Следа

48.

На фона на огромните бели чудовища, които ревяха по лъскавия черен асфалт на пистата, частните самолети приличаха на детски играчки. Диспечерът в оранжев комбинезон и слушалки на ушите размахваше светещите си яркожълти палки пред носа на бавно плъзгащия се към стоянката реактивен „Бийч-джет“. Изправен под козирката на частния терминал, Бентън слушаше свистенето на двигателите, оповестяващо пристигането на Луси.

Беше неделя следобед и около него се блъскаха богаташи с кожени палта, повечето от които се бяха насочили към огромната, буйно пламтяща камина, стиснали в ръце пластмасови чаши с кафе или горещ сайдер. Бяха тръгнали да се прибират и се оплакваха от закъснението на полетите си, отдавна забравили какво значи закъснение на обикновените граждански линии, ако изобщо бяха ползвали такива. В полумрака проблясваха златни часовници и огромни диаманти, редуващи се със загорели и красиви лица. Някои пътуваха с кучетата си, които, подобно на частните самолети на своите собственици, бяха от най-различни размери и породи, но винаги от най-скъпите възможни. Бентън гледаше как вратата на „Бийч-джета“ се отваря и автоматичната стълбичка пъргаво разгъна металните си стъпала. Луси обаче ги пренебрегна и скочи направо на бетона. Мъкнеше торбите си сама, с непринудената грациозност на трениран атлет, непоколебима и изпълнена със самочувствие. Сякаш винаги знаеше къде отива — включително и в случаите, в които нямаше право да знае…

Тя нямаше право да бъде тук. Той й каза не. Каза й го в момента, в който вдигна слушалката: „Не, Луси. Не идвай в Аспен. Сега не е удобно.“

Не влязоха в спор. Биха могли да спорят с часове, но и двамата не бяха устроени така, че да издържат на подобно нещо. Предпочитаха да изстрелват кратки реплики, просто за да стигнат максимално бързо до някакъв край. Бентън не беше сигурен, че е доволен от това, което започна да проумява с хода на времето. А именно, че двамата с Луси имат много общо помежду си. Това проличаваше все по-ясно и аналитичната част на съзнанието му, която никога не спираше да обработва и класифицира информацията, вероятно вече беше стигнала до заключението, че именно общите неща между него и Луси обясняваха връзката му с Кей — разбира се, дотолкова, доколкото тя изобщо можеше да бъде обяснена. Кей обичаше племенницата си пламенно и безусловно — така, както обичаше и него. Преди да опознае Луси, Бентън изобщо не можеше да разбере защо тя го обича така — пламенно и безусловно, но сега вече започваше да му просветва.

Луси блъсна вратата с рамо и влетя в терминала, стиснала по един сак във всяка ръка. След което се закова на място, изненадана да го види.

— Дай да ти помогна — рече той и пое единия сак.

— Не очаквах да те видя тук…

— Е, тук съм и толкоз. Както и ти. Нека се опитаме да извлечем най-доброто от този факт.

Богаташите с кожените палта и яки очевидно ги взеха за недоволна от живота двойка: той, богатият възрастен мъж; тя, младата и красива съпруга или любовница. Мина му през ума, че някой може да я вземе за негова дъщеря, но Бентън не се държеше като баща. Всъщност, не се държеше и като любовник Можеше да се обзаложи, че богаташите наоколо ги вземат за типична семейна двойка от тяхната собствена черга… Той не носеше нито кожи, нито злато, нито пък изглеждаше показно богат. Но около него се носеше онази особена аура, която излъчват само богатите, ама много богатите хора… В продължение на много години Бентън беше водил тих и незабележим живот. И през всичките тези години беше имал достатъчно време да трупа фантазии, планове и пари…

— Поръчала съм кола под наем — каза Луси, докато прекосяваха терминала, който нямаше нищо общо с обичайните летища, а приличаше по-скоро на малка хижа от дърво и камък, обзаведена с кожени мебели и модерно западно изкуство. Пред входа й се издигаше внушителната бронзова скулптура на скален орел.

— Ами тогава вземи си я — рече Бентън и изпусна облаче пара в ледения въздух. — Ще се срещнем в „Маруун Белс“.

— Какво? — погледна го с недоумение тя и спря пред входа, без да обръща внимание на пиколата с дълги палта и каубойски шапки.

Бентън бавно извърна към нея загорялото си лице с твърди черти. Отначало се усмихнаха само очите му, а след това ги последваха и устните. Стоеше на крачка от бронзовия орел и внимателно я оглеждаше от главата до петите. Тя носеше ботуши, в които бе затъкнала широки брезентови панталони, а нагоре бе облякла скиорско яке.

— В колата имам апрески — рече той.

Очите му останаха приковани в нейните. Вятърът развя косата й, която беше по-дълга, отколкото я помнеше. Имаше тъмнокестеняв цвят, с червеникав оттенък, сякаш близната от огън. Студът бързо зачерви бузите й. Винаги си мислеше, че да я гледа в очите, беше все едно да наднича в сърцето на ядрен реактор или в кратера на действащ вулкан… За да зърне това, което е видял Икар в полета си към слънцето…

Очите й променяха цвета си както от светлината, така и от непостоянното й настроение. В момента бяха яркозелени. Очите на Кей бяха сини, също така наситени, но по свой начин. Оттенъците им бяха по-ненатрапчиви — меки като утринна мъгла или твърди като стомана. Сърцето му се сви. Кей му липсваше, адски много му липсваше! Появата на Луси върна болката му, още по-жестока от преди.

— Мислех, че ще ходим пеша и ще си поговорим — подхвърли той, докато вървяха към паркинга. Каза го с тон, който изключваше всякакви възражения. — Длъжни сме да го направим, при това веднага. Затова ще те чакам в „Маруун Белс“ — там горе, където свършва пътят и дават моторни шейни под наем… Ще се справиш ли с височината? Въздухът е доста разреден…

— Знам, че е разреден — каза на гърба му тя, тъй като Бентън вече се беше обърнал и се отдалечаваше.