UNDETRIGINTA

Сбогом

През следващите два дни изобщо не напусках стаята си. Когато накрая слязох долу, съпроводена от Хари Две, госпожа Джоли бе приготвила апетитна закуска, която Пилсбъри настоя да ми сервира въпреки моите протести, че мога да се обслужа и сама.

Почти бях приключила с нея, когато се появи Делф, а малко след него — и Петра.

Те ме поглеждаха крадешком, но се притесняваха да ме заговорят.

— Е, сега останахме само ние — рекох аз мрачно накрая.

— Но Върджил сподели полезни неща — каза Делф, като остави вилицата си.

— Направи всичко по силите си да ни подготви — додаде Петра. — А и беше хубаво да узнаем, че човек от моя род му е помогнал.

— Да — кимнах, но мислите ми бяха устремени другаде.

Ако само бях успяла да спася дядо си в Стаята на кулата.

Но аз се провалих. Избягах. И ето че той бе убит от злодея Некро. Мъртъв заради моята некадърност. Как очаквах да водя други на война, след като бях неспособна да избавя дори собствения си роднина?

Делф постави длан върху рамото ми.

— Наистина съжалявам, Вега Джейн. Върджил беше велик Уъг.

Сведох глава, защото не исках другите да виждат мъката ми.

Трепнах, когато някой ме докосна по ръката.

Вдигнах лице и с изненада видях пред себе си просълзените очи на Петра.

— Аз знам какво е да изгубиш близък, Вега. И да не можеш… да му помогнеш.

Помислих си за семейството й, избито от чудовищата в Мочурището. За чичо й, разкъсан от върколаците. За Лакланд, чиято смърт й тежеше, защото не бе успяла да използва достатъчно бързо пръчката си, за да го спаси. Но аз бях водачката. Аз нямах право на провал. Ами ако успехът бе просто невъзможен? Винаги се бях надявала, че щом открия дядо си, той ще бъде лидерът, а ние ще го следваме. Тази мисъл се бе загнездила в дъното на съзнанието ми. А ето че сега трябваше да се простя с нея. Бремето бе наистина смазващо. Но не можех да изрека гласно терзанията си.

— Няма как да спасиш всички, Вега — рече разсъдливо Петра. — Но ако не опиташ, няма да спасиш никого. — Тя стрелна поглед към Делф, преди да продължи. — Ние знаем на какво си способна. Видяхме те срещу джабитите, срещу проклетите крадци на души и срещу кого ли не още. Ако не беше ти, костите ни отдавна да се белеят някъде. Така че най-малко от всички ни имаш основание да се укоряваш.

Тя замълча и отдръпна ръката си.

Известно време седяхме в тишина, без да се поглеждаме един друг.

Накрая аз се изправих с думите:

— Ако ще правим нещо, най-добре да съставим план. Несъмнено ни чакат изненади, но трябва да сме подготвени и за тях. Подготвени така, че когато се случат, да не се налага да бягаме и да… — преглътнах с мъка — да изоставяме някого.

Те мълчаливо кимнаха.

— Върджил ни разказа много за този свят. Някои неща вече знаехме, а други — не. Маладоните са могъщи магьосници и разполагат с добра организация, която не бива да подценяваме.

— Вега Джейн — обади се Делф. — Защо според теб избраха да… убият Върджил тъкмо сега?

— Не знам. Подозирам, че има връзка с онова раздвижване, което заварих в замъка. Трябва да разберем какво готвят.

— И как? — попита Петра. — Като се върнем пак там?

Поклатих отрицателно глава.

— Вече рискувахме достатъчно с предните посещения. Според мен има и по-добър начин. Ключът за всичко се крие в Голям Честен.

— Защо смяташ така?

— Защото там е разположена нашата армия.

— Кога смяташ да тръгнем? — разкърши рамене Делф.

— Скоро. Но първо трябва да се погрижа за някои неща.

Ако трябваше да съм честна, това бе просто оправдание да остана още малко насаме със себе си. Не можех да преодолея загубата на дядо си. Не знаех как да открия родителите си. Колкото до идеята да предвождам „армия“, която да победи Маладоните, тя ми се струваше напълно налудничава. Можех да си представя как би реагирал дебелакът Клетъс Луун от Горчилище например, ако чуеше отнякъде. „Ха-ха-ха, гледай да не се задавиш. Та ти си само една женска!“

По дяволите.

Влязох в стаята си и едва тогава забелязах, че Хари Две не припка покрай мен както обикновено. Зачудих се къде ли се е дянал.

Проснах се на леглото и се загледах в тавана. В главата ми цареше пълна мъгла. Откакто бях напуснала дома, сякаш постоянно бягах, за да спася кожата си, и нямах време да премисля нищо като хората.

Но сега бе различно. Сега бях длъжна да го сторя.

Целта на цялото ми пътешествие бе да открия истината.

Е, най-сетне се сблъсквах с нея и тя не беше никак красива. Трябваше някак да я променя, да сложа нещата по местата им. Инак всички премеждия в Мочурището, всички битки с Ендемен и хората му губеха смисъл.

Но задачата бе толкова непосилна, че дори не знаех откъде да я подхвана.

Усетих, че ми се вие свят и затворих очи.

Щом ги отворих отново, тя бе там.

Ума Кадъм се носеше във въздуха точно над мен, взирайки се с големите си, тъжни очи.

Седнах и отвърнах на погледа й.

— Изгубих дядо си — казах. — Върджил е мъртъв.

Тя кимна бавно. Явно вече го знаеше.

— От мен се очаква да се сражавам с Маладоните, но не знам как. Дядо ми каза много неща, но не и това.

— Не би и могъл, нали? — долетя мъдрият й, скръбен глас.

— Защо?

— Защото за това няма рецепта. Методите и стратегиите се изясняват в хода на битката. Само с умуване не се получава.

Докато говореше, тя плавно се спусна и се настани до мен.

Трябваше да призная, че бях донякъде смутена да седя редом с едно съжаление.

— Твоят баща е вярвал, че Некро иска мир — рекох малко троснато. — А вместо него е получил проклетата война.

— Баща ми бе добър човек, надхитрен от един коварен ум — защити го с подобаваща жар тя.

— Но както той, така и Алис Адронис, и Астрея Прайн са били велики магьосници. Дядо ми пък беше Екскалибур. И никой от тях не е успял да надмогне Маладоните. Не виждам какъв шанс за победа имам аз.

Ума не отвърна нищо. Взорът й бе вперен някъде встрани, пропит с толкова тъга, че и аз сама я усетих как ме изпълва до мозъка на костите.

— Ти… си била много влюбена в Джейсън, нали?

Тя полека извърна лице към мен.

— Толкова, колкото може да бъде влюбена една жена.

— Аз не съм изпитвала такова чувство.

— Сигурна ли си?

— Що за въпрос? — повдигнах удивено вежди.

— Виждала съм как гледаш онзи младеж Делф. А и той не остава безразличен към теб.

Усетих как бузите ми се изчервяват.

— Ние сме просто приятели.

— Приятелството често е само предшественик за по-силни чувства. Така и трябва да бъде.

— Ти каза, че представляваш съжаление. Да разбирам ли, че съжаляваш, задето си обичала Джейсън?

— Това е единственото, за което не съжалявам.

Мълчанието помежду ни продължи, докато аз не събрах куража — или отчаянието, не съм сигурна кое от двете — да задам въпроса, който ме вълнуваше повече от всичко.

— Ума — погледнах я умолително, — можеш ли да ми помогнеш? Знам какво се очаква от мен, но аз съм само на шестнайсет и… изпитвам ужас, че ще се проваля и ще повлека всички подир себе си.

Тя протегна ръка и сграбчи моята.

Това ме сепна, защото досега не я бях възприемала като материално същество.

— Ела, ще ти покажа нещо.

Сетне стана и плавно напусна стаята.

Аз забързано последвах призрачната й форма през поредица от стълбища и коридори. Накрая се спряхме пред ниша, която не бях забелязвала досега.

В дъното й имаше проста дървена врата.

Тя премина направо през нея, но аз бях принудена да използвам дръжката.

Когато влязох, Ума витаеше край отсрещната стена.

Стаята бе малка, но ярко осветена от факли, пламнали сякаш в момента на влизането ни.

Липсваха каквито и да било мебели. Всъщност единственият предмет бе малка стъклена кутия, висяща от тавана.

И в тази кутия имаше магическа пръчка.

Доста дълга и златиста на цвят, подобно на Мълнията в пълния й размер.

Макар никой да не я държеше, тя видимо пулсираше от вътрешна сила.

— Чия е пръчката? — попитах.

— Принадлежеше на моя баща.

— На самия Бастион Кадъм? — възкликнах.

— Той бе изключително могъщ магьосник. Всички признаваха, че способностите му превъзхождат дори тези на Алис Адронис.

— Но как се е озовала тук?

— Алис я откри и донесе след смъртта му.

— Но щом е бил толкова всесилен, как е загинал? На бойното поле?

— Не. Беше предаден.

— От кого?

— От Виктория. Моята майка.

— От собствената си съпруга? — ахнах.

Ума кимна безмълвно.

— Как се е случило?

— Не го е сторила доброволно. Тогава аз вече бях мъртва, а войната беше избухнала. Маладоните я поставиха под заклинанието Субсервио, за да ги пусне в къщата, когато той е неподготвен. Влязоха през нощта и го обкръжиха. Той уби мнозина, но и сам получи смъртоносна рана. Скоро почина от нея, под покрива на собствения си любим дом.

— Страшно съжалявам, Ума.

— Некро не смееше да му се опълчи в битка. Знаеше, че ще бъде разгромен. Но баща ми не искаше тази война и навярно отиде твърде далеч в старанията си да я предотврати. Знаейки страховитата му сила, Маладоните решиха да прибягнат до коварство, използвайки майка ми.

— Това е толкова ужасно.

— Той бе не само мой баща, но баща на целия народ. След смъртта му бойният ни дух спадна и Маладоните се възползваха изцяло от преимуществото. Започнаха да се бият с удвоена ярост. Те умеят да надушват слабостта, кръвта на жертвите. Извършваха чудовищни неща. Гавреха се с телата на убитите. Правеха заклинания, за да насъскват нас самите едни срещу други. Беше кошмар и пълен хаос.

Ума прокара ръка по кутията и ми се стори, че щом пръстите й докоснаха стъклото, пръчката леко заискри.

— Мисля, че затова останах тук — продължи тя. — На мястото, което някога беше щастливо и безопасно. И свободно от Маладоните! — завърши гневно.

— А майка ти? Какво се случи с Виктория?

— Щом се освободи от въздействието на заклинанието и разбра какво е сторила, сама сложи край на живота си. Също като своята дъщеря…

— И двете не сте могли да понесете загубата на своя любим — рекох мрачно.

В ума ми ненадейно изникна образът на Делф.

Какво ли бих сторила аз, ако нещо се случеше с него? Ако паднеше убит?

— Знаеш ли кое е най-могъщото нещо на света? — попита тя.

Поклатих глава.

Тя ме улови за ръката и я притисна в гърдите ми.

— Ето това тук. Всичко останало бледнее пред него — магии, чудеса, всичко.

— Имаш предвид сърцето?

— Сърцето олицетворява страст, Вега. Онова, което желаем. Но в силата на чувствата има разлика.

— Тоест?

— Някои са мимолетни, като щастието или страха. Други са по-постоянни. Като милостта или суетата. Но в краткия си живот съм открила, че само две издържат на изпитанията на времето и определят какви сме. — Тя направи кратка пауза. — Любовта и омразата.

— Това означава ли, че аз също съм обречена на горчиво поражение? — попитах с трепет.

Тя отново притисна дланта в гърдите ми.

— Отговорът, Вега, се крие ето тук.

А после, също като моя дядо неотдавна, избледня и изчезна.

Останах да стоя сама, както ми се стори, безкрайно дълго време.

Едва не подскочих, щом нещо ме докосна по коляното.

Погледнах надолу и зърнах Хари Две, най-сетне благоволил да се появи. Бях му малко сърдита, но когато вдигна към мен прекрасните си, разноцветни очи, така пълни с любов, раздразнението ми начаса се стопи.

Това наистина бе могъщо чувство.

В същия момент в ума ми започна да се оформя план. Истински план, с отделни етапи на изпълнение и с ясна цел накрая. Появата му бе резултат на много причини, но главната се криеше в нещо, казано от Ума.

Явно всичко се свеждаше до въпроса дали вярвам в себе си или не.

Върнах се обратно в стаята си, натъпках малко багаж в торбата, метнах я през рамо и заслизах към долния етаж. Хари Две ме следваше, вирнал бойко муцуна.

Заварих останалите вече в преддверието, напълно готови.

И изпълнени с решимост, също като мен.

Което бе добре, защото щяхме да се нуждаем от нея.

Госпожа Джоли ни бе приготвила суха храна, която си разделихме.

Излязохме през главния вход и аз обгърнах всички с магическата нишка.

— Е — рекох, — да си пожелаем късмет.

— Смяташ ли, че можем да успеем? — попита Петра.

— Времето ще покаже.

Загрузка...