Ширината на света

Дом, мой дом

Излязох в коридора, който ехтеше от думканията на Делф по вратата на неговата спалня. Свалих заклинанието от нея и той изскочи по дълга нощна риза.

— Кой пищи?

— Трябва да е Петра — отвърнах.

Изтичахме до нейната врата, следвани от тревожно лаещия Хари Две.

Аз държах пръчката си в готовност.

Делф улови бравата и се помъчи да отвори, но моментално бе отхвърлен назад.

Петра изпищя отново.

Той се засили и блъсна с рамо, но отскочи пак, подобно на топка.

— Ингресио! — извиках, насочвайки пръчката.

Дървената каса запращя, но издържа на заклинанието.

— Импакто! — замахнах повторно и вратата се пръсна на парчета.

Втурнахме се вътре и заварихме Петра да виси с главата надолу от тавана. Тялото й се гърчеше конвулсивно, а около него като вихър се носеха огнени светлини и смътни фигури. Те я удряха от всевъзможни ъгли и всеки удар предизвикваше кървава резка върху кожата й.

В първия миг бях толкова слисана от гледката, че не знаех какво да сторя.

— Вега! Помогни ми! — извика панически тя.

Вдигнах пръчката и я обгърнах с магически щит.

Стрелкащите се фигури започнаха да отскачат от него и да се носят безразборно из стаята.

Делф, Хари Две и аз трябваше да се привеждаме, докато те преминаваха със свистене над главите ни.

— Параликто — хвърлих ново заклинание и фигурите замръзнаха във въздуха. Всички бавно се изправихме.

— Подготви се — казах на Делф, сетне насочих пръчката към Петра. — Деласадо.

Тя полетя надолу и щеше да се строполи на пода, ако Делф чевръсто не я бе уловил.

Наложи се недотам щастливо да гледам как тя обвива ръце около дебелия му врат и заравя разплакано лице в масивната му гръд.

— Всичко е наред — утешаваше я той. — Вече си в безопасност.

Изведнъж погледът му се отмести някъде зад мен и очите му се разшириха от ужас.

Аз се извъртях, държейки пръчката в готовност, и дъхът секна в гърлото ми.

На прага стоеше рицарската броня от преддверието. Тя вдигна ръка и отмести забралото на шлема си.

Отстъпих крачка назад, защото там нямаше лице, а единствено тъмнина.

Сетне обкованата в желязо ръка посочи към Петра и проехтя дълбок, плътен глас:

— Тя е Маладон! Тя трябва да умре от смъртта на хилядата рани!

Не знаех как да реагирам на обвинението, което отчасти отговаряше и на собствените ми подозрения.

Погледнах към Петра, чиято глава вече не бе заровена в гърдите на Делф.

— Аз… не съм… Маладон — промълви плахо тя.

— Лъжкиня! — викна бронята. — Ние знаем. Ние винаги усещаме, когато един от тях е сред нас. И никога не бъркаме. Изчакахме само да остане сама, за да не нараним някого от вас. — Сега безплътният шлем се обърна към мен. — Ти очевидно си магьосница и не си Маладон. Затова трябва да я убиеш. Тази жена е твой заклет враг.

— Не — възразих. — Тя е приятел, на наша страна е.

— Убий я! — изрева бронята толкова силно, че едва не пукна тъпанчетата ми.

— Не! — креснах в отговор.

— Тогава не ми оставяш избор.

Дългият меч бе изтеглен от ножницата и се издигна за смъртоносен удар.

Отстъпих назад и застанах между него и Петра.

— За да стигнеш до нея, ще трябва първо да минеш през мен. А аз… съм костелив орех — довърших неубедително.

Бронята се вторачи в лицето ми, доколкото едно кухо пространство може да се вторачва.

За миг ми се стори, че действително ще ме нападне, но вместо това тя произнесе с укорителен тон:

— Значи се обръщаш срещу своите?

— Не се обръщам срещу никого. Как ти е името впрочем? — додадох, мъчейки се да успокоя нещата. Нямах представа дали пръчката ще е достатъчна, за да се справи с това метално същество. А и понеже изглеждаше добронамерено към мен, не ми се щеше да го наранявам без нужда.

— Лорд Маслен от Пилсбъри — обяви с достойнство то.

— Добре, лорд Маслен, или лорд Пилсбъри, или може би трябва да изброявам всичките имена, когато се обръщам към теб?

— Пилсбъри е достатъчно — рече съществото сред кратък размисъл, като поизпъчи металните си гърди.

— Разбирам. Виж, Пилсбъри, Петра вече ми е помогнала да сразя в битка не един Маладон. Заедно избягахме и от човек, наричащ себе си Ендемен, който ни гони чак дотук.

При звука на името лордът видимо трепна.

— Ендемен? — произнесе с дрезгав глас. — Ендемен, казваш?

— Същият. Кой е той?

— Маладон — излая Пилсбъри. — Гаден, зъл, луд, безмилостен, противен…

— Разбирам — прекъснах го аз. — И ние останахме със същото впечатление.

— Той е много опасен.

— Да, видях го да убива двама души и да се усмихва при това.

— Типично за него — рече с погнуса лордът.

Изведнъж ми хрумна идея.

— Но той не може да види тази къща, нали?

— Естествено, че не. Иначе сега щеше да е вътре и да се мъчи да избие всички ни. Тя е снабдена със специални заклинания, скриващи съществуването й за Маладоните.

— Тоест никой истински Маладон не може да я види?

— Именно.

Посочих към Петра.

— Но тя я видя. И влезе вътре заедно с нас. Значи, строго погледнато, не може да е Маладон, нали?

Пилсбъри се извърна разколебано и огледа Петра от глава до пети.

— Май имаш известно право — рече накрая.

— И аз така мисля — отвърнах.

Той отпусна меча надолу.

— Въпросът е деликатен. Нашите антималадонски защити обикновено са доста ефективни.

— Но нали основната от тях е невидимостта?

Той омекна окончателно.

— Така е — въздъхна. — Няма никакъв смисъл съюзници да се бият помежду си.

Едва сега се успокоих и свалих пръчката. Но нещо в неговите думи бе събудило любопитството ми.

— Пилсбъри, ти спомена, че никога не бъркате при разпознаването на Маладоните.

— Абсолютно.

— Но как са могли изобщо да се озоват тук, след като не виждат къщата?

— О, това беше преди.

— Преди кое?

— Преди войната. Преди дори да започнат да се наричат Маладони.

Пак не ми стана съвсем ясно, но реших да попитам друго.

— А вие… какви сте всъщност?

— Аз съм част от ариергарда, оставен, за да им попречи да открият останките от нашата раса или от имуществото й. А също, при възможност да сее хаос в редиците на проклетите гадове. С първата част се справихме доста успешно.

— А с тази за сеенето на хаос в маладонските редици?

— Боя се, че там нямахме късмет. Но времето още е пред нас — додаде уверено лордът.

— Как не — изпръхтя Делф. — Минали са само някакви си осемстотин години.

— Нима? — учуди се Пилсбъри. — Е, това поставя въпроса в малко по-различна светлина, предполагам.

— Вега Джейн? — думите идваха отново от Делф, който продължаваше, за мое немалко раздразнение, да държи Петра на ръце.

— Да, какво има?

— Ами… тя малко кърви.

— Майчице — възкликнах и изтичах покрай лорд Пилсбъри до своята стая, за да взема Целебния камък от джоба на наметката си. Прокарах го над раните на Петра, като мислех за хубави неща. Те моментално се затвориха и кръвта изчезна.

— Е, сега вече можеш да я пуснеш — подхвърлих с небрежен вид, макар че ми идеше да я отскубна от прегръдките му.

— Младият господин… Вега Джейн ли те нарече? — поинтересува се лордът, който наблюдаваше внимателно отстрани.

— Да, това е името ми.

— Значи си от фамилията Джейн?

— Правилно. А тези тук са Делф Делфия, Петра Сонет и моето куче, Хари Две. Идваме от град Честен. Знаеш ли го?

Покритата с шлем глава се поклати наляво-надясно.

— Не. Но от друга страна, ние никога не излизаме оттук.

— Което може би е причината да не успявате с всяването на хаос в редиците на Маладоните — отбелязах меко.

— За пореден път имаш право.

— Колко сте общо на брой?

— Към четири дузини, ако включим в сметката външния персонал и момчетата от избата.

— И всичките сте рицарски брони?

— О, не. Аз съм единственият от дози вид. Икономът, тъй да се каже. Останалите представляват разнородна смесица от лампи, мебели, домашни пособия, ей такива неща. А, и портрети, естествено. Те не обикалят много наоколо, понеже са закачени за стените, но пък придават стил. Също пет мраморни статуи, три гребла, две ръчни колички и една коса, които се грижат за градината.

— Е, градината е в ужасно състояние — обади се навъсено Петра. — Ще е добре да се хвърлят повече усилия там, вместо да се нападат невинните гости в леглата им!

— Петра, те не са знаели каква си — намеси се с помирителен тон Делф.

— Нито пък са ме питали. Просто нахлуха с единствената цел да ме довършат!

— Моля за извинение за нашето… недотам тактично поведение — кимна със забралото си лордът. — Колкото до забележката относно градината, досега не е имало смисъл да се поддържа поради липсата на обитатели, които да и се наслаждават.

— А как изобщо сте се появили? — попитах.

— Нашите господари са ни надарили с магия много отдавна, още преди войната. И ние им служихме вярно. До самия край — добави сериозно той.

— Когато споменах за Ендемен, ми се стори, че името ти е познато?

— Да.

— Но как, след като никога не излизате от къщата, а той не може да я види?

— Забелязвал съм го да дебне наоколо. Изглежда подозира, че тук има нещо, но не знае какво точно. Чувал съм хората му да се обръщат към него с „господин Ендемен“. — Лордът направи пауза.

— Друго? — подканих го, долавяйки нещо недоизказано.

— Виждал съм го и да убива.

— Да убива?

— Да, хора, които води в гората. А също и животни. С последните го прави само за удоволствие.

Ако до този момент бях мразила Ендемен, сега го ненавиждах до мозъка на костите. Неволно протегнах ръка и почесах Хари Две зад единственото ухо.

— Как ще постъпите, ако накрая все пак преодолее заклинанията и успее да влезе тук?

— Ще се бием до смърт, разбира се. Такива са инструкциите ни. С радост ще дадем живота си… или онова, което притежаваме вместо него, за да защитим това място.

— А какво всъщност представлява мястото? — огледах се наоколо.

— Ако наистина си от фамилията Джейн, би следвало да знаеш.

— Да знам какво?

— Че Емпирей е твоят наследствен дом, господарке Вега.