Следа

8.

— Къде си? — попита Марино, когато номерът на Луси се изписа върху екрана на клетъчния му телефон. — На кое място се намираш?

Винаги питаше къде е, включително и когато това беше без значение.

Целият му съзнателен живот беше преминал на полицейска служба, а доброто ченге никога не пренебрегва детайли като местонахождението. Ако не знаеш къде се намираш, няма никаква полза да включиш радиостанцията и да крещиш за помощ. Марино се имаше за наставник на Луси и не пропускаше да й го напомни, въпреки че тя го беше забравила от години.

— На „Атлантик“ — бръмна гласът й в ухото му. — Пътувам с колата…

— Без майтап, Шерлок. Звучиш така, сякаш са те изхвърлили на сметището… — Никога не пропускаше да я заяде за колите й.

— Завистта е ужасно нещо — отвърна тя.

Той се изправи и пристъпи няколко крачки в коридора в близост до кафенето на патологията. Беше пуст, никой не можеше да чуе разговора.

— Виж какво, нещата тук не изглеждат добре… — Стигна до вратата на библиотеката и надникна през остъкленото прозорче. И там нямаше никой. — Цялата служба е отишла по дяволите. — Говореше тихо, като непрекъснато движеше миниатюрния си джиесем от устата към ухото и обратно. — Просто искам да те предупредя…

— Не възнамеряваш само да ме предупредиш — отвърна след кратко мълчание Луси. — По-добре кажи какво искаш от мен…

— Тая кола е адски шумна, мамка му! — промърмори Марино, продължавайки да крачи напред-назад. Очите му под бейзболната шапка не спираха да се въртят. Тая шапка му я беше подарила именно Луси — ей така, на майтап…

— Вече започваш да ме тревожиш — рече тя, надвиквайки грохота на ферарито. — Би трябвало да разбера веднага — още като каза, че това не е голяма работа. Мамка му! Предупредих те, предупредих и двама ви да не се връщате на това място!

— Нещата не опират единствено до мъртвото момиче — тихо продължи той. — Бързо го разбрах, а сега се опитвам да надуша какво още има… Всъщност, не твърдя, че момичето не е главният проблем. Напротив — сигурен съм, че е… Но става и още нещо… Общият ни приятел го заяви съвършено ясно… — Имаше предвид Бентън. — А ти я знаеш каква е… — Сега вече говореше за Скарпета. — Прави-струва и винаги се оказва насред лайната!

— Какво означава това „още нещо“? — попита с променен глас Луси. — Дай ми конкретен пример!

Когато се тревожеше, говорът й ставаше бавен и напрегнат, напомняйки на Марино за съхнещо лепило.

Ако нещата се объркат тук, в Ричмънд, той без съмнение ще затъне до шия, помисли си Марино. И Луси ще се лепне за него наистина като силно лепило…

— Нека ти кажа нещо, шефе — промърмори. — Все още съм жив и мърдам само защото имам инстинкт…

Наричаше я шеф с лекота и удоволствие, сякаш се радваше да й се подчинява. На практика това изобщо не беше вярно, особено пък в случаите, в които споменатият инстинкт го предупреждаваше, че ще си спечели неодобрението й…

— А в момента инстинктът ме предупреждава, че нещата са ужасни, шефе… — Част от съзнанието му си даваше ясна сметка, че Луси и леля й Кей Скарпета усещат много добре несигурността му — особено когато започне да се ежи, да дрънка за инстинкти и да нарича облечените във власт жени шеф, Шерлок и с други, по-малко любезни прякори. Но просто не можеше да се удържи. Което, разбира се, правеше нещата още по-лоши. — Към всичко това ще добавя и още нещо: мразя този вонящ град! Направо не понасям и шибаната воняща сграда! Знаеш ли какъв им е проблемът на тези тук? Не получават уважение, ето какъв!

— Няма да ти натяквам, че те предупредих — каза Луси и гласът й изведнъж се превърна в бързо съхнещо лепило. — Искаш ли да дойдем?

— Не — отвърна безпомощно Марино. Не можеше да сподели тревогите си с Луси, без тя да си помисли, че трябва да направи нещо. — В момента само те запознавам със ситуацията, шефе… — В душата му се промъкна съжаление, че изобщо й се беше обадил. Това беше грешка. От друга страна обаче, ако тя открие, че леля й има затруднения, а той мълчи като риба, Луси ще му разкаже играта!

Когато я видя за пръв път, тя беше на десет години. Само на десет. Пухкаво хлапенце с очила и предизвикателно поведение. Намразиха се взаимно, но после нещата се промениха и той се превърна в нейния герой. След което станаха приятели и нещата отново се промениха. Някъде в хода на тези процеси той би трябвало да каже „стоп“ на промените. Защото преди десетина години всичко беше наред и той с удоволствие я учеше да кара камионетката му, а също мотоциклет, да стреля, да пие бира и да хвърля истината право в очите на хората, които я лъжат. Учеше я на нещата, които са важни в живота… В онези години не се страхуваше от нея. Всъщност, страх не е най-точната дума за описание на това, което изпитваше. Но Луси умееше да се оправя в живота, докато при него беше точно обратното. Вероятно по тази причина винаги се чувстваше унил и мрачен след разговорите си с нея. Каквото и да вършеше, Луси получаваше достатъчно пари и се разпореждаше с хората около себе си. Него не го биваше в това. Дори когато беше полицай на редовна служба, пак не успяваше да излъчва власт по начина, по който го правеше тя. Но това не означаваше, че се страхува от нея. Нищо подобно!

— Ще дойдем, ако имате нужда от нас — каза в слушалката Луси. — Но времето не е подходящо. Тук имам да свърша една важна работа…

— Казах ти, че не искам да идваш — изръмжа Марино. Ръмжеше много особено, по начин, който караше хората да са загрижени повече за него, отколкото за собствените си проблеми. В това се състоеше чарът му. — Просто ти казвам какво става и толкоз. Не ми трябваш. Нищо не можеш да направиш.

— Добре — рече Луси. На нея ръмженето отдавна не й минаваше, но Марино все забравяше. — Хайде, че трябва да вървя…