Ширината на света

Отново у дома

Преследвачите бяха по петите ми.

Не по-малко от половин дузина Маладони, предвождани от безпощадния Ендемен.

Заех хоризонтално положение и пожелах Дестин да лети по-бързо от когато и било досега.

Знаех, че не могат да ме видят, но се питах дали по друг начин не усещат присъствието ми.

Наклоних глава надолу и пикирах стръмно към земята. Те моментално сториха същото.

Как, по дяволите, го правеха?

Маладоните започнаха да мятат заклинания по мен и аз направих поредица резки маневри, за да не ме улучат.

Тъкмо избягнах първите, когато към мен полетя втори залп.

Не можех дълго да продължавам така. Рано или късно някоя от магиите им щеше да намери целта.

Добре, рекох си, и аз умея да играя тази игра.

Пръчката ми можеше да се превръща в копие и обратно. А защо да не бъде и двете едновременно?

Привързах към Мълнията една от нишките на невидимостта. Това щеше да я предпази от чужди погледи и след като напусне ръката ми.

После се обърнах по гръб, избегнах носещите се насреща ми заклинания и запратих с всички сили копието, заръчвайки му какво да прави.

Разстоянието между него и Маладоните бързо се скъсяваше, макар те да нямаха и понятие за опасността. Когато ги деляха вече само три метра, аз промърморих:

— Импакто.

От върха му изригна бяла светлина и се вряза в тях.

Четирима се запремятаха безпомощно и подир дълго падане удариха земята, вдигайки облачета прах.

Мълнията описа дъга и се върна в ръката ми.

Ендемен и двама от Маладоните по някакъв начин бяха успели да се спасят и продължаваха да ме преследват. Видях как Ендемен замахва с пръчка пред себе си и веднага се досетих, че прави магически щит, за да се предпази от нова подобна атака.

Обърнах се пак по корем и се понесох с цялата скорост, на която бях способна. Но те ме следваха безпогрешно и дори не изоставаха.

Но това бе невъзможно! Нали бях невидима?

И тогава се сетих. Пръчката!

Бръкнах в джоба си и извадих магическата пръчка, взета от червенобрадия в стаята с огледалата. Счупих я на две и я хвърлих към земята, докато аз самата се издигнах нагоре.

И действително Ендемен и подчинените му полетяха подир парчетата. Щом се приземиха, той ги взе и се озърна наоколо.

После вирна лице нагоре и нададе такъв писък, че кръвта ми се вледени. Дори писъкът на джабитите не бе вселявал по-голям ужас у мен. Цялата потреперих и с мъка се окопитих достатъчно, за да продължа полета си.

Щом преследвачите изчезнаха от очите ми, се потупах по десния крак и промълвих,„Пас-пусе“, мислейки си за едно-единствено място.

Миг по-късно стъпих върху твърда повърхност — толкова внезапно, че дори леко се олюлях.

Намирах се на прага на Емпирей.

Завъртях пръстена и махнах с пръчката. Вратата се отвори и аз бързо влязох през нея.

С ново махване я затворих и залостих.

И тогава нещо ме вдигна във въздуха. Както бях напрегната, малко остана да го сразя с магия, преди да осъзная, че е Делф.

— Вега Джейн! — изрева той в ухото ми. — Ти си добре!

— Да, Делф, бях добре, преди да ми спукаш тъпанчетата — смъмрих го, но в същото време се усмихнах и го прегърнах в отговор.

Около краката му подскачаше Хари Две и се заливаше от лай.

За капак, в преддверието се бе строил целият персонал, с Пилсбъри и госпожа Джоли начело. Освен няколкото лампиона и закачалки тук бяха още греблото, ръчната количка и две мраморни статуи — едната на мъж в ризница, а другата на мускулест жребец.

От стената две картини — изобразяващи съответно дама с царствен вид и крава, пасяща на зелена ливада — ни гледаха с интерес и шепнеха нещо помежду си.

Делф най-сетне ме постави на пода. Хари Две се отърка в коляното ми, а аз го почесах зад единственото ухо.

— Радваме се да ви видим, господарке Вега — поклони се Пилсбъри, поскърцвайки с бронята си. Разбрахме от господин Делф, че сте отишли в… и се уплашихме да не би…

Той се затрудни да довърши и аз го сторих вместо него.

— Аз също се радвам да съм тук, Пилсбъри. Здрава и читава. Впрочем къде е Петра? — попитах, понеже не я видях наоколо.

— В стаята си — отвърна припряно Делф, без да ме поглежда в очите. — Имам много неща да ти разправям.

— А аз пък изгарям от нетърпение да ги чуя — уверих го. — До най-малката подробност.

— Сигурна съм, че умирате от глад — намеси се госпожа Джоли, пристъпвайки напред. — Да приготвя ли нещо за хапване?

— Това би било чудесно, благодаря — отвърнах.

После отидох в стаята си, хвърлих мръсните дрехи, измих се и се преоблякох. Щом слязох долу, Делф вече ме чакаше в кухнята. Докато се хранехме, му разказах за нощните си похождения.

— Свършила си всичко това само за няколко часа? — изгледа ме недоверчиво той.

Кимнах утвърдително едва сега осъзнавайки колко много бях преживяла.

— А онзи на трона, който е призовал Ендемен… успя ли да го разгледаш добре?

— Нямах време за това. Но притежава огромна сила. Усетих как целият въздух около мен се втвърдява. Още малко, и щеше да ме пипне.

Делф потърка замислено брадичка.

— Би ли ми показала онази стъкленица с блестящия прах? — рече след малко.

Извадих я от джоба си и я сложих на масата пред него. Той я вдигна срещу светлината и я огледа внимателно.

— Слушай, Вега Джейн, струва ми се, че това вътре е тяхната същност.

Зяпнах го ужасена.

— На кого, на пленниците в огледалата?

— Да — остави той шишенцето с неприкрито отвращение. — Затова и онзи, който ги е измъчвал, е питал дали им харесва да бъдат обикновени. Явно така наричат хората, невладеещи магия.

— Колко мило от тяхна страна — усмихнах се накриво.

— Шегата настрана. Това са зли същества. Предпочитам да се разправям с цяла армия джабити, отколкото с тях.

— Но как според теб Маладоните разбират кой има магични способности?

— Нямам представа. Но на пристигащите на гарата в Честен само им показват разни картинки, размътват им мозъците и ги карат да приемат с радост своя жребий в живота. Докато на онези в замъка, за които разправяш, причиняват нещо много по-лошо! — Той се изправи и каза: — Ей сега се връщам.

След минута се появи отново, понесъл дебела книга под мишница.

— Виж какво намерих зад ламперията в библиотеката, докато те нямаше.

— Зад ламперията? — повдигнах вежди. — И как разбра къде точно да търсиш?

— Случайно. Ударих с лакът един панел и той изкънтя на кухо.

Сведох очи към книгата, поставена на масата пред мен. Върху корицата нямаше заглавие.

— Отвори на страница двайсет и четвърта — инструктира ме с леко злокобен тон той.

Отгърнах на указаното място и попаднах на глава, озаглавена „Инкада Масакаро“.

— Това е магия — поясни Делф. — Трудна за научаване и както личи, доста неприятна за обекта. С нейна помощ се отнемат магичните способности. Прави се чрез поредица от заклинания за изтезаване. Оставя жертвата напълно изпразнена отвътре.

Разгледах текста и илюстрациите, които бяха наистина отвратителни. Делф имаше право — те точно отговаряха на видяното от мен в замъка.

— Звучи ужасно, Делф. И какво се случва с хората след това?

— Тази част е не по-малко гнусна. Понеже в главите им не остава нищо, могат да ги напълнят с каквото си пожелаят. Да ги направят роби до смъртта им. Описано е по-нататък в главата.

Прочетох до края и прехапах устни.

— Делф, когато бях в Голям Честен, видях един човек да следва мъж и жена. Беше официално облечен, но явно единствената му роля бе да служи на господарите си. Те се държаха много зле с него, а той изобщо не се оплакваше. И очите му бяха забулени точно като на хората в огледалата.

— Това ще да е резултатът, когато отнемат пълна стъкленица от теб, Вега Джейн. От магьосник или магьосница се превръщаш в жалък роб.

Бях толкова разстроена, че едва можех да възприема идеята. Очите ми се наляха със сълзи при спомена за мъжа с цилиндъра, който бе спасил безценното шишенце на господарката си, а бе получил в отплата само викове и плесници. Същата съдба ли щеше да сполети и онези от замъка?

Онези, които ти изостави, Вега?

После се сетих за стъклениците в нишите. Всяка от тях съдържаше нечии отнети магични сили.

Затворих книгата и погледът ми бе привлечен от избледнелите букви върху гърба на корицата. Името на автора.

— Делф! — възкликнах, щом ги прочетох. — Виж кой я е написал. Колин Сонет! На какво искаш да се обзаложим, че ще се окаже някой прадядо на Петра?

За моя изненада, триумфалният ми изблик изобщо не го впечатли.

— Да, вече видях — поклати глава. — И какво? След като ние сме потомци на хората, чиито портрети висят по стените, защо и Петра да няма връзка с къщата?

Лицето ми се издължи.

— Защо да няма връзка? Делф, чуваш ли се? Та този Колин Сонет трябва да е бил Маладон!

— Не сме сигурни. А и не забравяй, че открих книгата в кабинета на Джаспър Джейн. И той ли е бил Маладон според теб?

— Разбира се, че не. Просто е трябвало да познава тъмните сили, към които е спадал и този приятел тук — почуках с пръст по гърба на книгата, — за да може по-добре да се сражава с тях.

— Вега Джейн… — започна уморено Делф.

— Чакай, има и още — прекъснах го аз. Как бях пропуснала да му разкажа за тайните занимания с черна магия на Петра!

За сетен път обаче, вместо да се втрещи, той остана напълно безразличен.

— Може пък и тя като Джаспър Джейн да е изучавала тези заклинания, за да може по-добре да се бие срещу Маладоните?

— Защо постоянно я защитаваш? — рекох подозрително.

— Защото отново и отново доказва, че е на наша страна.

Или може би защото ти се иска да се натискаш с нея, Даниъл Делфия? помислих си, вглеждайки се внимателно в чертите му. Не можех да оставя нещата така.

— Ами ако маладонското у нея все пак надделее? — попитах. — От четенето на книги по черна магия или от близостта на Ендемен и неговата пасмина?

— Не вярвам тя да е способна да навреди на когото и да било от нас, Вега Джейн.

— Да й беше видял щастливата физиономия, докато правеше онези заклинания — отвърнах остро. — Тя превърна един стол в цяло кълбо усойници и… си умираше от удоволствие.

— Мисълта за нея не ти дава мира, нали?

— Просто гледам да съм благоразумна. Ако се обърне срещу нас, трябва да сме подготвени.

— Е, тогава най-добре да решим въпроса още сега.

Той се изправи.

— Къде отиваш? — изгледах го изумено.

— Време е да поговорим с Петра.

— Не, Делф, полудя ли? Не бива да го правим.

— Аз вярвам в нея, а ти очевидно — не. Не изчистим ли нещата, вечно ще се озърташ през рамо, а каква полза от това?

— Но ако е наш враг, тя никога няма да си признае.

— Ще се погрижим да каже истината.

— И как?

— Просто остави на мен, Вега Джейн. Но Хари Две не бива да идва с нас.

— Защо?

— Ще видиш.