макар и далеч по-слаби, отколкото очаквах. Една вечер на вратата ми се почука и когато отворих, видях пред себе си угрижената физиономия на Делф.

Той влезе, седна на леглото и се залови разсеяно да почесва Хари Две.

— Какво те притеснява? — попитах най-сетне.

— Миранда Уийкс.

Аз въздъхнах.

— Да, знам, че не е много добра, но с малко повече упражнения…

— Не е това — прекъсна ме той.

— А какво?

Загадъчното му поведение започваше леко да ми додява.

— Просто е твърде малка, за да бъде обучавана в битки. Не мисля, че е правилно.

— Делф, нуждаем се от всички, до последния човек. Маладоните разполагат със стотици опитни магьосници.

— Същото ли щеше да казваш, ако ставаше дума за брат ти Джон? А той е с няколко години по-възрастен от Миранда.

Не бях очаквала подобен обрат и ми стана донякъде неприятно, задето въвлича брат ми в спора. Но после се сетих за негодуванието си при вида на момчетата, маршируващи под онова ужасно знаме. А те също бяха по-големи от Миранда!

— Какво предлагаш тогава? Да й кажем, че няма да я правим магьосница?

— Не, защо? След години може и да стане. Но не бива да я принуждаваме да се бие, докато не порасне.

— Добре, Делф, ще поговоря с нея. Има ли друго? — попитах, виждайки, че не си тръгва.

Той си пое дълбоко дъх, преди да изплюе камъчето.

— Не искам да ходиш никъде сама, без да ни се обаждаш. Трябва да ни позволяваш да те придружаваме.

— Моля? — изправих се.

— Да вземем например спасяването на Върджил или екскурзиите ти до Голям Честен. Притесняваш ни до смърт. Не го прави повече.

— Петра ли те подучи да ми го кажеш? — сопнах се.

— Петра? — искрено се удиви той. — Не, естествено.

— Дано да е така. Но във всички случаи, не си спомням да съм те назначавала за свой настойник. Ще ходя когато и където си поискам.

Очаквах да добие наранено изражение, но лицето му изразяваше по-скоро гняв.

— Приключихме ли вече? — попитах настоятелно, макар и да се чувствах виновна от поведението си.

Той стана и без да обели дума, напусна стаята, като затръшна вратата след себе си.

Тръшнах се със стон върху леглото.

Хранехме се на смени, за да не претоварваме бедната госпожа Джоли. Делф, Петра и аз обикновено сядахме на различни маси, за да опознаем по-добре хората, редом с които ни предстоеше да се сражаваме.

Повечето от тях бяха нетърпеливи за битка, изпълнени с гняв заради причинената им несправедливост и желание да си отмъстят на поробителите.

След като всички си легнеха, тримата оставахме в библиотеката до късно през нощта, обсъждайки различни теми. Делф никога повече не спомена за спора помежду ни, но държанието му стана осезаемо по-хладно. Петра, дори и да забелязваше, не даваше вид.

Една вечер, шест месеца след началото на обучението, отново седяхме в удобните кожени кресла пред запалената камина.

Делф се бе привел над лист пергамент, подготвяйки урока си за следващия ден, а аз правех разсеяни движения с пръчката, обмисляйки допълнителни заклинания, които да преподам на групата.

Тишината ни се отразяваше благодатно след дългите часове, прекарани сред петдесет души, постоянно задаващи въпроси и искащи съвети.

Петра я наруши първа. Протегна се като котка срещу огъня и се извърна към нас.

— Смятате ли, че изобщо ще се получи?

Аз спрях движенията, а Делф вдигна нос от пергамента.

— Кое? — попитах учудено.

— Ето това! — посочи тя нагоре, където нашите петдесетима питомци несъмнено спяха дълбок сън, изтощени от занятията. — При темпото, с което вървим, ще остареем и побелеем дълго преди те да са готови да се опълчат на проклетите Маладони.

— Правим всичко по силите си — възрази остро Делф.

— Не го оспорвам. Но това не променя факта, че те може и никога да не станат готови.

— Хайде, стига — рекох помирително. — Просто им е нужно още малко време.

— Нима? — изгледа ме тя. — Артемис Дейл днес едва не си отряза крака, защото прави заклинанието Джагада така, сякаш размахва секира. А Шарлот Токън изпуска пръчката си при най-простото движение и тя хвърчи чак в другия край на стаята.

— Ще свикнат, Петра — пробвах да ги защитя. — Ето, аз имах велика учителка като Астрея Прайн и пак напредъкът ми отне дълго време. Освен това ние трябваше да се учим в движение — да си пробиваме път през Мочурището, да се бием с тамошните чудовища, а сетне и с Маладоните. Беше въпрос на живот и смърт. Опитът ни правеше по-жилави, по-силни. А те са лишени от това предимство. Дълго време са били роби, дори без собствени мисли в главата.

— Чудя се дали това не е фаталният недостатък на целия план — поклати глава Петра.

— Какво искаш да кажеш? — изправих гръб в креслото.

— Ами представи си, че ако магията на човек веднъж е била отнета, той никога вече не може да стане наистина добър, дори ако някой му я върне. Трябва да признаеш, Вега, че те са адски непохватна пасмина. Толкова време зубрят едно и също, а никой не може да изпълнява свястно дори заклинанието Реджойнда. Колко според теб ще им отнеме, докато овладеят Пас-пусе, Параликто, Инкарсерата и Ем-батлементо? И виждаш ли поне един, който някога ще е способен да хвърля Ригаморте?

Известно време останах безмълвна, а в съзнанието ми изплува все същото ужасно видение на бойно поле, покрито с трупове, сред които танцуват тържествуващите Маладони. Овладях побилите ме тръпки и казах:

— Не виждам какъв избор имаме. Освободихме ги и те са тук. Мъчат се да усвоят нещо. Не можем да се справим сами. Не можем да превземем империята на Маладоните със собствени сили. Нуждаем се от помощ! — Стиснах зъби, кипяща от гняв и безсилие. — Случайно да имаш по-добра идея?

Тя въздъхна и отново се отпусна в креслото.

— Не, дявол го взел. Нямам.

— Може би аз имам.

И двете вперихме погледи в Делф. Той остави пергамента настрана и спокойно продължи:

— Ти сама го спомена, Вега. Как сме се учили в движение, пробивайки си път през Мочурището. Оттук идва цялата разлика. В класната стая просто не е същото.

— Значи според теб трябва да ги заведем на екскурзия в проклетото Мочурище? — сопнах се аз. Тонът ми навярно бе по-рязък от необходимото, но ме жегна, че той ме нарече просто Вега. Значи още ми се сърдеше заради онази кавга.

— Не, в никакъв случай.

— А какво тогава? — нахвърли му се и Петра.

— Предлагам да водим по един или двама със себе си в Честен и Голям Честен — отвърна той леко сконфузено. — Така ще добият представа какво е да правиш магии в реалния свят. А ако срещнем и Маладони, какво пък — ще се бият.

— Да, ще се бият и ще загинат — процеди Петра.

На мен обаче ми се стори, че идеята не е съвсем за изхвърляне.

— Чакайте — рекох. — Делф е прав, можем да започнем постепенно. Нека поразгледат градовете с други очи. Ще правим всичко възможно да избягваме костюмираните на първо време, докато не напреднат още с подготовката.

Петра вдигна ръката с липсващия си пръст.

— Да ти напомня, че вече не разполагаме с пръстена. Ще сме видими като на длан през цялото време, а Маладоните много добре знаят как изглеждаме както ние, така и бившите им роби. Ще ни разпердушинят още щом се появим.

Наистина бях забравила за това и не намерих отговор — дотолкова бях свикнала с пръстена и защитата, предоставяна от него.

— Тогава… ще се дегизираме — обади се след секунда Делф. — Бас държа, че това място разполага с купища дрехи и други неща, които да използваме.

— Как не се сетихме по-рано! — възкликнах, но Петра не изглеждаше въодушевена.

— После да не кажете, че не съм ви предупредила — измърмори под носа си.

Реших да изляза, преди да съм сторила нещо, за което после ще съжалявам.

— Отивам да си легна — подхвърлих през рамо и се оттеглих в стаята си.

Но не спах добре.

Думите й постоянно се връщаха в главата ми.

И все пак, ако не успеех да направя своята „армия“ боеспособна, не разполагах с друг план. Войната щеше да е изгубена, без дори да се е водила.

Мина още месец и аз леко се обнадеждих, когато Сара Бонд — слабичка, трийсетгодишна жена — направи съвсем прилично заклинание Ембатлементо, с което блокира атаката ми. Похвалих я пред всички, а бледите й бузи се изчервиха като божури.

Тобайъс Холмс, от друга страна, напредваше бавно. Висок и широкоплещест, той бе твърде уверен в собствените си способности, но напълно неспособен да схване, че трябва да държи пръчката насочена към целта. Вместо това я размахваше накъдето му попадне, излагайки на реална опасност себе си и околните. Работих с него, докато не се коригира.

След разговора с Делф обясних на Миранда Уийкс, че още е твърде малка да се бие. Тя го прие без протести, но нещо в очите й ми подсказваше, че не е напълно съгласна. И все пак знаех, че решението е правилно. Не й достигаха не само години, но и увереност. Боравеше с пръчката така, сякаш е змия, готова да я ухапе. Мърмореше заклинанията с половин уста и сякаш дори изпитваше облекчение, щом дадена магия не се получеше. Крехко създание като нея нямаше да оцелее и секунда в истинско сражение.

Истината беше, че повечето от петдесетимата ни питомци не даваха големи надежди, а неколцина, в това число Луиз Пени и Дом Садън, нямаха никакво желание да се бият. В това отношение групата на Петра не се различаваше особено от моята.

Общо взето, очертаваше се един огромен провал.

Същата вечер в трапезарията бяхме с един човек по-малко.

Никой не можеше да открие Миранда.

Търсихме я под дърво и камък, докато накрая аз не чух приглушено хлипане в градината.

Упътих се нататък и достигнах пейка, почти скрита от разцъфнали розови храсти.

Миранда седеше на нея, заровила лицето си в длани.

Две мраморни статуи стояха отстрани и безуспешно се мъчеха да я успокоят. Магическото гребло й поднасяше кърпичка върху дръжката си, но тя не я поглеждаше.

Казах им, че ще се справя сама, и ги отпратих.

Пуснах с пръчката съобщение до Петра, че всичко е наред и могат да прекратят издирването. Нямаше смисъл вечерята им да изстива.

После седнах мълчаливо до Миранда. Понякога е най-добре да оставиш човек да се наплаче.

Но след като тя продължи с подсмърчанията, без никакви изгледи да спре, реших да се намеся.

— Животът често пъти е гаден, нали?

Тя кимна и се разрида още по-силно.

— Извади пръчката си, Миранда.

— Каква полза, Вега? И без това нищо не ми влиза в главата от тези… магии.

— Просто си много малка. Хайде, извади я.

Тя намръщено се подчини и я задържа пред себе си, без да я поглежда.

— Откъде си? — попитах.

Бях разговаряла с повечето от останалите за тяхното минало, но не и с нея. Знаех, че е изгубила майка си, не исках да я натоварвам допълнително.

— Защо? — попита троснато момичето.

— Просто ми е интересно.

Тя избърса лице и бавно заговори:

— Родена съм в малко селце на име Дрюс. Там живеехме с мама. Не мога да ти кажа къде се намира, но помня, че беше много красиво. Имаше порутени каменни стени и поточе с мост над него. Веднъж хванах риба за вечеря. Мама… — Тя спря и устните и потрепериха. — Мама много ме похвали, щом разбра.

— Не се и съмнявам. На гара Бимбълтън ли отидохте?

— Да. Тя беше чула за онзи влак, който може да се хване оттам.

— И какво се случи после?

— Качиха ни на него и…

Тя се разплака отново и аз я прегърнах през раменете. Щом се поуспокои, посочих клеймото върху опакото на ръката й.

— Ето заради този знак са те прибрали. Той показва, че имаш магични заложби.

— Тогава защо не ми се удават глупавите заклинания? — вдигна тя към мен подпухнали, зачервени очи, открояващи се рязко на фона на тъмната и кожа.

— Защото са трудни и всеки ги учи по собствен начин. Един по-бързо, а друг — по-бавно.

— Бас държа, че ти си ги научила за нула време. Сигурно правиш магии още от бебе.

— Направих първата на петнайсет, а преди това дори не подозирах за съществуването им. И ми костваше огромни усилия и безброй грешки, докато овладея ето това — вдигнах пръчката си.

Признанието явно привлече вниманието й.

— Наистина ли? — попита, забравяйки за сълзите.

— На колко години си, Миранда?

— На десет, мисля.

— Е, аз съм почти на шестнайсет и дори не мога да преброя колко пъти съм оплесквала нещата. Но винаги съм се изправяла отново на крака и съм продължавала напред. Имай предвид, че отдавна те наблюдавам.

— Защо? — разтревожи се тя. — Да не би… да не би да искаш да ме превърнеш пак в онова, което бях? Сама каза, че не съм годна да се бия с Маладоните, значи не съм ти от никаква полза.

Сграбчих я за рамото.

— Никога не бих сторила това, дори цял живот да не направиш и една свястна магия. Сега си свободна и си моя приятелка. Приятелите не се нараняват един друг. И ще останеш свободна, независимо какво се случи занапред. А и много ми напомняш за мен самата навремето.

Тя тръсна недоверчиво глава.

— Казваш го… само за да ме накараш да се чувствам по-добре.

— Не мога да си позволя лукса да говоря празни приказки, Миранда. Разбираш ли?

Тя за първи път вирна брадичка и ме погледна право в лицето.

— Да.

— Отначало и аз бях страшно неуверена. И в себе си, и в пръчката. Възприемах я като предмет, напълно отделен от мен.

— А тя не е ли?

— Не! Твоята например е направена от пръчката на Бастион Кадъм, бащата на всички нас. Частица от него е вградена в нея, което означава, че е вградена и в теб. Двете сте едно цяло и сте истински неразделни. Тя ще ти служи по-охотно и по-вярно, отколкото на всеки друг.

— Но сега не ми служи въобще — рече печално момичето.

— Това е, защото нямаш вяра в себе си, а следователно и в нея. Тя го усеща, затова не ти се подчинява. Ако й се довериш, и тя ще се довери на теб.

Миранда се загледа отново в пръчката си, но този път не така, сякаш държи змия в ръка, а с неподправен интерес, сякаш обмисляше определени възможности.

— Смяташ ли… че наистина там е проблемът?

— Ти вярваше ли на майка си?

— Какво? — Очите й се навлажниха, но тя ги впери дръзко в мен, което ме впечатли. — Разбира се! Тя винаги се грижеше за мен.

— Пръчката ще прави същото. Докато я носиш, никога няма да бъдеш сама. Тя ти желае само най-доброто, защото иска да оцелееш.

Настъпи продължителна тишина.

— Искаш ли сега да се връщаме при останалите за вечеря, или… — Нарочно оставих изречението недовършено, очаквайки нейния отговор.

Тя се изправи, държейки пръчката без напрежение, точно както я бях учила. После я насочи към най-близкия храст и с перфектно притеглящо движение произнесе:

— Реджойнда, роза.

Един от цветовете се откъсна и полетя право в свободната й ръка.

Тя го изгледа втренчено, преди да се хвърли с широка усмивка в обятията ми.

— Успях, успях!

А само след миг се разрида по-силно от всякога. Все пак беше едва на десет.

Прегърнах я, усещайки сълзи и в собствените си очи.

— Да, наистина успя.

— Ще те накарам да се гордееш с мен, Вега, обещавам.

Сякаш току-що се бях сдобила с нова малка сестричка.

Но в главата ми се въртеше една-единствена мисъл.

Дано никога не ти се наложи да хвърляш заклинание срещу враг. Дано всичко е приключило, преди да пораснеш достатъчно, за да се биеш.

И може би да умреш.