Ширината на света

Гара Бимбълтън

По-късно същата вечер госпожа Джоли отново сготви чудесно угощение, което ни сервира в библиотеката.

Между хапките месо, сирена и зеленчуци Делф продължаваше увлечено да изброява предстоящите ни задачи.

И тогава ми хрумна нещо, от което стомахът ми се сви.

— Чакайте… — казах — аз всъщност не знам как да се върна в замъка. По пътя натам следвах Ендемен, но не обръщах внимание на маршрута. А после изобщо не ми беше до това, защото трябваше да бягам. Отвлякох им вниманието със счупената пръчка на онзи инквизитор и после направих заклинанието Пас-пусе, за да се прибера тук.

— Не можеш ли да го използваш и в обратна посока? — предложи Петра.

— Съмнявам се. Когато го изрекох сред стените на замъка, то не подейства. А дори и да работеше, не бих рискувала просто да се появя на място, пълно с гармове, джабити и Маладони!

— Не се тревожи, Вега Джейн — успокои ме Делф. — И без това не смятам, че още сме готови да ходим в замъка.

— А какво да правим тогава? — сопнах се аз.

— Първо трябва да се върнем към началото — отвърна той с влудяващо спокоен тон.

— Началото? Тоест към Мочурището?!

— Не, не. Имам предвид да отидем в Честен.

Това вече ми дойде в повече.

— Че какво има в Честен?

— Хората от влака.

— Но нали вече ги видяхме. Знаем, че Маладоните им промиват мозъците и така нататък.

— А онези с магически способности отвеждат в замъка, за да им откраднат душите и да ги превърнат в роби за големците в Голям Честен — додаде Петра.

— Всичко това е вярно — съгласи се Делф. — Но не знаем откъде идват хората, пристигащи с влака в Честен.

— И какво ще ни помогне, ако разберем? — попитах аз.

— Мислех си, че открием ли първоизточника, ще имаме шанс да помогнем на всички.

Неволно се изчервих от срам. Винаги Делф бе онзи, който излизаше с благородните планове, докато аз, макар и практична, не виждах по-далеч от носа си.

Тръгнахме на следващата вечер. Не знаех къде точно отиваме, нито колко дълго ще отнеме пътят, но предпочитах да пристигнем по тъмно.

Пилсбъри и госпожа Джоли дойдоха да ни изпратят.

Щом прекрачихме прага, Пилсбъри затвори плътно вратата зад нас.

— Готови ли сте? — попитах.

Делф и Петра кимнаха, а Хари Две, който висеше в своята сбруя на гърдите ми, ме близна по ръката.

Изрекох "Ласадо“ и обгърнах всички ни с магическата нишка. После завъртях дядовия си пръстен, за да ни направя невидими.

— Заклинанието Пас-пусе ли ще използваш? — попита Делф.

Поклатих глава.

— Досега винаги съм го правила само върху себе си, а и Астрея не е споменавала да е предназначено за повече от един човек. Боя се нещо да не се обърка.

Подскочих и се понесох нагоре, с Делф от едната си страна, а Петра — от другата, подобно на чифт криле.

Всички се озъртахме на четири, в случай че Ендемен и хората му дебнеха наоколо.

Насочих се над гората, следвайки пътя, по който бяхме дошли.

— Ето там — възкликна Петра, забелязала първа железопътната линия.

Свърнах нататък, търсейки някакъв познат ориентир. Скоро го видях под формата на синкаво възвишение. Помнех, че го бяхме подминали преди нападението над влака. Това означаваше, че Честен се намира вляво от нас, а Голям Честен — в обратна посока.

Полетях наляво, следвайки релсите под себе си.

Влакове нямаше и на моменти ми бе трудно да ги виждам, особено когато минаваха сред дървета или през тунели, прокопани в хълмовете.

Накрая, след като на два пъти едва не се изгубих, извадих магическата пръчка. Тъкмо се канех да направя заклинание, когато ми дойде друга идея.

— Петра — казах, — използвай Кристиладо магнифика, ако обичаш.

Тя ме погледна странно, но сетне посегна към своята пръчка, насочи я надолу и изрече думите.

Релсите моментално се появиха ясно и отчетливо, сякаш бяха на педя пред нас.

Всъщност идеята ми бе да проверя дали хората на Ендемен няма да успеят да проследят и нейната пръчка подобно на онази, която бях взела от замъка. Нямаше как да знам дали в нея няма вградени някакви особени, маладонски елементи.

След като покрай нас не се появиха костюмирани господа с бомбета, въздъхнах с облекчение.

Пътят бе дълъг, но релсите ни водеха и без особени проблеми се озовахме в Честен далеч преди разсъмване. С помощта на приближаващата магия видях само редки минувачи и един автомобил по инак пустеещите улици.

После оставихме града зад себе си и продължихме по линията. Подминахме няколко малки селища, преди Делф да извика:

— Вижте!

Под нас имаше постройка, където железницата свършваше.

Спуснах се бавно, оглеждайки внимателно околността, но мястото сякаш бе напълно пусто.

Кацнах на стотина метра от постройката, която бе доста паянтова — дървена, с тенекиен покрив, отворена за стихиите и от четирите страни.

— Това е просто някакъв заслон — рече Делф. — За да се крият хората от дъжда, докато чакат влака.

Все още невидими, пристъпихме по-близо. На един от ъглите висеше табела с надпис.

— Гара Бимбълтън — прочетох. — Какво ли значи това?

— Сигурно името на града — предположи Делф.

— Но тук няма град — възразих. — Само ей тази съборетина, захвърлена в средата на нищото.

— А и не помня да съм виждала такова име на таблото на гарата в Честен — допълни Петра.

Никой от нас не помнеше.

Минута по-късно от близката гора излезе невръстно момче. Беше облечено в дрипи, босо и с петна от мръсотия по лицето. То късаше къпини от храстите и ги събираше в плетена кошница. Щом кошницата се понапълни, доближи заслона, вирна глава към табелата и засрича надписа.

Ние го наблюдавахме, затаили дъх. Накрая то свърна отново към гората и се изгуби от погледите ни.

— Да вървим — казах.

— Къде? — попита Делф.

— Накъдето отива момчето.

Скоро настигнахме малчугана и тръгнахме по пътеката след него. Той вървя през гората близо половин час и аз се учудих как родителите му са го пуснали сам по това време. Наистина ли беше безопасно?

— Каква е тази светлина? — прошепна изведнъж Делф.

Вгледах се през короните на дърветата и действително, те бяха озарени от странно сияние, чийто източник не се забелязваше.

Машинално бръкнах в джоба си и стиснах пръчката. С крайчеца на окото си видях, че Петра прави същото.

Продължихме по дирите на момчето, а аз усещах как сърцето бие все по-бързо в гърдите ми.

След поредния завой на пътеката спрях толкова внезапно, че Делф се блъсна в мен.

Оказа се, че светлината в гората идва от няколко дървени къщи, скупчени край зелена поляна. Над комините им се виеше дим, а стотина или повече души седяха по верандите или се разхождаха по моравата, озарена смътно от прозорците.

Бяха на различна възраст, повечето облечени също така бедно като момчето, което вече се бе скрило в една от къщите, заедно със своята кошница с къпини.

— Какво ще правим сега? — попита Делф, докато предпазливо се промъквахме напред.

— Нека просто погледаме и послушаме — предложих.

Понеже нямаше по-добри идеи, присламчихме се към една от групите, събрана върху разнебитена веранда.

— Но кога ще дойде пак? — попита момиче, година или две по-голямо от мен. Носеше дочен панталон, скъсано палто и пробити обувки на краката. През рамото й бе преметната смачкана чанта. Лицето й бе мръсно и преждевременно набръчкано.

— Кое, влакът ли? — измърмори мъж с широкопола шапка и провиснали мустаци, който дялкаше къс дърво с джобното си ножче.

Тя и останалите закимаха.

— Трудно е да се каже. — Мъжът се почеса по главата с костелив показалец, при което шапката му се отмести назад, разкривайки сплъстена, бяла коса. — Чувам, че влакове се появявали и по други места. Не че съм бил там, но така разправят бродягите, дето минават по пътя от време на време.

— Значи има много влакове, а не само един? — обади се друг от присъстващите.

— Така ще да е — рече белокосият. — Много хора — много влакове.

— И в една и съща посока ли отиват?

— Не знам. Това, което мога да ви кажа, е, че нашият идва когато си ще. Няма разписание, няма нищо. Но се чува свирката му. Винаги свири, щом ще пристига. А после, додето се обърнеш, се появява.

— Всички хора ли качва? — попита момичето. — Разправят, че имало достатъчно място.

Възрастният поклати глава. Същото сториха и още неколцина от насядалите наоколо.

— Не. Ето, вижте мен например. Тук съм от години и сигурно пак ще си остана тук, щом влакът дойде отново. Просто така стоят нещата.

— А как избират кого да вземат? — рече младеж, стоящ до момичето. В краката му се въргаляше избеляла брезентова торба и двамата изглеждаха така, сякаш пътуват заедно. — Ние току-що пристигаме и още не сме наясно с реда.

— Няма никакъв ред — отвърна старият, продължавайки да дялка. — Просто избират.

— По колко души?

— Различно е. Някой път много, друг път — малко.

— А там хубаво ли е? — попита момичето. — Имам предвид мястото, където отиват.

— Никой още не се е върнал, за да се оплаче — усмихна се горчиво друг. — Само такива като мен и него — той махна към белокосия — си остават тук.

— Разбира се, че е хубаво — извика гърлено възрастният. — Кое може да е по-зле от тукашното тегло? И кой ще напусне селото си, ако има достатъчно храна на масата и приличен покрив над главата? Лекарства, щом се разболее, и образование за децата? Ето, аз цял живот превивам гръб от работа и какво? Сиромах бях и сиромах си останах. — Той посочи останалите с ножчето си. — Някой от вас да може да се похвали с друго?

Те заклатиха отрицателно глави, забили поглед в нозете си. Явно и тяхното съществуване не бе по-леко от моето в Горчилище. На фона на охолството в Голям Честен сякаш виждах два различни свята.

— Така си и мислех — изсумтя белокосият. — Затова ще остана тук, докато проклетият влак най-сетне не ме качи.

— Той защо изобщо спира тук? — обади се една жена.

— Защото тук му е гарата, ето защо.

— А как изглежда влакът? — попита младежът с торбата.

— Голяма хала е — увери го старецът. — Дълъг, направен от метал и се движи по онези релси, дето може да ги видите на гарата. Пътниците се качват вътре, а той вдига кълба от дим и изчезва.

Мнозина се спогледаха, сякаш им бе трудно да повярват на чутото. Но от друга страна, аз също не бях подозирала за съществуването на влака, преди да пристигна в Честен.

Зачудих се защо те просто не се махнат оттук пеша? Защо им бе да чакат влак? Вярно, за Голям Честен трябваше да си оправомощен, но за Честен, доколкото знаех, не беше така.

Младежът бавно кимна, а после, придружен от момичето, се отдели от групата и тръгна встрани.

— Искам да поговоря с тях — казах на спътниците си. — Ще стана видима и ще ги последвам.

— Разумно ли е да издаваме присъствието си така? — възрази Делф.

— Ще издам само своето присъствие. Ако възникне проблем, можем бързо да се оттеглим. Но по техните думи те току-що са пристигнали и не знаят нищо.

— Щом не знаят нищо, какво очакваш да научиш от тях? — попита Петра.

— Откъде са дошли, ако не друго.

— Но, Вега Джейн — понечи да протестира Делф.

— Вижте, така или иначе ще го направя, ясно?

Той прехапа устни, а Петра ме изгледа накриво, но сега не ми беше до техните фасони. Бях твърде съсредоточена върху предстоящата задача.

Отидохме до едно закътано място, където аз предадох пръстена на Петра. После се упътих подир двойката, докато другарите ми, все още невидими, ме следваха по петите.

— Здравейте — подвикнах, щом доближих.

Младежът и момичето се извърнаха изненадано.

— Извинете — добавих с усмивка. — Не исках да ви стресна.

— Ти пък откъде се появи? — попита той.

— Отдалеч. Току-що пристигнах.

— За влака ли? — намеси се момичето.

— Да. Казвам се Вега.

— Аз съм Ръсел — представи се младежът. — А това е Дафне.

— Отдавна ли сте тук?

— Не, и ние тъкмо пристигаме, също като теб.

— А откъде пътувате? — попитах уж небрежно.

Той вече се канеше да отговори, когато спътничката му го пресече:

— А защо ти е да знаеш?

По подозрението в погледа й разбрах, че съм прекалила и побързах да сменя тактиката.

— Без причина — махнах с ръка. — За да разбера дали сме от едни и същи места.

Тя скръсти ръце на гърдите си и се намръщи.

— Стига, Даф — сръчка я Ръсел. — Тя просто е любопитна.

— Е, аз също — рече Дафне. — Защо първо ти не ни кажеш къде е селото ти?

Без да се замислям, посочих наляво.

— Ей там, на пет дни път.

— А името му? — настоя тя.

— Горчилище — отвърнах малко троснато, поставяйки длани върху хълбоците си. — А на вашето?

— Няма да ти кажем — вирна нос момичето.

— Даф! — изгледа я Ръсел.

— Млъкни, Ръс. Не я ли виждаш, че иска да се качи на проклетия влак и не подбира средства. Само търси начин да ни вземе местата.

— Това пък откъде ти дойде наум? — зяпнах.

— Знам ли. Може да не качват хора оттам, откъдето ние идваме. Най-добре да си държим устите затворени.

— А не смяташ ли, че служителите на влака сами могат да те попитат?

— О, не бери грижа за това. Ще намеря начин да ги убедя.

— Е, успех тогава — врътнах се раздразнено и си тръгнах.

— Ей, почакай — викна след мен Ръсел.

— О, пускай я да върви — скастри го Дафне. — Никаква полза няма да имаме от нея. И да знаеш, че няма да се върна повече в селото, Ръс. Кракът ми няма да стъпи там!

Тази девойка явно си я биваше.

Върнах се при групата, събрана на верандата, знаейки, че Делф, Петра и Хари Две са наблизо, под закрилата на невидимостта.

Хората все така седяха или се подпираха с ръце в джобовете и бъбреха помежду си. Белокосият с шапката бе спрял да дялка и пиеше нещо от очукана манерка.

Щом се появих, главите се обърнаха към мен, но за кратко. Явно новите лица не бяха рядкост тук.

Седнах до стареца, от чиито устни се носеше дъх на вкиснато вино.

— Как ти викат? — попита той.

— Вега. А на теб?

— Джеф. Сега ли пристигаш?

Кимнах.

— А ти?

Той запуши манерката и се изкиска.

— О, аз съм отдавна тук. И май ще постоя още доста.

— Знаеш ли закъде отива влакът?

— Не. Никой не знае, освен пътниците в него. Но те никога не се връщат, за да разкажат. Явно там намират нещо по-добро.

Да, заменят свободата си с робство.

Старецът носеше отрязани вълнени ръкавици, от които стърчаха дебелите му, захабени пръсти. Той подуха върху тях, за да ги сгрее, и ги пъхна в джобовете си.

— Но, Джеф, защо си толкова сигурен, че мястото, на което отиват, е по-добро?

— Как така?

— Ами щом никой не се връща, причината може да е, че им се случва и нещо лошо.

Белокосият се изсмя, взе ножчето и се зае отново да дялка.

— Ама че глупости бръщолевиш.

Явно толкова му се щеше да вярва, че само едно пътуване с железницата го дели от по-добрия живот, че никаква логика не можеше да го убеди в обратното.

— От колко време си тук? — смених темата.

— От две години.

— И защо дойде?

Той сви рамене.

— Нямаше какво да ме задържи повече по нашия край. Откак се помня, все тегло.

— Каква е причината според теб?

Ново свиване на рамене.

— Трудно е да се каже. Чувал съм, че навремето имало война. Не я помня, нито съм се сражавал в нея, не ме гледай, че съм стар. Била е много преди да се родя, но последиците от нея още остават. Хората така и не са си стъпили на краката. Ето, в наше село всички са сиромаси. Няма работа, всеки свързва двата края както намери. Няма… надежда. Ако искаш да отидеш някъде, вървиш пеша, така че никой не стига далеч. Окаяна работа.

— А защо ти е да чакаш влака?

— Тоест?

— Нали си дошъл пеш дотук. Можеш просто да следваш релсите до… там, където отива. — Малко остана да кажа „до Честен“, но се въздържах.

— А, това ли… Е, аз не съм глупав, мина ми през ума още първия път, щом не ме качиха.

— И какво стана?

— Следвах релсите, точно както ти каза, и… — Той спря и лицето му доби объркано изражение.

— И какво? — подканих го.

— Ами изгубих се. Не можех да намеря проклетата линия. Най-сетне попаднах на нея и тя ме доведе обратно тук. Пробвах втори път и пак стана същото.

Видях, че неколцина от слушателите закимаха.

— Да, и при мен се получи така — рече един.

Лесно можех да се досетя за обяснението. Маладоните бяха използвали заклинание от рода на Трансдеса хипнотика. И ние се бяхме сблъскали с нещо подобно в Третия кръг на Мочурището. Тези хора никога нямаше да открият сами пътя до Честен. Влакът бе единствената им възможност.

Населените места, изписани върху таблото на гарата в Честен, явно бяха онези, до които Маладоните допускаха гражданите да пътуват свободно. Но тези граждани вече бяха с промити мозъци и не представляваха заплаха. Значи Честен служеше като разпределителен пункт за цялата тази операция.

— Добре, но как реши да дойдеш именно тук? — попитах стареца.

— О, мълвата се разпространява бързо. Искаш ли по-добър живот, завлечи си дрипите на гара Бимбълтън. Поне така се чува в наше село.

Кимнах, но не казах нищо.

След като тишината се проточи, той ме изгледа изпитателно.

— А ти какво търсиш тук?

— По нашия край плъзна същият слух.

Чертите му омекнаха и той се подсмихна.

— Ще плъзне ами. Знаех си аз.

Посочих дървените съборетини наоколо.

— Кой е построил тези къщи? А също и гарата?

— Един господ знае. Винаги са си били тук, мен ако питаш. Инак мястото си го бива. В гората дърва за горене — колкото щеш, прясна вода от реката…

— А защо според теб не са те качили на влака досега?

— Да ти призная, госпожичке, не знам. Просто ме връщат и толкова.

— Кой те връща? — улових се за думите му.

— Онези от влака.

— Как изглеждат?

— Едни такива, издокарани.

С костюми и кафяви бомбета, си помислих, настръхвайки.

— Странно се държат, но ако се съди по облеклото им, са доста богати — продължи той. — И учтиви. Ех, не бих имал нищо против и аз да съм богат.

Учтиви, няма що. Като за душевадци.

Той въздъхна и започна наново да дялка, разсъждавайки:

— Ще ми се да знам как избират кой да замине и кой да остане. Не знам още колко ми остава на този свят. Току-виж съм се гътнал, преди да ми дойде редът за проклетия влак.

— А какво се случва, когато той пристигне?

— Ами щом му чуем свирката, всички се втурваме вкупом към гарата. После онези със странните шапки слизат, оглеждат ни, приказват с нас. Накрая строяват онези, които ще пътуват, натоварват ги на вагоните и толкоз.

— Другите пак тук ли се връщат?

— Някои се връщат, други не. Омръзва им и се прибират там, откъдето са дошли. Но не и аз. Ще стоя тук, докато пукна или не ме качат.

— Спомена, че говорели с хората. Имаш ли представа за какво?

Старецът поклати глава.

— Питал съм, но никой не казва. Забранено е.

— Забранено? — възкликнах. — Как може да е забранено да отговориш на обикновен въпрос?

— Ето я онази, любопитната — чу се глас зад мен.

Обърнах се и видях непознат мъж да ме гледа втренчено.

До него стоеше… Дафне. Простенах вътрешно.

— По-рано задаваше въпроси на нас — рече угоднически тя, — а сега е дошла да разпитва тук.

Не казах нищо. Цялото ми внимание бе съсредоточено върху новодошлия.

Той носеше дълго палто, но изпод него се подаваше реверът на елегантен костюм. Зачудих се къде ли му е бомбето. Навярно смалено с магия и скрито някъде.

— Защо не дойдеш с мен, миличка? — предложи с кадифен тембър той.

— Не, благодаря. — Незабелязано пъхнах ръка в джоба си и улових пръчката.

— Ей тук, съвсем наблизо — посочи той. — Мога да отговоря на всичките ти въпроси.

— Е, щом е така, да вървим.

Изправих се и го оставих да ме поведе по една пътека между дърветата. Щом се отдалечихме достатъчно, за да не ни виждат от къщите, той се извърна рязко, с извадена пръчка.

Но аз бях подготвена. Ако Мочурището ме бе научило на нещо, то бе винаги да имам план за действие.

Преди да успее да хвърли заклинание, прелетях над него и му нанесох такъв ритник в главата с тежкия си ботуш, че черепът му изкънтя. Той се просна по очи, а пръчката му отхвръкна встрани.

— Вега, имаш ли нужда от помощ? — дочу се някъде отстрани гласът на Петра.

— Не, дай ми само секунда.

Докато мъжът с пъшкане се мъчеше да се изправи, аз произнесох:

— Субсервио.

Стрелна се бяла мълния и той стана покорен като кукла на конци. Облегнах го на едно дърво и тихо му зашепнах. Целта ми бе да изтрия от паметта му всеки спомен, свързан с мен.

Накрая пъхнах пръчката обратно в ръката му, но преди да си тръгна, ми хрумна да претърся джобовете му.

И оттам излезе един предмет, при вида на който целият ми свят сякаш се обърна с главата надолу.

Това бе портрет.

На моите родители.