Ширината на света

Напътстваща сила

Малко преди да се ударим в земята, все пак успях да направя маневра, така че се приземихме тромаво, но благополучно. Погледнах нагоре и видях половин дузина тъмни силуети, носещи се към нас. Бяха Ендемен и придружителите му.

Усетих подръпване в ръката, държаща пръчката. Силата, съдържаща се в нея, ме изправи на крака и ме затегли наляво, към близката гора.

Втурнахме се към дърветата и потънахме сред благодатното убежище на техните стволове и корони. Тичахме, докато не останахме без дъх. Дори Хари Две бе изплезил език, а хълбоците му се повдигаха тежко.

След като се посъвзехме, погледнах Делф, а той мен. Върху лицата ни бе отпечатано едно и също изражение. На ням ужас.

— Е, мисля, че най-сетне открихме проклетите Маладони — наруши мълчанието Петра.

— И какво ще правим сега? — попита Делф.

— Трябва ни скривалище, докато не съставим някакъв план — рекох, след като направих всички ни отново видими.

Тъкмо се канех да продължа, когато пръчката ме дръпна пак — толкова силно, че едва не ме събори. Дори да исках, нямаше начин да й се противопоставя.

Тя ме поведе през още гъсталаци, баири и поточета, все по-навътре в гората. Подтичвах като слеп, вързан на юзда, а останалите правеха всичко възможно да не изостанат.

Прескачах паднали дънери, привеждах се под клонки, шибащи лицето ми, а бодливите храсти раздираха кожата ми до кръв. Но изпитанието не свършваше. Чувствах се все по-уплашена, дробовете ми горяха, а краката ми тегнеха като олово. Докато най-сетне внезапно не спрях на една полянка.

Пръчката вече не ме теглеше, а сочеше право напред.

Пред мен имаше стара, разнебитена къща, построена от зеленясали дялани камъни, стари тухли и почернели греди. Покривът бе плочест, като някои от онези в Горчилище. Прозорците бяха сводести и двукрили, а вратата — от тежък дъб, обкован с ръждиви гвоздеи. От покрива стърчаха половин дузина комини, но нито един от тях не бълваше дим. Цялото място имаше изоставен вид. Някогашният двор бе занемарен и обрасъл с високи бурени. Виеща се каменна пътека водеше до входната врата.

Стоях и размишлявах дали да не тръгна по нея, когато останалите ме настигнаха.

— Какво ти става, Вега Джейн? — изгледа ме подозрително Петра. — Да не си полудяла да се втурваш така?

Делф само пъхтеше мълчаливо приведен, а огромната му гръд се издигаше и спускаше като ковашки мях.

Хари Две наблюдаваше откритата от мен къща, а в очите му сякаш проблясваше доволна искрица.

— Не бях аз — обясних. — Пръчката си бе наумила да ме доведе дотук.

Делф се изправи, зърна постройката и зяпна учудено.

— Какво е това?

— Мисля, че ако влезем, ще разберем.

— Ами ако вътре е пълно с типове като онези от влака?

— Надали, Делф. По всичко изглежда, че тук отдавна не е стъпвал човешки крак.

— Вярно си е — кимна той.

— Къщата е доста голяма — изтъкна Петра. — Преследвачите ни трудно биха я пропуснали.

Тя имаше право.

В следващия момент чухме зад себе си онова, от което се опасявахме най-много. Стъпки и гласове.

— Бързо — отсякох и дружно се впуснахме по криволичещата пътека към входа.

На стената бе прикрепена месингова табела с една-единствена дума, гравирана отгоре: ЕМПИРЕЙ.

Нямах представа какво означава.

— Вега Джейн, да станем отново невидими, преди да влезем — предложи Делф.

— Добра идея. — Завъртях пръстена, магичните нишки ни обгърнаха и ние се скрихме от чуждите погледи.

Въздъхнах с облекчение, щом тежките дъбовите крила поддадоха под натиска ми. Промъкнахме се вътре и затворихме тихо след себе си.

Приближихме на пръсти един от прозорците и надникнахме навън.

Петра ги видя първа.

— Ето там — прошепна.

Един мъж излизаше от гората. Стомахът ми се сви, защото това бе Ендемен.

Още двамина го следваха по петите, като държаха пръчките си в готовност. С безупречните си костюми и бомбета изглеждаха доста странно, разхождайки се така сред буйната растителност.

Но те не се разхождаха, припомних си бързо. Те ловуваха.

А дивечът бяхме ние самите.

Макар и невидими, инстинктивно се снишихме, когато взорът на Ендемен се плъзна покрай нашия прозорец.

Той и хората му вече се намираха на няколко крачки от къщата.

Обърнах се към Петра.

— Щом влязат, ако усетят къде се намираме, използвай заклинанието Импакто срещу онези двамата. Но остави Ендемен на мен.

Тя кимна с изпълнени със страх очи.

Мъчех се да звуча уверено, но вътрешно се боях, че каквато и магия да използвам срещу Ендемен, той с лекота ще я парира, а сетне ще довърши мен и приятелите ми.

Делф, готвейки се за предстоящата битка, бе измъкнал от торбата си стария меч на Лакланд и го стискаше здраво, но чертите му бяха унили — даваше си сметка не по-зле от мен, че ръждивото острие трудно ще му помогне срещу заклинанията.

Хари Две ме побутна с муцуна. Помислих, че иска да ме увери в готовността си да стои до мен до последна капка кръв, което и бездруго знаех.

Но причината бе друга.

Той ме подканяше да надзърна отново навън.

Сторих го и едва повярвах на очите си.

Ендемен и подчинените му стояха отвън и тихо разговаряха.

— Трябва да са хванали друг път — каза единият.

Ендемен само продължаваше да се озърта. На моменти се обръщаше право към прозореца, но изражението му изобщо не се променяше.

Едва тогава ме осени невероятната истина.

— Той не вижда къщата! — промълвих.

— Май е така — съгласи се Делф.

— Заради твоята магия ли е? — попита Петра.

Поклатих глава.

— Никога не бих могла да скрия нещо толкова голямо.

— Вижте, отдалечават се — възкликна Делф.

Каквато и да бе причината, изпитах искрена радост да видя гърбовете им.

Щом стигнаха дърветата, Ендемен поспря и за сетен път отправи продължителен взор в нашата посока.

И четиримата като по команда се снишихме под нивото на перваза.

Секунди по-късно подадохме отново носове и заварихме поляната вече празна.

От гърдите ни се изтръгна дружна въздишка на облекчение.

— Чудя се кой ли е живял тук? — рекох, обръщайки се през рамо към вътрешността на помещението.

— Не знам — отвърна Делф, — но извадихме същински късмет с тази къща.

— И какво ще правим сега? — поиска да знае Петра.

Изправих решително гръб.

— Ще разберем къде сме попаднали, разбира се.