Ширината на света

Последните слова

В живота на всеки има мигове на загуба.

Мигове, които разбиват сърцето му и той се чувства така, сякаш никога вече няма да има сърце.

Такъв беше този миг за мен.

Вторачих се в дядо си.

— Ти си… Ти си… — Не смогвах да произнеса думата.

В неговите очи сега тъгата бе взела връх над любовта.

— Той ме уби, Вега — каза просто.

— Некро — промълвих прегракнало.

Отстрани Делф и Петра слушаха като вкаменени.

— Да. Той е много могъщ магьосник. Притежава познания, които ние никога няма да достигнем. Но да не се занимаваме с това сега. Имаме неща за обсъждане, а и ти вероятно преливаш от въпроси. Още като малка бе по-любознателна от всеки Уъг. Така че питай, Вега.

Още неспособна да осмисля факта, че е мъртъв, изрекох с мъка:

— Защо… напусна… Горчилище?

— Напуснах го, за да поведа въстание срещу онези, които унищожиха предците ни.

Нямаше как да се въздържа от следващата реплика, макар да знаех, че сигурно ще го нараня.

— Но ти… ме изостави.

Той посегна към мен, а аз сторих нещо, което не бях и помисляла, че ще е възможно, особено след дългата ни раздяла.

Отдръпнах се назад.

— Вега! — обади се укорително Делф.

Дядо ми бавно отдръпна ръка, седна върху пода и се озърна наоколо.

Проследих погледа му и забелязах, че Пилсбъри и госпожа Джоли също са се присъединили като безмълвни свидетели на случващото се.

Икономът направи крачка напред.

— Да ви донеса ли нещо освежаващо, сър?

В очите на Върджил проблесна искрица.

— Достатъчно съм освежен и от присъствието на внучката си, благодаря. Макар тя да ми е малко сърдита в момента.

— Вашата внучка? Значи и вие сте от фамилията?

— Върджил Джейн, приятно ми е. Бих предпочел се да се срещнем при по-добри обстоятелства, но какво да се прави. — Той обгърна помещението с жест. — Какво е това място?

— Нашият потомствен дом, Емпирей — отвърнах аз. — Но ти положително би трябвало да го знаеш. Нали си всемъдър Екскалибур?

— Аз знам много неща, Вега, но не съм всемъдър. И нямах понятие, че този дом изобщо съществува. — Той посочи към пръчката, чийто край стърчеше от джоба ми.

— С нейна помощ ли го намери?

— Да, пръчката, общо взето, ме доведе.

— А как се сдоби с нея?

— От Алис Джейн Адронис, последната от нашия род, живяла тук. Отначало мислех, че е само копие, но Астрея Прайн от Мочурището ме научи да правя заклинания с нея. Познаваш ли Астрея?

— Уви, не. Не съм преминавал през Мочурището. Виждам впрочем, че пръстенът ми е успял да стигне до теб.

— Беше в къщата на Куентин Хърмс. Тансий ми го даде, преди да избягам от Горчилище. Куентин ми беше оставил също карта и книга.

— Да, знам. Аз сам му заръчах да го стори, щом пораснеш достатъчно.

— Ти… си му заръчал? — възкликнах удивено.

— Хърмс беше мой доверен приятел. А също и доста добър магьосник. Навлизаше много навътре в Мочурището, водеше записки и нанасяше всичко върху карта.

— А родителите ми? Бях там, когато ти ги призова. Но не можах да тръгна с тях — добавих с горчивина.

— Аз не съм ги призовавал, Вега.

Челюстта ми увисна.

— Какво? Но как тогава са напуснали Горчилище?

— От теб чувам, че са го напуснали. И не съм ги виждал тук. С цялото си сърце се надявам, че са добре.

Извадих снимката.

— Ако съдим по това тук, те също се сражават с Маладоните — изрекох гордо.

Набръчканото му лице се разля в усмивка.

— Радвам се.

— А как те заловиха? — попитах бързо.

— След като пристигнах тук, започнах да събирам информация, да установявам контакти и да причинявам колкото се може повече неприятности на Маладоните. Бях на практика основателят на това движение. — Той посочи текста на гърба на снимката.

— На Кампионите?

— Да. Очевидно родителите ти сега са изтъкнати негови членове. За съжаление, не ми било писано да се бия редом с тях. — Той замлъкна за момент, сякаш да събере мислите си. — Е, дейността ми бе съпроводена с все по-големи рискове. Накрая се оказах обкръжен от петдесет Маладони. И макар да съм — или по-скоро да бях — могъщ магьосник, този път късметът ми изневери. Успях да убия дузина от тях, преди сам да падна в ръцете им.

— Ендемен там ли беше?

— Да, със своите костюмирани приятелчета. Те са най-елитните бойци на Маладоните. Прекарах доста време с тях след пленяването си. Отделиха ми цялото си внимание. Съжалявам, че няма да мога да им отвърна със същото. — Той въздъхна. — Искаха информация. Информация, за да постигнат своите цели. А аз отказвах да им я дам.

— Искали са да разберат как да преминат през Мочурището — обади се неочаквано Делф. — За да довършат делото си.

Върджил се обърна към него.

— Ти си Даниъл, нали? Синът на Дъф Делфия?

— Същият.

— Не ти липсва проницателност. Помня, че си беше такъв още от мъничък.

— Благодаря — преглътна Делф, като се изчерви.

— А коя е младата дама? Не мисля, че се познаваме.

Под неговия взор Петра напълно се сконфузи.

— Аз съм… П-Петра, г-господин Джейн. От хората, останали в Мочурището…

— Да, чувал съм за тях. Накрая преселението доста се е объркало. Твоите предци са останали в капан между два свята. Радвам се, че поне ти си успяла да се измъкнеш.

— Мама и татко също ли бяха Екскалибури като теб? — попитах аз.

— Не, но притежават магически способности. И знаят много неща. Неща, на които аз съм ги научил.

— Затова Моригон ги мразеше толкова и ги натика в Приюта — процедих.

— Така ли е направила? — той замълча и поклати глава. — Виж, Вега, ако притежавах умението да призовавам Уъгове отдалеч, никога не бих те изоставил. Не си го помисляй нито за секунда. Ти беше едва на шест сесии, когато потеглих. Трябваше сама да стигнеш до някои прозрения, както и си сторила. А също да закалиш духа си.

— Можем ли изобщо да победим, след като нашите предшественици са претърпели поражение? — попитах.

— Има моменти, когато злото тържествува над доброто — отвърна той. — Но това се дължи по-скоро на провалите на добрите, отколкото на успехите на лошите. А сега най-добре да ви разкажа какво съм открил и какво знам.

Всички го наобиколихме отблизо, защото гласът му видимо отслабваше.

— Вече сте били в Честен и Голям Честен, нали?

Аз кимнах.

— Честен е мястото, където промиват мозъците на лишените от магия. После те им работят с усмивка на лице до сетния си час.

— Да, видяхме как го правят. Но можеш ли да ни обясниш случващото се в Голям Честен? Младите войници, маршируващи по улиците, и арогантните хора, ползващи роби за своите прищевки?

Лицето на дядо ми се смръщи в гневна гримаса.

— Тъкмо това е гениалната част на замисъла, Вега. Маладоните бързо са осъзнали, че са сравнително малобройни в сравнение с останалите хора — „обикновените“, както те презрително ги наричат. Затова са решили да направят нещо наистина сатанинско.

— Да поставят едни на върха, а други — долу в краката им — каза Делф. — Така онези, които водят по-охолен живот, които имат пари и всичко останало, ще са доволни и няма да искат нищо да се променя.

Всички се извърнахме изненадани към него.

— Точно така, Даниъл — кимна Върджил с доволен вид.

— Браво на теб, Делф — погледнах го с нараснало уважение аз.

— Да, браво — додаде като ехо Петра.

— Честен и Голям Честен — продължи дядо ми — са най-големите градове, които успях да открия, а съм търсил надлъж и шир. Останалата част от този свят е съставена от малки, разпръснати населени места, чиито жители изкарват с пот оскъдната си прехрана. Сред тях постоянно се разпространява мълвата за по-добър живот, до който ще ги откарат специални влакове.

— Като онези, тръгващи от гара Бимбълтън — вметнах аз. — Беше направо ужасно да се гледа.

— Над по-значимите градове, като Честен и Голям Честен, действа дезориентиращо заклинание. Маладоните са го направили, за да не може никой, който не е „оправомощен“, да намери пътя към тях.

— И да трябва да ползва единствено проклетите им влакове — рече Петра.

— Именно. Но Маладоните не спират дотук. Никое промиване на мозъци не е съвършено. А и разбира се, хората се женят и раждат деца, които могат да пораснат с независими мисли в главите. Затова те прилагат схеми за насочване на естествения гняв и негодувание сред „обикновените“ натам, където им е изгодно.

— Но как го правят? — попитах.

— Ти спомена за младежите в униформи, нали?

Аз кимнах.

— Е, те се подготвят да станат част от редовната войска, наречена Елитна гвардия.

— Но срещу кого ще се бие тя? — зачуди се Делф. — Кой е врагът?

— Когато си подчинил някого и не искаш той да се бунтува срещу теб, трябва да му предоставиш нещо, върху което да излива омразата и страха си. Затова Маладоните втълпяват на всички още от малки, че навън има опасен враг, който само чака да ги нападне и завладее. Така поданиците съсредоточават цялата си неприязън върху него и дори не осъзнават, че вече са поробени.

— А как се поддържа илюзията, след като врагът никога не атакува? — попита Петра.

— О, атаки има, и още как — поклати глава Върджил. — Не от „врага“, разбира се, защото той е въображаем. Провеждат ги самите Маладони, щом решат да се разправят с някого.

Или използват заклинания, за да предизвикват безредици, които после биват потушавани с военна мощ и чествани като славни победи. А понякога набеждават и онези, чиято магия са ограбили, за злодеи, целящи да отнемат „свободата“ на народа. Към тях няма никаква милост. В случай че не сте разбрали, на централния площад на Честен редовно се провеждат публични екзекуции.

— Публични екзекуции? — потръпнах.

— На невинни хора — подчерта той. — А тълпата ги аплодира!

Всички се умълчахме. Обрисуваната картина бе мрачна, а аз забелязах с нарастваща тревога, че дядо ми от минута на минута отслабва.

Повдигнах облечената си с ръкавица ръка.

— Тук отдолу имам същия знак като теб. Явно е дело на Маладоните. Появи се върху кожата ми, щом наближих края на Мочурището. Ако не нося ръкавицата, могат да ме откриват по него.

Върджил кимна със сериозно лице.

— И при мен беше така. Аз нямах ръкавица, но сътворих сложно заклинание, причиняващо временна слепота на всеки Маладон, който го зърне.

Доста находчиво, рекох си.

Той посочи пръстена върху ръката ми. Своя пръстен.

— Надявам се, че това тук ти служи вярно. Успя ли да откриеш истинската му сила?

— Да — кимнах. — Изключително полезна вещ. Без него отдавна да сме мъртви. Как се сдоби с него?

— Пътувах във времето през портала в Комините. Еон ми предостави избор — миналото или бъдещето. Избрах миналото. Там срещнах един забележителен човек, който ми го даде. Колин Сонет.

Всички се сепнахме, чувайки името, а Петра се вторачи в дядо ми с широко отворени очи.

— Какво точно се случи? — попитах.

— Честно казано, не знам. При пътуванията в миналото невинаги си наясно с логиката на времето и мястото, в които попадаш. Той притежаваше магазинче с различни загадъчни и чудати предмети. А също беше написал няколко книги по въпросите на магията.

Поне за една знам, помислих си.

— Но защо ти е дал пръстена? — настоях, хвърляйки крадешком поглед към Петра.

— Не ми обясни — сви рамене Върджил. — Просто настоя да го взема.

— Значи е можел да те вижда и чува? — попитах.

Дядо наклони глава встрани.

— Противно на онова, в което ме уверяваше Еон, да. Проведохме разговор и Колин смяташе, че голямата война с Маладоните е неизбежна. И не искаше пръстенът да попадне в техни ръце.

— Какво представляваше този Колин?

Репликата дойде от Петра и Върджил я погледна въпросително.

— Моята фамилия е Сонет — поясни смутено тя. — Предполагам, че той ми се пада далечен прадядо.

— Беше добър човек. И върл противник на Маладоните, макар тогава те още да не носеха това име. Наричаха ги просто „поклонниците на Некро“.

— Върл противник на Маладоните — повтори многозначително Петра, обръщайки се към Делф и мен.

Върджил кимна.

— Според него пръстенът не е сътворен чрез заклинания, защото никакви заклинания не биха постигнали подобен ефект. По-скоро е плод на мистични сили, съчетали се в удачен момент. Наречете го щастлива случайност, но магията често работи по този начин.

В последвалата тишина отново се обърнах към Петра, която сега се бе умълчала, гледайки надолу към босите си крака.

— Аз също пътувах в миналото — казах. — Там срещнах Алис Адронис и тя ми даде копието си, докато лежеше, умирайки на бойното поле. Едва впоследствие открих, че то може да се преобразява в магическа пръчка.

— Покажи ми я — помоли тихо Върджил.

Бръкнах в джоба си, извадих пръчката и му я показах. Сетне пожелах да се уголеми до размерите на страховитата, златиста Мълния.

— Никога не съм виждал Алис Адронис — каза той, гледайки благоговейно копието. — Но от различни източници знам, че младостта й не е била лека. Имала е коравосърдечен и жесток баща, който искал синове и така и не се привързал към дъщерята, която му се родила вместо тях. Една нощ я прогонил от къщи и й наредил никога да не се връща. Между нас казано, не бих се учудил, ако е имал примес на маладонска кръв, макар и да е от рода Джейн.

При тези думи Петра ме изгледа предизвикателно. Изражението и ясно говореше:

Ами сега? Какво е чувството да подозираш, че носиш частица от врага в себе си?

— И какво е станало после? — попитах със затаен дъх.

— В онази нощ бушувала ужасна буря, а тя отишла на най-високата планина в околността. Там растяло огромно дърво и тя се изкачила до самия му връх. Протегнала ръка към ехтящите небеса и се заклела, че ако получи вълшебната пръчка, която заслужава, ще я използва винаги в защита на доброто и за да се бори със злите сили. Тогава се стрелнала мълния и я улучила право в десния показалец. От него се получила пръчката. Не знам дали си забелязала, че Алис е имала само четири пръста на дясната си ръка.

— Не — поклатих глава. — Тя ми даде още и ръкавицата със заръка винаги да я нося, когато докосвам Мълнията. Едва Астрея Прайн предположи, че това не е нужно. И се оказа права.

— Защото си законната й наследница — обяви Върджил. Сетне простена и се улови да слепоочията.

Коленичих до него.

— Нищо ли не може да се направи? Имам камък, който лекува почти всички рани.

На устните му се появи измъчена усмивка.

— Милата ми внучка. Колко съм мислил за теб през всички тези сесии. А ето че когато най-сетне се събрахме, времето е толкова кратко.

— Това не е честно — промълвих през сълзите, напиращи в очите ми.

— Боя се, че такъв е животът — въздъхна той. — Маладоните са навсякъде. Не само в своя замък, но и в градовете. Могат да приемат външност на най-обикновени хора, ако пожелаят.

— Но в замъка възвръщат естествената си форма — казах. — Виждала съм ги как се преобразяват в противни, зловещи същества.

— Това, което си видяла, е кулминацията на столетия омраза. Тя е способна да превърне и най-красивите от нас в отвратителни уроди. Наистина ми е жал за тях.

— Жал ти е за Маладоните? — възкликнах невярващо. — След всичко, което са ти причинили? След като техният лидер те е убил?

— Да, Вега. Именно това ни отличава от тях. Ние можем да изпитваме съчувствие и жалост към всеки. Независимо кой е и какво е сторил.

Образът му вече бе станал съвсем блед, почти прозрачен.

— Краят ми наближава — рече отпаднало той.

— Дядо! — извиках отчаяно. — Не искам да ме оставяш. Нужен си ми.

— Ти вече притежаваш всичко, което ти е нужно, детето ми. И знай, че каквото и да се случва, моята любов ще те съпровожда. Защото съм те обичал винаги, още от мига, в който се роди.

И с тези думи той изчезна.