Ширината на света

Навременен съвет

Емпирей.

Единственото място, където се бях чувствала в безопасност след напускането на Горчилище.

Но тъкмо сега на душата ми бе неспокойно.

Всички роби вече бяха освободени и поставени обратно в състояние на транс.

Това беше най-тежката част от плана ми. Как да дариш свободата на някого, а после да му кажеш, че трябва да се лиши от нея за още известно време? Знаех, че на тяхно място бих се разбунтувала. Но знаех също, че това е единственият начин да успеем. Инак всичко би било изгубено.

Сега всеки един от тях несъзнателно очакваше уговорения сигнал.

И аз отчаяно се надявах да го подам час по-скоро.

Седях в кабинета на своя далечен прадядо Джаспър Джейн, заобиколена от неговите книги.

Те бяха разхвърляни навред, на високи купчини. Бях ги изчела всичките, мъчейки се да превърна идеята в главата си в реалност.

Трудността идваше оттам, че никой от вариантите, които прехвърлях, не даваше гаранция за успех. А място за грешки нямаше.

С внезапен порив на вдъхновение извадих от джоба на наметката си вехтия свитък.

Призовах Силен и той след секунда се появи.

Обясних му цялата ситуация — какво бях направила и какво още оставаше да се направи.

Той потъна в размисъл за толкова дълго време, че сериозно се притесних дали пергаментът не се е повредил.

Накрая образът му се размърда.

— Проблемът е, че не разполагаш с нужните познания, за да осъществиш целта си.

— Но нали ти сам ми каза, че магията се поражда от необходимостта — възразих остро. — Че ако ми потрябва дадено заклинание, ще мога да го сътворя. Аз разчитах на това, Силен.

— И с пълно основание. Но от чутото досега стигам до извода, че нямаш в ума си ясната идея, от която да дойде това заклинание. Сигурна ли си, че няма друг, който да се нагърби със задачата?

— Поне аз не познавам такъв — поклатих глава.

— Тогава вероятно ще трябва да се образоваш още.

— А ти какво смяташ, че правя? — махнах към камарите от книги.

— Познанието не идва само от четене — отбеляза той.

Тук беше прав. Астрея например представляваше същински извор на знания. Но тя не беше тук, а у дома си, в Мочурището.

— Съмнявам се, че Пилсбъри или госпожа Джоли ще ми бъдат от голяма помощ — рекох унило. — А освен тях няма друг, към когото да се обърна.

Силен свъси чело.

— Усещам присъствието на някои елементи, невидими с просто око.

Поразсъдих върху думите му. Ако имаше предвид Ума, тя не бе напълно материална, но се виждаше. Дали в къщата не се подвизаваха и други освен нея?

— Смяташ, че някой от тях ще може да ми помогне? — попитах.

— Щом всички други възможности са изчерпани… — промълви загадъчно Силен и изчезна.

Прибрах раздразнено пергамента.

Понякога той наистина бе способен да ме изкара извън кожата ми!

Докато крачех обратно по коридора, чух гласове. Те идваха от стаята на Делф.

Спрях и долепих ухо да вратата.

Бяха два и доста познати.

Знаех, че не бива да го правя, но не успях да се сдържа.

— Кристиладо магнифика.

Дървото стана прозрачно и аз видях Делф и Петра, седнали редом на леглото.

Бяха толкова близо, че ръцете им почти се докосваха.

Говореха твърде тихо, за да ги разбера, но на два пъти долових името си.

Петра се усмихваше, докато Делф изглеждаше необичайно сериозен.

Изключих заклинанието и забързах към своята стая.

Хари Две спеше, свит на кравай върху леглото.

Потънала в нерадостни размишления, легнах до него и зареях взор към тавана.

Накрая заключих, че онова, което съм видяла, е било напълно невинно. Все пак те не се прегръщаха, нито целуваха. А и трябваше да призная, че напоследък, улисана в своите търсения, прекарвах дълго време в уединение и напълно пренебрегвах Делф. Не, рекох си, нямаше да се плъзна отново по наклонената плоскост на ревността. Просто не можех да си го позволя.

Помъчих се да извикам в съзнанието си образа на Ума и действително, не след дълго, тя се появи, реейки се по стар навик над мен.

— Може ли да те помоля за една услуга? — попитах.

Думите ми разбудиха Хари Две и той вирна муцуна, но при вида на гостенката ни просто затвори очи и заспа отново.

Ума кимна утвърдително.

Аз й обясних затруднението си, нуждата от повече познание, което да ми позволи да изпълня набелязания план.

— Ела с мен — рече тя.

Скочих от леглото и я последвах по коридора.

Този път тя ме поведе не нагоре, а надолу.

Смятах, че вече съм разучила Емпирей из основи, но се оказа, че греша.

Спуснахме се до самите недра на сградата и достигнахме малка врата, която по-рано не бях забелязвала.

Ума премина през нея, а аз се помъчих да я отворя, но не успях.

Не проработи и нито едно от заклинанията, което знаех.

Ами сега? Прехапах устни.

Смятах, че Ума ще се върне и ще ми обясни как да вляза, но тя не го стори.

Прокарах длан по старото дърво, неволно припомняйки си малката врата в Комините, през която бях избягала от преследващите ме кръвожадни джабити.

После осветих бравата с пръчката си и ахнах.

Тя бе изработена от метал, под формата на малка глава на пищящ Уъгморт.

Точно както във фабриката Комините в Горчилище.

Тогава си спомних, че Комините всъщност са били някогашният замък на Бастион Кадъм. Което означаваше, че и Ума Кадъм е живяла там.

Но тук не беше Горчилище, а Емпирей.

Продължих да стоя озадачено, чувствайки се все по-голяма глупачка.

Ума навярно ме чакаше от другата страна и се чудеше защо не се появявам.

Отстъпих крачка назад и по гърба ми премина лека тръпка. Познавах я добре отпреди — тя предвещаваше, че ще ме осени някакво вдъхновение.

Погледнах през рамо. Там, разбира се, нямаше нищо.

Но можеше и да има, ако използвах нещо, което винаги бях притежавала в изобилие.

Въображението.

Чифт свирепи джабити ме преследваха из Комините, когато се озовах пред същата врата като тази. Тогава изобщо не допусках, че тя ще е способна да удържи чудовищните влечуги. И все пак нямах друг избор, освен да сграбча бравата с пищящия Уъг и да мина през нея.

Сега отново извиках в съзнанието си целия безпомощен ужас, който гонитбата в мрака бе вселила в мен. Стърженето на люспите, пронизителните звуци, издавани от стотиците глави преди смъртоносното ухапване.

Сърцето заблъска в гърдите ми както и тогава, краката ми омекнаха, а дробовете отчаяно се бореха за глътка въздух пред лицето на неминуемата гибел.

С всички тези чувства, кипящи вътре в мен, посегнах отново.

Вратата безшумно се отвори и аз преминах.

Ума витаеше в очакване от другата и страна и ми се стори, че зърнах на лицето й лека усмивка.

— Браво, Вега. Много добре.

Тя ме подкани с жест и аз я последвах по тъмен проход.

След няколко завоя от всички страни ни обля ярка светлина. Във въздуха се носеха вихрушки, подобни на малки облачета, прелитаха напред и назад с шеметна скорост.

— Какво е това място? — попитах.

Вместо отговор Ума долепи показалец до устните си и посочи един далечен ъгъл.

Упътих се към него, а тя изостана леко назад.

С всяка следваща крачка светлината отслабваше, докато накрая не забелязах самотна фигура, застанала насред сумрачен участък.

Спрях на самия му ръб и се загледах. Отначало фигурата не помръдваше и аз дори не бях сигурна дали е способна да се движи.

После полека се обърна.

Щом се озовах лице в лице с нея, дъхът ми секна.

Съзнанието ми, подобно на оттегляща се морска вълна, ме отнесе назад към онова бойно поле, където я бях видяла да води героична битка. И да спасява собствения ми живот, преди да изгуби своя.

Алис Адронис носеше същата ризница, в която бе загинала.

Сърцето ми подскочи, щом видях, че смъртоносната рана продължава да зее кървава по средата на гърдите й.

Когато още в Горчилище, благодарение на Еон, бях попаднала в миналото и зърнала жената воин за първи път, ми се бе сторило, че тя и Моригон доста си приличат. Сега обаче установявах, че всъщност аз съм точно копие на Алис, като се изключи цветът на косите ни — нейната бе огненочервена и се спускаше на вълни върху раменете.

В мига, в който ме погледна, усетих движение в ръката си точно както когато стоях пред гроба й. Пръчката, подарена ми от нея, правеше поклон от уважение пред бившата си господарка.

Щом Алис излезе напълно от сенките, видях, че и тя, подобно на Ума, не е направена от плът и кръв. Как тогава можеше да съществува, след като отдавна бе мъртва?

Очите й се спряха върху мен с хладен, безмълвен взор.

Леко смутена, се обърнах към Ума.

— Къде се намираме?

— В сборище на душите, ненамерили покой — отвърна тя. — Те все някъде трябва да отидат, а Емпирей не е лошо място. Имали сме толкова хубави моменти тук. Колкото до Алис — домът си е неин, така че е естествено да се завръща.

Междувременно фигурата, която продължаваше да ме наблюдава, щракна с пръсти. Пръчката се отскубна от ръката ми и попадна в нейната. Миг по-късно, явно по желание на бившата си собственица, се превърна в Мълнията — един човешки бой висока и с цвят на искрящо злато.

Алис я огледа, поглади я с длан и върху устните й се появи усмивка, изпълнена с копнеж. После я смали отново и ми я подаде.

Протегнах колебливо ръка да я взема, но още преди да успея, тя сама подскочи и се върна при мен.

Изражението на фигурата ми подсказа, че не бива да се учудвам.

— Тя вече е истински и изцяло твоя, Вега — бяха тихите й слова.

Погледнах надолу към пръчката. В пръстите, между които я държах, се разливаше топлина, каквато не бях усещала преди.

И усетих необичаен душевен подем.

— Алис — казах, — искам да подновя битката срещу Маладоните.

— Знам.

— Няма ли някакъв шанс още да си жива? Помощта ти положително ще ни бъде от полза.

Тя докосна зеещата дупка на гърдите си.

— За съжаление не, Вега. — Сетне ме огледа от глава до пети. — Успяла си да преминеш Мочурището.

— Да. А Астрея Прайн ме обучи за магьосница.

— Вечно бдителната Астрея. Удивена съм, че изобщо те е пуснала да преминеш.

— Тя знае защо съм тук. И го одобрява.

Алис бавно кимна.

— Кажи ми какво те тревожи.

Обясних й за робите и за това как искам да ги организирам в армия, която да победи Маладоните.

— Вече имаш всичко необходимо, за да постигнеш целта си — рече тя, като погледна към пръчката ми.

— Но аз не знам как да го направя! — възкликнах. — Всичко, с което разполагам, са смътни идеи.

— Осланяй се на убежденията си. Това е достатъчно.

— Не можеш ли просто да ми дадеш някакъв съвет? — попитах почти троснато.

Тя посочи към входа.

— Никой не ти даде съвет как да отвориш онази врата, нали? Ти сама се досети. Защото вярваше, че можеш да го направиш.

Едва сега осъзнах, че вратата е била своеобразен тест. На моите способности или съобразителност. Но как това щеше да ми помогне за в бъдеще?

Щом се обърнах отново, Алис беше изчезнала. Понечих да попитам Ума къде е, но нея също я нямаше.

Тогава очите ми се отвориха и се оказа, че лежа в своето легло, а до мен тихо похърква Хари Две.

Скочих и трескаво се озърнах.

Нима бях сънувала? Или всичко се бе случило в действителност?

Вдигнах ръка. Пръстите ми стискаха пръчката и усещането от нея беше… различно. Топлината ме изпълваше, възможностите се вихреха в главата ми.

Съсредоточих се върху онова, което исках да направя, и върху казаното от Алис Адронис. И изведнъж, в ярък проблясък на яснота, всичко си дойде по местата.