Ширината на света

Закъснелият влак

Ето че бяхме отново сбутани в малка стаичка, подобно на мишки в хралупата си, и това никак не ми се нравеше.

Делф и Петра спяха на пода, положили глави върху торбите си. Хари Две бе опрял муцуна в скута ми и похъркваше тихо. Само аз, както обикновено, не можех да спя. Независимо дали тук, в Мочурището, или у дома в Горчилище, сънят никога не ме спохождаше лесно. Съзнанието ми бе твърде неспокойно. Погледнах завистливо към спътниците си, легнали близо един до друг. Може би твърде близо. Спомних си как тя докосваше Делф по ръката, докато същевременно ми отправяше онази усмивка. Знаех, че рано или късно ще се спречкаме по въпроса. Само не бях сигурна какъв ще е резултатът.

Обърнах се да надзърна през пролуките в информационното табло. Трябва да беше много късно, защото в чакалнята не се мяркаха никакви хора. Не можех да видя предната част на таблото, за да разбера дали се очакват още влакове.

Тъкмо се бях отпуснала и притворила клепачи, когато се разнесе тънко, далечно изсвирване. Сетне още едно, последвано от приближаващ тътен.

Приседнах и се огледах.

— Точно като снощи, а? — разнесе се гласът на Делф, който също се беше събудил. — Когато влизахме в Честен, след като бяхме напуснали Мочурището, пак се чу свирене и громолене. И то по същото време, ако не се лъжа.

Той беше прав. Наистина бяхме чули тези звуци предната вечер, докато летяхме към града.

— Защо влак ще пристига толкова късно? — почудих се.

— Не знам, но определено идва насам.

Вече будни до един, изчакахме още няколко минути.

Тракането на колелетата все повече се усилваше и ние вперихме погледи през процепите на таблото. Можехме да различим стъклената врата, зад която бе перонът за спиране. В чакалнята бях разгледала макет на влакова композиция и знаех, че бълващата дим черна машина в началото й се нарича локомотив. До всяко от умалените вагончета също имаше табелка с пояснение. Последното например се казваше спирачен вагон.

Макар да бе тъмно, знаех, че лесно ще видим влака при влизането му в гарата, защото купетата са осветени отвътре.

По лицата на останалите личеше, че са не по-малко любопитни от мен. Грохотът вече бе почти оглушителен и аз се напрегнах в очакване фаровете на локомотива всеки момент да блеснат насреща ни.

Но това не стана. Звукът просто заглъхна и той така и не се появи.

— Какво се случи? — възкликна удивено Делф.

— Има само един начин да разберем — отвърнах и станах от мястото си. Другите ме последваха.

Слязохме до голямата чакалня и се озърнахме наоколо.

— Вега Джейн, може би няма да навреди, ако ни направиш пак невидими — отбеляза тихо Делф.

Кимнах, обгърнах всички ни с вълшебната нишка и завъртях пръстена. Вече бяхме в безопасност от чужди погледи. Закрачихме предпазливо и аз отново долових някакъв звук, но не бях сигурна откъде идва.

Преминахме стъкления портал и се изправихме на ръба на перона. В краката ни се точеха лъскавите метални релси, по които се движеха влаковете, с дебели квадратни греди, положени перпендикулярно между тях. Умно изобретение.

Помислих си с тъга, че брат ми Джон би могъл да сътвори нещо подобно, ако му се предостави възможност.

— И защо влакът не спря тук? — прошепнах.

— Не само не спря — допълни Петра, — но изобщо не се появи. Къде ще отиде, щом се движи само по релси?

— Именно — обади се и Делф. — И какъв е смисълът да идва до Честен, ако ще подминава гарата? А беше адски близо, иначе нямаше да го чуваме така.

— Може да има и друго място за спиране — сведох поглед надолу. — Под земята?

— Защо пък там? — повдигна вежди Петра.

По кожата ми полазиха мравки, както често се случваше, щом в мен заговореше инстинктът. А аз се бях научила да разчитам на него.

— А защо изобщо влак ще пристига по никое време? — контрирах я.

— Защото сега всички спят — отвърна Делф. — А в цялата работа има нещо тайно. Ей там има стълбище. Да вървим да проверим.

Отидохме до стълбището и се взряхме надолу, но в подножието му бе тъмно като в рог и не се виждаше нищо. Вдигнах пръчката, изрекох заклинанието и гледката начаса се проясни.

— Голяма врата — рече Делф. — С цял куп знаци, гласящи „Влизането забранено“.

— Бас държа, че е заключена — додаде Петра.

Нямах съмнение, че е така. Поведох групата към нея и щом стигнахме, насочих пръчката.

— Ингресио!

Ключалките щракнаха, а едно от крилата се открехна няколко пръста. Натиснах бравата и го побутнах колкото да влезем.

Озовахме се в кратък проход, с друга врата в дъното. Преминахме и нея и заслизахме по ново стръмно стълбище.

Продължихме напред по още стълби и коридори, докато накрая вече ми се струваше, че сме на цял километър под земята.

Стигнахме до огромно, влажно, тъмно пространство. Нищо чудно да бе също толкова просторно, колкото и чакалнята горе.

— Чувате ли това? — промълви Делф, сочейки към нова врата, вградена в стената.

Долепихме уши до нея. Действително отвъд се носеше свистене и потракване, доста по-тихо от предишния грохот.

Изрекох заклинанието Кристиладо магнифика и пред погледите ни се разкри дълга зала, пълна с народ — мъже, жени и дори малки деца. А до тях беше спрял влакът, с угаснали прозорци, макар от комина на локомотива все още да се виеше дим.

Очевидно всички тези хора току-що бяха слезли от него.

Те носеха багаж и вървяха мълчаливо, гледайки право пред себе си като в транс.

— Ако излезем всички, ще се блъснем в някого в тълпата — казах аз. — Приклекнете зад тези сандъци, защото ще трябва да прекъсна магичната нишка.

— Но, Вега Джейн… — започна протестиращо Делф.

— Спокойно, веднага се връщам. Петра, дръж своята пръчка в готовност.

Изчаках ги да се скрият добре и ги освободих от нишката, оставяйки невидима единствено себе си. После с помощта на заклинанието отворих вратата и се промуших през нея. За щастие, никой от пътниците не гледаше в моята посока. Изчаках цялото множество да се източи и тръгнах подир него.

Покрай стените на определени разстояния стояха хора с наметки и пръчки в ръце. Предположих, че са Маладони. Когато новопристигналите не се движеха достатъчно бързо, те грубо ги блъскаха. Пред очите ми един от тях събори на земята малко тъмнокожо момиченце. Една жена, навярно майка му, се наведе да го вдигне, но бе ударена от същия Маладон и рухна до дъщеря си.

Другите продължаваха напред, без дори да погледнат падналите си другари. Щом колоната се изгуби в тъмния коридор, двама мъже с наметки завлякоха майката и дъщерята до една стена и ги изправиха пред нея. Сетне отстъпиха няколко крачки и вдигнаха пръчките си.

— Сега ще си платите за непокорството, проклета паплач — просъска единият.

Ужасът, разиграващ се пред очите ми, бе по-голям дори от този в Мочурището. Там кръвожадните хищници поне имаха оправданието, че са зверове.

Без да се замислям, насочих пръчката и изрекох:

— Импакто.

Магията се изстреля от върха и и блъсна двамата мъже, които се запремятаха във въздуха, преди да се стоварят тежко върху перона.

Втурнах се да помогна на майката и дъщерята, но те просто стояха с безизразни лица. Едва тогава осъзнах, че се намират под въздействието на Субсервио. Освободих ги от него и те се заозъртаха недоумяващо.

— Добре ли сте? — попитах, забравила, че съм невидима.

При звука на гласа ми майката изпищя, сграбчи детето си и побягна.

— Чакайте — казах и тъкмо щях да се покажа, когато чух тропот от тичащи крака. Едва успях да отскоча встрани от групата Маладони, профучала покрай мен. Вдигнах пръчката да ги атакувам в гръб, но видях, че прииждат още, като някои от тях хвърляха заклинания напосоки.

Оставих ги и се завтекох натам, където се бе изгубила колоната. Стигнах врата, през която новодошлите бяха преминали. Отворих я и попаднах в дълъг, сумрачен коридор. От далечния му край се носеха викове. Явно бе вдигната всеобща тревога.

Без да чакам да ме доближат, поех по коридора. Бях защитена от невидимостта, но това не означаваше, че някой не може да се сблъска с мен.

По протежението му нямаше повече врати, но всички тези хора все трябваше да са отишли някъде.

— Кристиладо магнифика — произнесох, замахвайки с пръчката и пред мен се разкри невероятна гледка. В края имаше грамадно, подобно на пещера помещение, вероятно най-голямото, което бях виждала. А в средата му се бе събрала многолюдна тълпа. Разпознах в нея някои от пътниците, току-що слезли от влака. Пред тях, на широка бяла стена, мърдаха някакви изображения. Нищо определено — просто усещане за присъствие и движение.

Но всички присъстващи го гледаха като хипнотизирани.

Долавяха се също и звуци. Както и при образите, не се различаваха конкретни думи, а само неясно мърморене, по-тихо дори от шепот.

Отместих поглед от екрана към масата от хора и замръзнах. Сега те се поклащаха в синхрон, макар да не проумявах как толкова много мъже и жени могат да го правят едновременно. После всеки посегна и улови ръката на съседа си.

Същевременно с мен се случваше нещо странно. Докато гледах стената и слушах мърморенето, аз също започнах да се поклащам. Колкото до съзнанието ми, то сякаш се… разтапяше. Но не изпитвах страх, напротив — обземаше ме чувство за сигурност. Исках това да продължи. Спомените, които имах, започваха да избледняват. Чувствах се добре, а клепачите ми натежаваха.

— Вега Джейн! Тук ли си?

Отворих моментално очи и се озърнах наоколо.

— Делф? — прошепнах, завъртайки пръстена. — Ето ме, до стената.

От сенките излязоха Делф, Петра и Хари Две.

— Как стигнахте дотук? — ги попитах.

— Не беше лесно. — Някакви ядосани типове с магически пръчки търчаха наоколо и решихме, че скривалището ни вече не е безопасно. После дойдоха насам през една врата, а ние се вмъкнахме подир тях, преди тя да се затвори.

— Откри ли нещо? — поинтересува се Петра.

— Във влака имаше много хора. Всички слязоха и отидоха в онази зала там, където правят нещо с мозъците им. Ако вие не ме бяхте повикали, мисля, че и аз щях да се лиша от здрав разум.

— Бъркат в мозъците им? — пребледня Петра.

Аз кимнах, спомняйки си как в Мочурището бях използвала заклинанието Омниол, за да изтрия съзнанието на съществото, наречено уиндиго. Дали същото не се случваше и с тези хора?

— И какво ще стане после с тях? — промълви Делф.

— Може би ще ги оставят тук, като покорна работна ръка — отвърнах, мъчейки се да подредя мозайката в главата си. — Това би обяснило защо навсякъде е толкова спокойно. Защо местните са така доволни и непрестанно се усмихват, дори ако задачата им е да търкат подове.

Направих всички ни отново невидими и поехме по обратния път, докато отново не зърнахме влака. Тогава насреща ни се появиха фигури с наметки и магически пръчки и ние се притаихме в един ъгъл.

Чуваше са как локомотивът отново набира пара. Осмелих се да надзърна от укритието ни и цялата изстинах. Фигурите идваха право към нас. Трябваше да са Маладони. Бяха облечени досущ като онези в „Свети Некро“.

— Знаят, че наоколо има някой, който не бива да е тук — промълвих колкото можех по-тихо.

Те вървяха редом, обхващайки целия коридор, и размахваха пред себе си пръчките, от чиито върхове струеше светлина. Явно планът им бе чрез магия да открият натрапника!

Нямаше как да минем покрай тях. Хвърлих поглед към отворената врата на влака недалеч от нас. Това бе единственият ни шанс за бягство.

— Насам, бързо! — прошепнах.

Прекосихме на пръсти перона и се вмъкнахме във вагона. За наш късмет, той се оказа празен.

И тогава видях през прозореца, че Маладоните сменят посоката и тръгват към нас.

— По дяволите! — изсъсках. — Сякаш усещат къде сме.

— Как ще им се изплъзнем? — възкликна Петра.

Забързахме към дъното на вагона, по-далеч от вратата.

Маладоните влязоха и взеха да се оглеждат. Накрая явно решиха, че няма никой и тръгнаха да си ходят. Всички, с изключение на един. По необяснима причина той си пое дълбоко дъх през носа и подозрително смръщи вежди. Едва тогава се досетих и положих длан върху козината на Хари Две. Невидимостта не прикриваше мириса. Проклетникът явно надушваше кучето ми.

Но преди да успее да стори каквото и да било, насочих пръчката към него и промълвих:

— Конфузио.

Заклинанието го улучи и той начаса доби объркана физиономия.

Един от останалите, вероятно негов началник, се обърна и като видя това, го извлече грубо от вагона, дарявайки го с плесник зад врата.

С тласък и протяжно стържене влакът се задвижи и започна да напуска перона.

Аз изпуснах дълга въздишка на облекчение. Идеше ми да запищя от радост, че сме се отървали, но после мислите ми се върнаха към всички онези клетници с изпразнени съзнания и усмивката изчезна от лицето ми.

И техният живот беше като моя в Горчилище — пропит единствено от лъжи.

— Вега Джейн, кой според теб кара влака? — попита Делф.

— Че откъде да знам?

— А къде смяташ, че отиваме? — обади се Петра.

— Отговорът е същият — сопнах се аз.