Следа

13.

На практика размразителят, или декомпозицонната камера, е една малка морга с отделен фризер, край стените на която се подредени шкафове и умивалници от неръждаема стомана. От останалите помещения на службата по съдебна медицина я отличава специалната система за вентилация, която засмуква и изхвърля в комина както лошата миризма, така и всякакви микроорганизми. Стените и подът в камерата бяха покрити със специална грапава боя в сиви оттенъци, която не абсорбира никакви миризми и може да се мие с вода и сапун.

В средата бе поставена подвижната маса за аутопсии, която всъщност беше преработена количка за превоз на пострадали, чиито колела бяха снабдени със спирачки, а горната част представляваше нещо като леген на ролкови лагери. Целта на тези преобразувания беше да се елиминира човешкото участие при прехвърлянето и пренасянето на трупове, но на практика това почти никога не можеше да се получи. Работниците в моргата продължаваха да се борят с тежестта на покойниците и по нищо не личеше, че скоро ще се отърват от тази неприятна дейност. Масата бе леко наклонена, за да се оттичат течностите в умивалника, с който се свързваше при аутопсии. Но тази сутрин подобна процедура не се предвиждаше, просто защото нямаше какво да се оттича. Още преди две седмици, по време на първата аутопсия на Джили Полсън, извършена от Филдинг, телесните й течности бяха източени.

Ето защо масата за аутопсии беше паркирана в средата на пода, покрит с акрилна боя, а тялото на Джили Полсън лежеше върху нея, увито в черен чувал, наподобяващ някаква странна черупка. Тук нямаше прозорци към външния свят, само дълга редица малки наблюдателни илюминатори, монтирани прекалено високо, за да бъдат използвани по предназначение. При приемането на сградата преди осем години Скарпета не се оплака от този пропуск на строителя, просто защото никой нямаше желание да наблюдава това, което се вършеше в тази мрачна камера, върху подутите и зеленясали мъртви тела, в повечето случаи прогорени или смазани до неузнаваемост.

Скарпета влезе с няколко минути закъснение, тъй като се беше забавила в дамската съблекалня, заета с избора на подходящото био-защитно облекло.

— Съжалявам, че прекъсвам другата ти работа — подхвърли на Филдинг, а пред очите й отново изплува фигурата на Уитби с масленозелените панталони и черно яке. — Но не вярвам шефът ти дори за миг да е допуснал, че ще направя тази аутопсия без теб…

— Напълно ли те въведе в случая? — избоботи зад маската си Филдинг.

— Всъщност, изобщо не го направи — отвърна тя, докато намъкваше чифт гумени ръкавици. — Не знам нищо повече от това, което ми каза по телефона във Флорида…

Филдинг се намръщи, челото му лъсна от пот.

— Нали току-що излизаш от кабинета му?

Хрумна й, че проклетото помещение се подслушва. После си спомни, че още като директор безуспешно се беше опитвала да използва диктофони и друга записваща техника в тази зала. Смущенията и страничните шумове бяха непреодолимо препятствие и за най-качествената техника. Пристъпи към близкия умивалник и пусна водата, която звучно забарабани по металното дъно.

— Това пък за какво ти е? — промърмори Филдинг и дръпна ципа на чувала.

— Мислех си, че няма да е зле да послушаме малко водна музика, докато работим…

— Тук можем да говорим съвсем спокойно — вдигна глава той. — Шефът не е чак толкова умен, освен това едва ли е слизал някога в декомпозиционната камера. По всяка вероятност изобщо не знае къде е…

— Много е лесно да подцениш хората, които не харесваш — отвърна с въздишка Скарпета и се зае да му помага за отварянето на чувала.

Двете седмици във фризера бяха забавили процеса на разлагане, но изсъхналото тяло беше започнало да се мумифицира. Вонята беше силна, но Скарпета се бе научила да я понася. Лошата миризма е само един от начините, по които тялото се представя пред своите изследователи, нищо повече. Джили Полсън не можеше да направи нищо по отношение на външния си вид, нито на миризмата си. Тя просто бе мъртва. Лицето й беше зеленикаво, бледо, мумифицирано от обезводняването. Очите под клепачите бяха полуотворени, но бялото им беше изсъхнало и станало почти черно. Леко разтворените й устни също бяха сухи, с кафеникав цвят, дългата й руса коса се беше подвила около ушите и под брадичката й. Скарпета отбеляза, че по шията липсват външни белези, включително и такива, които биха могли да се получат по време на аутопсия. Най-тежкият грях на патолога е дупката в гръкляна, направена при опит да се извадят езикът и ларинксът. Не защото има някакво значение за успеха на аутопсията, а защото най-трудно може да се обясни на опечалените близки.

Т-образните срезове започваха малко под гръдната кост, спускаха се диагонално надолу, заобикаляха пъпа и се съединяваха над венериния хълм. Бяха зашити с канап, който Филдинг започна да реже със скалпела си. Все едно че разпаряше ушита на ръка парцалена кукла. Скарпета пристъпи към близкия плот и разтвори папката с протокола от аутопсията и първоначалното заключение на следствието. Момичето беше високо метър и петдесет и седем, с тегло петдесет и два килограма. Ако беше жива, през февруари щеше да навърши петнадесет… Очите й са били сини. В доклада на Филдинг най-често се срещаше изразът „в нормални граници“. Той беше използван за състоянието на мозъка, белите дробове, сърцето, черния дроб… Всичките й органи са били такива, каквито би трябвало да има едно здраво младо момиче.

Но Филдинг все пак беше открил белези, които сега би трябвало да са още по-видни, тъй като кръвта беше източена от тялото, а малките остатъци от нея, задържали се в наранената тъкан, щяха отчетливо да се очертаят на фона на бледата кожа. Върху една телесна диаграма беше отбелязал контузиите по ръцете, концентрирани основно в горната им част. Скарпета върна папката на мястото й, а Филдинг измъкна доста тежката найлонова торбичка със секционирани вътрешни органи, съхранявана в гръдната кухина. Патоложката се обърна към трупа и вдигна едната от тънките ръце на момичето. Беше бледа и сбръчкана, студена и влажна. Леко я завъртя, търсейки белезите. Rigor mortis отдавна нямаше, тялото не беше сковано. Сякаш животът си беше отишъл твърде отдавна, за да се противопоставя на смъртта. Яркочервеният белег ярко контрастираше с бледата кожа. Намираше се точно над малката сбръчкана длан, като червенината започваше от кокалчето на палеца и свършваше при кокалчето на кутрето. Подобен белег имаше и на другата ръка.

— Шантава работа, а? — подхвърли Филдинг. — Сякаш някой я е стискал здраво… Но защо? — Пръстите му развързаха възела на плика и го отвориха. От кафеникавата маса във вътрешността му изригна отвратителна миризма. — Уф! Не знам какво искаш да постигнеш, като се заровиш във всичко това! Но моля, заповядай!

— Остави плика на масата, аз ще проверя каквото ми трябва кимна Скарпета. — Вероятно е била завързана… Как е била намерена? Опиши ми положението на тялото… — Придвижи се към умивалника и откри това, което й трябваше: чифт дълги ръкавици от дебела гума, стигащи почти до лактите.

— Не знам дали ще бъда точен — започна Филдинг. — Била е открита от майка си, която е направила опит да я съживи. Жената не си спомня дали Джили е лежала по очи, по гръб, на една страна… Няма никаква идея и за охлузванията по ръцете.

— А ливор?

— Изключено. Не е била мъртва достатъчно дълго време. Когато кръвта спира да циркулира, тя се събира там, където й позволява гравитацията, образувайки наситенорозови петна, побеляващи и при най-лекия натиск. Хората инстинктивно искат да се преборят със смъртта, като не оставят тялото в покой, но за съдебната медицина обратното е по-полезно. Няколко часа са достатъчни както за по-популярното вкочаняване на тялото, известно като rigor mortis, така и за livor mortis — изразът, който се използва за окончателното спиране на кръвообращението. Дори трупът да се мести след изтичането на тези часове, характеристиките на двете състояния вече са окончателни и дават ясна представа за положението на тялото в момента на смъртта.

Скарпета дръпна лекичко долната устна на Джили, проверявайки за наранявания от вътрешната й страна. Такива наранявания се причиняват, когато устата е затисната с длан или цялата глава е притисната към леглото.

— Направи го спокойно, но аз вече погледнах — забеляза движенията й Филдинг. — Не открих други контузии.

— Езикът?

— Не го е прехапала. Но не ми се иска да_ти обяснявам къде се намира…

— Мога да отгатна — отвърна тя и пъхна ръце в плика с хлъзгавите органи, по-голямата част от които бяха нарязани.

Филдинг подложи облечените си в ръкавици ръце под силната водна струя, която плющеше в умивалника, после ги подсуши с някаква кърпа.

— Прави ми впечатление, че Марино не се е присъединил към теб…

— Честно казано, изобщо не знам къде е — призна с мрачен тон Скарпета.

— Никога не си е падал по разложените трупове.

— Бих била сериозно обезпокоена за всеки, който си пада по тях — сви рамене тя.

— Също и за онези, които обичат мъртви деца — добави Филдинг, облегна се на плота и извърна лице към нея. — Надявам се да откриеш нещо, защото аз не успях. И това много ме смути…

— Кръвоизливи в очните ябълки? — попита Скарпета. — В момента очите й са прекалено зле, за да мога да се произнеса…

— Като я докараха, имаше многобройни кръвонасядания — отвърна Филдинг. — Трудно ми е да кажа дали е имала кръвоизлив в очните ябълки. Но не забелязах такъв…

Скарпета направи опит да си представи тялото на Джили в момента, в който са го докарали в моргата. Била е мъртва едва от няколко часа, лицето и очите й са били кървавочервени.

— Белодробен оток? — попита.

— Донякъде.

Пръстите й най-сетне напипаха езика. Премести се пред умивалника и го подложи на водната струя, след което го подсуши с една от евтините кърпи, осигурени от щата. Придърпа подвижната хирургическа лампа и я надвеси над езика.

— Имаш ли лупа? — попита, докато продължаваше да бърше и нагласява органа.

— Момент…

Филдинг издърпа някакво чекмедже, порови вътре и извади лупа в рамка и с дълга дръжка.

— Дано да видиш нещо, защото аз не можах…

— Документирани припадъци или нещо подобно?

— Не. Никой от близките не е споменавал за такива неща. — Не виждам наранявания — промърмори Скарпета, която търсеше доказателства, че момичето може да си е прехапало езика. — Взел си проба от езика във вътрешността на устата, нали?

— О, да. Взел съм проба от всичко, за което се сетиш — отвърна Филдинг и отново се облегна на мивката. — При огледа не открих нищо подозрително. Лабораторията също не намери нищо, което да свидетелства за сексуално насилие. Не знам дали изобщо са установили нещо необичайно…

— В първоначалното си описание пишеш, че тялото й е пристигнало с пижама, чиято горна част е била обърната наопаки.

— Мисля, че беше точно така — кимна той, после вдигна папката и започна да я прелиства.

— Фотографирал си абсолютно всичко.

Това не беше въпрос, а констатация. Скарпета беше сигурна, че колегата й е постъпил точно по този начин.

— Хей, забрави ли кой ми е учителят? — усмихна се Филдинг.

Тя му хвърли кратък поглед, но замълча. Това, на което го беше обучавала, едва ли се изчерпваше само със стриктното заснемане на пристигащите трупове.

— С удоволствие констатирам, че не си пропуснал абсолютно нищо, свързано с езика — каза след проточилата се пауза Скарпета, след което пусна органа обратно в плика, при другите почернели и вмирисани вътрешности на Джили Полсън. — Сега нека я обърнем, защото ще се наложи да я извадим от чувала…

Направиха го на етапи. Филдинг хвана тялото под мишниците и го повдигна, а Скарпета издърпа чувала изпод него. След това той го обърна на една страна, давайки й възможност да сгъне вдървения найлон и да го положи в края на носилката. Едновременно видяха охлузванията по гърба на момичето.

— Проклет да бъда! — нервно прошепна Филдинг. Всъщност, охлузването беше единично и доста леко, имаше размерите на сребърен долар и се намираше в лявата част на гърба, точно под плешката.

— Заклевам се, че когато я аутопсирах, това нещо го нямаше! — промълви Филдинг, докато се навеждаше, за да разгледа белега по-добре. — По дяволите! Не мога да повярвам, че съм го пропуснал!

— Знаеш как е — промърмори Скарпета, предпочитайки да не изказва мнение. Нямаше смисъл да го критикува, просто защото вече беше късно. — След аутопсията контузиите винаги стават по-отчетливи.

Взе един скалпел от количката до себе си и направи дълбок срез напреко на зачервената област. С това искаше да провери дали не става въпрос за обезцветяване на околните тъкани след настъпването на смъртта. В такъв случай петното би трябвало да е съвсем повърхностно, но то не беше такова. Кръвта беше попила дълбоко в подкожната тъкан, което означаваше, че някаква травма е причинила спукване на кръвоносен съд — когато в тялото все още е имало кръвно налягане. Всъщност това беше всичко, което можеше да се каже за охлузването или контузията: множество малки кръвоносни съдове, спукани или смачкани от някакъв удар и изпуснали съдържанието си. Филдинг постави двайсетсантиметрова пластмасова линийка успоредно със срязаната червеникава тъкан и започна да прави снимки.

— Да ми кажеш нещо за чаршафите от леглото й? — вдигана глава Скарпета. — Провери ли ги?

— Изобщо не съм ги виждал. Ченгетата са ги предали направо в лабораторията. Но върху тях, както вече ти казах, не е открита семенна течност. Мамка му, още не мога да повярвам, че съм пропуснал това натъртване!

— Дай да ги попитаме дали върху чаршафите не е имало течност от белодробен оток… Ако са открили такава, трябва да бъде изстъргана и изследвана за респираторен епител. Наличието му ще потвърди хипотезата за смърт от задушаване.

— Мамка му! — продължаваше да се тръшка Филдинг. — Как е възможно да пропусна такова нещо?! Значи си на мнение, че става въпрос за убийство, така ли?

— Мисля, че някой се е тръшнал върху нея — отвърна Скарпета. — Лежала е по корем, а нападателят е забил едно коляно в кръста й, проснал се е с цялата си тежест върху нея, притискайки ръцете й високо горе и встрани от главата. Дланите й са били обърнати надолу, към леглото. Това обяснява охлузванията по горната им част и по гърба й. Според мен става въпрос за механично задушаване, тоест за предумишлено убийство. Когато някой се стовари на гърба или гърдите ти, трудно можеш да дишаш, нали? Наистина ужасна смърт…