Ширината на света

Гибелните стъкленици

Изтощени и неспособни да говорим и дори да мислим за случилото се, тримата просто седяхме на пода в преддверието на Емпирей, покрити с джабитски вътрешности, и се гледахме един друг.

С известени усилия убедихме Пилсбъри, че всичко е наред и не се нуждаем от помощта му.

Той неохотно се оттегли, оставяйки ни сами.

— Трябва да изчистим тази гадост от себе си — успях да изрека най-сетне. — Предлагам след това да се срещнем в библиотеката.

Слънцето вече изгряваше, когато се отправихме по стаите. Захвърлих вонящото си облекло, отидох в банята и започнах да изливам кана подир кана вода върху себе си. Тя магически се пълнеше отново всеки път. Изтърках със сапун и последния сантиметър от кожата си, сетне изкъпах Хари Две. Накрая подсуших и двама ни с пухкавите хавлии и надянах чистите дрехи, които Пилсбъри предвидливо бе оставил в гардероба.

Когато слязох долу, Петра и Делф вече ме чакаха, що-годе дошли на себе си, но все още с напрегнати и изнурени лица. Сигурна съм, че и аз не изглеждах по-добре.

— Какво беше онова същество в Кулата? — извърна очи към мен Петра. — То… то нямаше лице.

— И аз се питам същото. Знам само, че не искаше да ме пусне.

— Има нещо специално в него — поклати глава Делф. — Иначе защо ще е цялата тази строга охрана?

Потърках охлузеното и зачервено място на китката си.

— Ако не беше кучето, сега да съм мъртва. Единствено то го накара да отпусне хватката си.

Погалих Хари Две по влажната козина, а той ме близна приятелски по ръката.

— Ендемен уби пленниците просто ей така — рече с потръпване Петра, вторачила в мен укорителен взор.

— Виждали сме го да убива и преди — отвърнах. — Спомни си двамата машинисти на влака.

Вместо да я успокоят обаче, думите ми само я накараха да избухне.

— А ти го остави жив в Кларъндън на Хилшър! Ако само се беше вслушала в съвета ми, Дафне и останалите щяха да са още живи.

— Това не е честно — намеси се в моя защита Делф. — Вега Джейн нямаше как да знае.

— Нима? — отсече Петра. — А какво друго е очаквала от изверг като него? Какво друго очакваше и ти всъщност?

— Не всеки Уъг е способен да убива хладнокръвно — изрекох тихо, с променен глас. — Сигурно щеше да е удобно в някои случаи, но аз просто не притежавам тези качества. Нито пък Делф. — Направих дълга пауза, преди да задам въпроса, който явно се очакваше от мен: — Ти притежаваш ли ги?

— Може би — рече тя предизвикателно. — Но пък и аз не съм Уъг!

— Защо тогава не му видя сметката? Ако наистина искаше да го сториш, не беше нужно да се съобразяваш с мен.

Тя понечи да отговори, но после сякаш размисли и премълча.

— Какво има, Петра? Хайде, изплюй камъчето.

— Защото ако го бях сторила, само щях да докажа, че наистина съм проклет Маладон.

— И това е единствената причина?

— Трябва ли да има и друга?

— Мисля, че има.

— Не ме интересува какво мислиш — сопна се тя. — Те разполагат с цяла армия и са покорили всички, способни да ни помогнат! Ако напуснем пак Емпирей, може изобщо да не се върнем живи. А ако него напуснем, няма как да ги победим и да възстановим справедливостта. Какво да правим тогава? Какъв беше изобщо смисълът да си пробиваме път през Мочурището?

Гласът й прерасна в писък и аз с мъка устоях на изкушението да я превърна в камък. Но ако трябваше да съм честна, тя доста точно бе обобщила ситуацията, в която се намирахме.

— Не възнамерявам да прекарам остатъка от живота си в лукс и безопасност зад тези стени — отвърнах. — А преминах Мочурището, за да открия своето семейство. И да разбера истината. Понеже никое от тези неща още не се е случило, ще продължавам напред. А ти можеш да правиш каквото ти душа иска, Петра Сонет. Нямам време, нито желание да се разправям със страхливци.

Тя ме изгледа така, сякаш й бях зашлевила плесница и в известен смисъл думите ми бяха сторили именно това.

— А според мен стигат толкова разговори за една вечер — намеси се Делф, местейки неспокойно поглед от нея към мен и обратно.

Не му обърнах внимание, въртейки нервно пръчката между пръстите си. Петра правеше същото.

— Е, вие както искате, аз ще си лягам. Чувствам се като разнебитен — рече той в последен опит да разведри обстановката.

Изчакахме го да се отдалечи към стълбището, а после отново кръстосахме погледи.

— Ако искаш да се пробваш срещу мен, заповядай — произнесох с равен глас.

За миг ми се стори, че зървам в погледа й познат проблясък. Напрегнах ум да се сетя къде съм го виждала преди. Дали не беше хладното злорадство, озарило очите на Ендемен след убийството на двамата машинисти? Стиснах устни, очаквайки атаката й.

Но тя просто се обърна и с широки крачки пое към стаята си.

Изпуснах дълга въздишка на облекчение.

Не знаех дали ще издържа на още една такава конфронтация, без действително да я нападна.

Бедният Делф. Ако той си мислеше, че една кръвна клетва ще е достатъчна, за да изглади противоречията ни, значи нищо не разбираше от жени.

Слънцето вече се издигаше, когато най-сетне се озовах в леглото. Унесох се почти веднага, с Хари Две сгушен до мен. Макар да спах дълги часове, се събудих също толкова уморена, колкото и преди.

Измих се и се погледнах в огледалото. Видът ми бе измъчен и някак състарен. Чувствах се отпаднала, без сила в крайниците. Потърках скования си врат с внезапно опасение, че частица джабитова отрова може да е попаднала в мен от разпрания корем на чудовището.

В кухнята заварих Пилсбъри, суетящ се край масата, на която госпожа Джоли бе сервирала разкошна закуска. Не след дълго Петра и Делф също се появиха, влачейки нозе и с тъмни кръгове под очите. Това още повече усили страховете ми.

Насядахме и се заловихме с ястията, без да се поглеждаме и да отронваме дума. Усещането бе, сякаш всеки от нас се храни сам. Когато най-сетне отместих чинията, се чувствах малко по-добре.

Делф се престраши да заговори първи.

— Снощи поне десет пъти бяхме на косъм от смъртта.

— Да — кимнах. — А и тази сутрин ми беше доста зле. Смятате ли, че е възможно да сме се отровили от джабита?

— Вега Джейн, ако това беше станало, досега да сме мъртви и студени.

— Прав си — рекох замислено.

— Колкото до съществото в Стаята, струва ми се, че то беше пленник. Ако е така, значи също е било враг на Маладоните.

Стрелнах го с очи.

— Което автоматично го превръща в наш съюзник.

— Именно.

— Звучи логично — обади се и Петра. — Заключено така в Кулата, охранявано от джабити и магични заклинания… Дали не си струва да опитаме да го освободим?

— Твърде е рисковано — поклатих глава. — Снощи едва не загинахме заради него. А и Маладоните са коварни. Може да е поредният им трик и ако го доведем в Емпирей, да срине защитните ни заклинания или нещо подобно.

В този момент скочих и се плеснах по челото.

— Какво има, Вега Джейн? — погледна ме тревожно Делф, сякаш наистина бях погълнала джабитова отрова.

Изтичах нагоре по стълбите, грабнах наметката, която бях носила предната вечер, и се върнах пак в кухнята. Бръкнах в джоба и и извадих смалените стъкленици.

— Да пукна дано — надигна се от стола Делф. — Съвсем бях забравил за тях.

Подредих ги на пода и направих обратна магия. Те веднага се уголемиха до предишните си размери.

— Всички те са роби сега — изрекох с прегракнал глас.

— Но защо Маладоните просто не са ги убили, както сториха с Дафне? — попита Петра. — Защо им е да ги държат живи?

След снощния ни спор този коментар ми дойде в повече.

— Навярно защото са толкова зли, че само убиването не им стига. Виж, да откраднеш душата на врага, да се държиш с него като с нищожество, да го караш да задоволява всяка твоя прищявка — това е нещо друго. Знае ли човек как би разсъждавало едно чудовище?

Чудовище, каквото може би си и ти, добавих наум.

Известно време всички съзерцавахме стъклениците, всяка от които представляваше един разбит живот.

— Вчера научихме много неща — казах. — Как действат Маладоните, как вкарват жертвите в своите клопки. А също какво представлява замъкът им.

— Но не видяхме онзи приятел, за когото спомена — вметна Делф. — Дето седи на трон и е способен да втвърдява въздуха.

— И по-добре. Пред него Ендемен изглежда като безобидно котенце.

Взех една от стъклениците и прочетох етикета.

— Клайв Пипън. Чудя се къде ли е той сега?

— Защо? — попита Петра.

— Защото бих искала да му върна ето това — вдигнах съдинката с блестящия прах.

— Смяташ, че е възможно? — Тонът й бе изпълнен с недоверие.

— Не знам. Но си струва да се опита. Като първа стъпка, нека съставим списък на всички тези хора. Ще отида да потърся нещо за писане. Мисля, че в библиотеката ми се мярна…

Не успях да довърша изречението си заради появата на Пилсбъри, който носеше перодръжка, мастилница и малък тефтер.

— Случайно дочух какво ви е необходимо, господарке Вега. Заповядайте.

— Благодаря ти, Пилсбъри.

Той се поклони с леко поскръцване и изчезна.

— Това се казва обслужване — отбеляза Петра.

— Вега Джейн, ти имаш красив почерк още от работата в Комините. Най-добре ние с Петра да четем етикетите, а ти да ги записваш.

Настаних се на масата, топнах перодръжката в мастилницата и я поднесох към празната страница.

— Готова съм.

И ние започнахме. Имената се редяха едно подир друго.

Амикус Арнолд, Полин Патернас, Тобайъс Холмс, Реджиналд Магнус, Шарлот Токън, Алабетус Тръмбул, Клайв Пипън, Дидо Дат, Алойзиус Данбъри, Сесилия Харкс, Сибил Хорнбил, Миранда Уийкс, Денис ОШонъси, Джеймс Трокмортън, Артемис Дейл.

После изброяването изведнъж секна, макар да знаех, че трябва да има още много стъкленици.

Вдигнах очи от тефтера и видях Делф да държи една особено голяма стъкленица. Петра бе застанала до него и двамата я гледаха вторачено.

— Какво има? — попитах.

Те се извърнаха, продължавайки да мълчат като риби.

— Е? — подканих ги.

Вместо отговор Делф ми подаде стъкленицата.

Поех я леко раздразнена, задето просто не прочете етикета.

— Чудя се защо е по-голяма от… — започнах.

Сетне видях изписаното върху нея име и всякакви други мисли се изпариха от главата ми.

ВЪРДЖИЛ АЛФАДИР ДЖЕЙН