Ширината на света

Една смърт

Следващата нощ не премина чак толкова гладко.

Успяхме да освободим доста хора, включително един младеж на има Денис О’Шонъси, който не преставаше да ме целува и едва склони да го върнем отново в предишното състояние, докато не дойде уреченият час.

На следващия адрес ни очакваше сюрприз.

Влязохме в голяма къща на улица Нийдълс Корт, за да търсим жена на име Миранда Уийкс.

Каква бе изненадата ми да открия в парцаливото легло на приземния етаж малкото тъмнокожо момиче, което бях видяла в огледалото в Маладонския замък.

Посипах съдържанието на стъкленицата върху нея и тя се събуди. Протегна тънките си, източени крайници и седна. Обясних й случилото се, също както и на останалите, и се впечатлих от начина, по който го прие. Очевидно бе зряла не според възрастта си. Споменах, че съм видяла нея и майка й в огледалата, и попитах:

— В списъка ни няма друг човек с фамилия Уийкс. Знаеш ли как да я открием, за да й върнем магическия прах?

— Сега, след като прочистихте главата ми, си спомням — рече момичето със сгърчено от болка лице. — Чух онези… Маладони да говорят помежду си, че мама е умряла. — Казаха, че по-често трябвало да става така и… се смееха.

Брадичката й потрепери и тя се разплака. Вторачихме се в нея, потресени от подобна жестокост. После, неочаквано за мен, Петра я прегърна и започна да я утешава. Никога не можех да предвидя как ще постъпи.

— Миранда — рекох, щом хлипанията поутихнаха. — Обещавам, че ако ми се довериш, ще отмъстим за майка ти. Става ли?

Момичето кимна. Направих нужните заклинания, забулих отново очите и и си тръгнахме.

На улицата попитах Петра какво й е казала, за да я успокои, а тя видимо се смути.

— Просто… че съм нейна приятелка. И че може да разчита на мен.

— Много мило от твоя страна — отвърнах тихо.

Продължихме по пътя си, но в моето съзнание се вихреха съмнения.

В четвъртата къща за вечерта посетихме мъж с мургава кожа на име Дидо Дат. В Честен бях виждала мнозина като него. Беше среден на ръст, слаб, с гарвановочерна коса, пригладена назад. За разлика от останалите, бе буден и седеше в ъгъла на малката си стая край стълбището за мазето.

Не помръдна, когато завъртях пръстена и се явихме пред очите му, нито каза нещо, докато посипвах искрящия прах отгоре му. Но щом магията окончателно се просмука в него и очите му се проясниха, в тях бликнаха сълзи.

— Чаках толкова дълго — каза, като се изправи и протегна ръце към нас.

— Чакал си? — попитах потресено.

Той кимна.

— Значи си помнел какво се е случило с теб?

— Помнех достатъчно, за да знам, че това не съм аз. Но бях безсилен да променя каквото и да е.

— Ти притежаваш магически способности — казах.

— Знам. И си давах сметка, че заради тях съм похитен от…

— Маладоните.

— Да, същите. Какъв е планът оттук нататък?

— Да ги победим.

Устните му се разтегнаха в усмивка.

— Много добър план.

— Ето поредното доказателство, че Маладоните не са безгрешни — казах на останалите, щом си тръгнахме. Тази мисъл ми вдъхваше кураж.

Следващата къща бе най-голямата досега. Толкова голяма, че в нея трябваше да извършим не едно, а цели две спасявания — на Ана Дибъл и Сара Бонд. Открихме ги, както и останалите, в недрата на огромния и разкошен дом. Облечени в парцаливи нощници и с вехти бонета на главите.

Посипахме ги с праха и те скоро си припомниха откраднатата си същност. Всичко вървеше гладко, докато внезапно зад гърбовете ни не се разнесе шум.

Обърнах се и видях на прага на мизерната стая мъж в копринена пижама, с наметнат отгоре халат. Веднага предположих, че е собственикът на разкошния дом.

В дясната си ръка държеше морта, която насочи към нас и викна:

— Кои, по дяволите, сте…

Но не успя да довърши, защото Петра изрече кратко:

— Параликто.

Мъжът замръзна и аз пристъпих небрежно към него.

— Това вашият господар ли е? — попитах Ана и Сара.

— Да — отвърнаха те в един глас.

— Грешен отговор. Бил е, но вече не е.

Двете се спогледаха и по лицата им рукнаха сълзи на благодарност.

— Освен вас само той ли живее тук?

— Жена му също е горе, но тя спи толкова тежко, че и с топ не можете я събуди — увери ме Ана.

Насочих пръчката си към неподвижната фигура и направих заклинанието Субсервио. След като чертите на лицето му се отпуснаха, добавих:

— Депараликто.

Мъжът се свлече на пода, опрял гръб в стената и загледан в нищото.

— Името ти? — попитах.

— Сирил Дъджет — изрече той с безжизнен глас.

— Добре, Дъджет, ти няма да помниш нищо от случващото се. Щом свършим, ще се върнеш в леглото, сякаш никога не си се събуждал. Ясно?

— Да. — Оцъклените очи се оцъклиха още повече.

— Това твоята къща ли е?

— Да.

— Кои са господарите ти?

— Нямам такива.

Неволно се усмихнах. Маладоните доста се бяха постарали този глупец да вярва, че държи живота си в свои ръце, макар да го контролираха така изцяло, както го контролирах аз в момента.

— С какво се занимаваш?

— Да се занимавам?

— Имам предвид, като работа.

— Аз съм богат. Няма нужда да работя.

— Браво на теб — рекох иронично. — А източникът на богатството ти?

Той наду бузи и се напрегна, сякаш за първи път се сблъскваше с въпроса.

— Ами богатството ми… аз винаги съм го имал.

— Нима?

— Аз съм един от избраните.

— Избран от кого? — поинтересувах се.

Това отново го затрудни.

— Просто… съм от избраните. Нали така? — добави неуверено.

— Ама че празноглав досадник! — не се сдържа Сара.

— По-скоро човек, който живее в лукс и доволство и не подлага нищо под въпрос — поправих я аз. — Идеалната марионетка.

Сетне се обърнах пак към него.

— Дъджет, знаеш ли нещо, което може да ми бъде от полза?

— Например?

— Например за Маладоните.

— Никога не съм чувал за тях.

— А за господин Ендемен?

По лицето му се разля широка усмивка.

— О, той е добър човек. Прекрасен човек. Често посещава Голям Честен и ни кара да се чувстваме… да се чувстваме…

— Доволни от себе си? — довърших вместо него.

— Именно. Много доволни от себе си.

— Защото сте избрани? — Тук ми хрумна нещо и допълних: — Защото сте си спечелили правото да… принадлежите към избраните?

— Да, да. Напълно вярно го каза. Ние сме си спечелили това право.

— А как по-точно?

Усмивката му изчезна и той взе да отваря и затваря уста като риба, но от нея не излизаше нито звук.

— Добре, Дъджет, да оставим това засега. Преди да се върнеш в леглото обаче, искам да се извиниш на Ана и Сара за всичко, което си им сторил.

Той се обърна като автомат и произнесе:

— Извинявайте.

— Не ме е грижа дали го прави машинално или не — поясних на двете жени. — Просто държах да го чуете.

После му наредих да се качва в спалнята и той безропотно се подчини.

Върнах на Сара и Ана предишния облик и ние продължихме към следващия адрес под прикритието на невидимостта.

— Хората като този Дъджет дори нямат представа какви късметлии са — измърмори Петра.

— Не съм съгласна — отвърнах рязко. — Маладоните тъпчат главите им с лъжи, а джобовете — с подаръци, за да ги държат като послушни домашни любимци. Те са също такива роби, както и останалите, само че не го осъзнават.

— Да, но няма нужда да работят и дните им минават сред охолство, хубава храна, прислуга, скъпи предмети…

— Точно така, предмети. Единственото, което не притежават, е собственият им живот.

— Чудя се как Маладоните ги подбират? — намеси се Делф. — Дали не са създали Голям Честен нарочно за целта?

— Допускам, че е така — отвърнах.

— Но какъв е смисълът? — попита Петра.

— От една страна, както каза Върджил, да противопоставят хората едни срещу други — рече Делф. — Да създават въображаеми врагове. Не забравяйте също, че жителите на Голям Честен могат да пътуват до Честен, а тамошните не могат да идват тук. Така те, с колкото и промити мозъци да са, имат пред себе си пример за подражание. Мечта, към която да се стремят и да си казват: „Ето, ако работя здраво и следвам благочестивия път, мога също да забогатея, да достигна обетованата земя“. Така всичко изглежда някак по-справедливо.

— Мисля, че си напълно прав, Делф — отбелязах. — И подозирам, че именно това е имал предвид дядо ми, когато казваше, че най-ужасното място от всички е онова, за което Уъгмортите дори не подозират, че е толкова сбъркано, колкото сбърканото изобщо е възможно.

Тази нощ посетихме общо десет адреса, а на следващата — още толкова.

Когато обаче на третата нощ се прибрахме в стаичката си на железопътната гара, ни се стори, че някой я е претърсвал. Не държахме там нищо ценно, но все пак подозрението, че са ни открили и са ровили из вещите ни, бе притеснително.

— Май ще трябва да се местим — рекох унило, защото беше късно, а аз бях също толкова капнала, колкото и останалите.

Събрахме оскъдния си багаж и тръгнахме да обикаляме из сградата в търсене на ново убежище.

Наоколо цареше непрогледен мрак и аз се изкуших да използвам пръчката, за да осветя пътя ни.

В мига, в който го сторих, над главите ни профуча мълния и остави голяма, димяща дупка в отсрещната стена.

Аз извиках и инстинктивно приклекнах, повличайки след себе си и останалите, привързани към мен с магическата нишка.

Втора мълния премина по-ниско и почти опърли косите ни. Ако бяхме останали прави, с нас щеше да е свършено.

Прилепена към пода, се озърнах да видя откъде идват заклинанията. Но беше тъмно като в рог.

Вече бях готова да произнеса „Кристиладо магнифика“, когато Делф ме улови за ръката.

— Имам по-добра идея — прошепна.

Сетне извади от джоба си малка топка — същата, с която Астрея Прайн ме бе упражнявала в магията Реджойнда. Нямах представа, че я е взел.

— Пригответе се и си дръжте очите отворени — каза той на Петра и мен. После остави топката на пода и леко я побутна. Веднъж излязла извън полето на невидимостта ни, тя измина само педя или две, преди от отсрещния ъгъл на чакалнята да се стрелне нова мълния и да я унищожи.

Двете с Петра в един глас изрекохме:

— Импакто!

Чу се трясък и стон.

Всички скочихме и се втурнахме нататък.

Щом наближихме, видяхме сгърчена в сенките фигура.

Беше един от костюмираните, затрупан от тухли и натрошена мазилка. Явно заклинанията ни бяха улучили стената над него, предизвиквайки същинска лавина.

Мъжът изглеждаше припаднал или дори мъртъв. Но както се оказа, не беше нито едно от двете.

Като стаена змия, той изведнъж се надигна от отломките и замахна с пръчката. Не можеше да ни види, естествено, но обхватът на заклинанието му бе толкова широк, че ни помете като вихрушка.

Стоварих се тежко върху пода и за момент останах като зашеметена.

Щом погледът ми се проясни, видях, че той гледа право в мен. Проклетникът ме виждаше!

Какво, по дяволите, ставаше тук?

Около мен Петра, Делф и Хари Две бавно се изправяха на крака. Силата на удара явно бе разкъсала магическата нишка. Сведох лице и установих, че пръстенът се е извъртял върху пръста ми. Преди да успея го поправя, костюмираният изрева:

— Паднахте ли ми най-сетне!

Петра метна ново заклинание, но той с лекота го избягна. Делф извади брадвата от пояса си и я запрати по него.

— Ха, това вече е забавно! — изсмя се онзи и му отвърна с огнено кълбо, което, ако не го бях парирала навреме, щеше буквално да го изпепели. Сега Делф само се прекатури няколко пъти и остана да седи ни жив, ни умрял.

Петра и аз продължихме да разменяме заклинания с костюмирания, едва удържайки на напора му. Беше ясно, че е далеч по-опитен боец и че поотделно всяка една от нас отдавна щеше да е сразена.

Постепенно той ни притисна до стената. Усещах с гърба си хладната й, грапава повърхност, докато мозъкът ми трескаво търсеше изход. От правене и блокиране на магии вече се чувствах напълно изтощена, докато противникът ми изглеждаше напълно свеж и дори ми се присмиваше:

— Имаш късмет, че те искат жива, миличка, иначе отдавна да съм светил маслото и на теб, и на досадните ти приятелчета.

При сраженията с чудовищата в Мочурището никога не бях изпитвала подобно изтощение. Тогава едно-единствено добре насочено заклинание обикновено бе достатъчно. Спомних си за предупреждението на Астрея Прайн, че Маладоните не изпитват и капка угризение, когато убиват. Гледайки злостното лице на онзи отсреща, можех добре да разбера защо моята раса е изгубила битката срещу тях.

Всяко замахване с пръчката вече ми костваше неимоверно усилие. Гърдите на Петра също се повдигаха учестено, а по челото й бяха избили едри капки пот.

Костюмираният, доловил нашата слабост, се усмихна и пристъпи по-близо. По всичко личеше, че се готви да хвърли някаква последна, неимоверно мощна и коварна магия, която да сложи край на двубоя. Не беше трудно да се досети, че ако извади само една от нас от строя, това ще е равносилно на победа. Само двете заедно можехме що-годе да му противостоим.

Е, помислих си, дотук бяхме. Няма измъкване.

Не ми оставаше воля дори да превърна пръчката си в Мълнията, а и се боях да го сторя, защото ако я хвърлех и не улучех, щях да остана напълно беззащитна.

Онова, което не бях предвидила, бе моето куче.

То се нахвърли с бесен лай срещу Маладона.

— Хари Две, недей! — извиках.

Онзи само се усмихна и лениво насочи пръчката срещу лесната мишена.

Заклинанието излетя от върха и толкова бързо, че дори нямах време да го блокирам.

— Не! — изпищях отново.

И останах като втрещена.

В пода се образува малък кратер и полетяха късове настилка.

Но кучето ми не беше там.

Озърнах се трескаво да го търся.

Същото стори и костюмираният, озадачен къде може да се е дянало.

В следващия миг разбра.

Хари Две изскочи от сенките и впи зъби в шията му. От раната бликна зеленикава течност и Маладонът нададе агонизиращ рев.

Извърна се и с косо хвърлено заклинание успя да отхвърли от себе си кучето. Сетне, с убийствена злоба в очите, насочи към него пръчката.

— Ригаморте.

Аз бях изрекла думата, не той. Черният лъч изригна от пръчката ми и го улучи право в гърдите.

Той се олюля, изгледа ме с невярващо изражение и бавно се свлече на земята.

Мъртъв.

Наведох се разтреперана над него.

Не знаех, че някога ще намеря у себе си силата да сторя това. Но не можех да допусна Хари Две да загине. Бях готова на всичко, за да го предотвратя.

Усетих влажната му муцуна да ме побутва по ръката. Той изглеждаше напълно добре и аз се зачудих дали не се бе поставил в смъртна опасност нарочно, за да ме накара за използвам заклинанието. Да ме докара до емоционалното състояние, нужно за целта.

Но как бе изиграл целия трик с изчезването и появата зад Маладона? Щеше ми се да знам, но за съжаление, нямаше как да го попитам.

И все пак ми се стори, че в тези омагьосващи, разноцветни очи откривам отговора.

Той бе много повече от обикновено животно. От тази мисъл по гърба ми полазиха тръпки.

И те бяха приятни тръпки!

Коленичих и го прегърнах, заравяйки лице във възхитително меката му козина.

Той за пореден път ми беше спасил живота.

— Благодаря ти — промърморих в единственото му оставащо ухо.

— Вега Джейн? — Делф се бе изправил на разтрепераните си нозе и ме гледаше пребледнял. — Ще трябва… да се отървем от това тук.

— Тялото — добави Петра. — Не бива да го откриват.

Озърнах се към безжизнения Маладон и си дадох сметка, че са прави. Смъртта му можеше да предизвика затягане на режима в Голям Честен и да опропасти целия ни план.

Поразмислих и видях само едно решение на проблема.

Оставих другите да ме чакат в зданието на гарата, привързах трупа към себе си с магическата нишка и под прикритието на невидимостта се понесох далеч извън покрайнините на града.

Намерих гъста гора и се приземих по средата й. Между дърветата бе толкова тъмно, че трябваше да си светя с пръчката, за да виждам какво правя.

Избрах равно място в подножието на един вековен дъб и чрез заклинание изкопах дълбок гроб.

Положих костюмирания в него, неспособна да погледна лицето му.

Вярно, че беше злодей и щеше да избие всички ни, без да му мигне окото, но все пак изпитвах тягостно усещане, задето съм отнела живота му.

А също бях сигурна, че частица от мен е умряла заедно с него.

В това, както бе казал дядо ми, се криеше основната разлика между нас и Маладоните.

Покрих тялото му с пръст и с помощта на магията Импакто раздробих пръчката му на дребни късчета, които разпръснах над цялата местност, докато летях обратно към Голям Честен.

Умът ми се връщаше отново и отново към наставленията на Астрея Прайн.

Имахме ли изобщо някакъв шанс срещу Маладоните, които убиваха с такава лекота и наслада?

Ето, аз бях принудена да го сторя при самозащита, а все пак съвестта ме гризеше.

Утешавах се, че с времето ще стане по-лесно.

Но докато кацах край гарата, дълбоко в сърцето си знаех, че ще става само по-трудно.