Следа

51.

Едгар Алан Пог затвори очи. Седеше в белия си буик на един паркинг на магистрала А–1А и слушаше музиката, която бе станала популярна с името рок за възрастни. Стискаше клепачи и се опитваше да не кашля. Дробовете му пареха при всеки напън, тресеше го и му се виеше свят. Не знаеше кога свърши уикендът, но той наистина си беше отишъл без следа. Станцията, която излъчваше рок за възрастни, обяви, че това е часът на големите задръствания, понеделник сутрин. Пог се разкашля и очите му се насълзиха в опита да диша дълбоко.

Беше пипнал грип. Най-вероятно от онази червенокоса келнерка в „Другият начин“. В петък вечерта се беше приближила до масата му, точно когато се готвеше да си тръгне. Изправи се пред него, бършейки нос с книжна салфетка. Твърде близо, за да бъде сигурна, че ще й се плати. Както обикновено, той трябваше да отмести стола си и да стане, за да привлече вниманието й. На практика му се искаше да изпие още един „Кървав залез“ и беше готов да си го поръча, но червенокосата келнерка не желаеше да бъде обезпокоявана. Никоя от тях не желаеше да бъде обезпокоявана. Затова заслужено получи един Голям портокал…

Лъчите на слънцето проникваха през предното стъкло и затопляха лицето на Пог, който беше дръпнал седалката максимално назад и лежеше със затворени очи. Надяваше се, че слънцето ще го излекува от грипа. Майка му твърдеше, че слънчевата светлина съдържа витамини и лекува всичко. Затова като остареят, хората се местели да живеят във Флорида. Така казваше майка му. „Някой ден и ти ще се преместиш във Флорида, Едгар Алан. Сега си млад, но един ден ще бъдеш стар и болен като мен и тогава ще пожелаеш да се преместиш във Флорида. Дано дотогава си намериш по-престижна работа, Едгар Алан. Защото с тези темпове, с които се развива кариерата ти, едва ли някога ще стигнеш до Флорида.“

Майка му го ръчкаше да печели пари и това го тревожеше до смърт. После умря и му остави достатъчно, за да се премести във Флорида, стига да пожелае. Той напусна работа и започна да живее с чековете, които идваха веднъж на две седмици. Последният от тях вероятно отдавна го чакаше в пощата, но той не беше в Ричмънд, за да си го вземе. Имаше малко пари и без чековете. Засега му бяха достатъчни. Все още можеше да си позволява скъпите пури. Ако майка му беше тук, сигурно щеше да му се скара, че пуши, докато е болен, но той нямаше намерение да спира. Помисли си за инжекцията срещу грип, която пропусна, защото чу новината за събарянето на старата му сграда, а също така и за преместването на Голямата риба, отворила офис в Холивуд, Флорида.

Щатът Вирджиния назначи нов главен съдебен лекар и веднага след това Пог научи, че старата сграда на службата по съдебна медицина ще бъде съборена, а на нейно място ще се изгради паркинг. Луси беше във Флорида, а ако Скарпета не беше изоставила Пог и Ричмънд, нямаше да има нужда от нов шеф и никой нямаше да пипне старата сграда. Всичко щеше да си остане както преди, той нямаше да пропусне противогрипната си ваксина и вероятно нямаше да пипне грипа… Събарянето на старата му сграда не беше правилно, не беше и справедливо. Но никой не го попита как ще се почувства без нея. Тя си беше неговата сграда. Все още получаваше чека си веднъж на две седмици, все още разполагаше с ключ за задния вход, все още работеше в анатомичното отделение, обикновено нощем…

Работеше си спокойно там, когато изведнъж чу, че сградата ще бъде съборена. Беше последният човек, останал да работи там. На другите изобщо не им пукаше за нея. Но сега трябваше да си събира нещата и да се изнася. Всички хора, които съхраняваше в надупчените кашони там долу, трябваше да бъдат изнесени тайно, късно през нощта… Беше много уморително. Слизаше и изкачваше стълбите до мазето, прекосяваше и част от паркинга. Пепелта проникваше навсякъде и дробовете скоро започнаха да го болят. Един от кашоните се изплъзна от купчината, която носеше в ръце, падна и се разпиля на асфалта на паркинга. Беше невъзможно да събере пепелта, която се оказа по-лека от въздуха и се разлетя на всички страни. Какъв ужас! Това не беше честно! Неусетно изтече един месец и той закъсня за противогрипната си инжекция, а и ваксината свърши. Отново се закашля, силна болка прониза гърдите му. Но той не помръдна, попивайки витамините от слънчевите лъчи. В съзнанието му се въртеше само една мисъл и тя беше свързана с Голямата риба…

Когато мислеше за нея, винаги се чувстваше ядосан и депресиран. Тя не знаеше нищо за него и дори не му беше казвала „добър ден“, но въпреки това беше станала причина за възпалените му дробове. Заради нея той остана без нищо. Тя притежаваше имения и коли, които струваха стотици пъти повече от къщите, в които беше живял той. А когато това се случи, дори не си направи труда да се извини… Само се засмя. Вероятно й се стори смешно да го види как подскача от изненада и проскимтява като настъпено кученце, стъписан на прага на стаята за балсамиране. Стъпила на платформата на една от празните колички, тя профуча на сантиметри от него и весело се смееше. Леля й стоеше пред една от вградените в пода вани и обясняваше на Дейв за някакви проблеми, възникнали на общото събрание.

Скарпета слизаше долу само ако имаше проблем. В онзи ден, който беше горе-долу по същото време като сега — някъде около Коледа, тя домъкна и тази разглезена Луси, за която Пог само беше чувал — като всички останали. Знаеше, че е от Флорида и живее в Маями при сестрата на Скарпета. Без да е запознат с всички детайли, му стана ясно, че тази Луси се къпе във витамини и никой не й натяква, че не е достатъчно заслужила, за да живее във Флорида.

Защото тя вече живееше там. Беше родена там, без никакви заслуги от нейна страна. И се беше изсмяла на Пог. Яхнала празната количка, тя почти се сблъска с него, но успя да го избегне и да се забие в платформата с празни бидони от формалдехид. Един от тях падна и се затъркаля по наклонения под, а той подскочи и предизвика смеха на Луси. Тя прелетя покрай него като палаво дете, яхнало количката за пазаруване в някой супермаркет. С тази разлика, че не беше дете, а напращяла тийнейджърка — едно напълно разцъфнало и гордо с хубостта си седемнайсетгодишно момиче. За възрастта й Пог беше абсолютно сигурен, тъй като знаеше наизуст датата на раждането й. Всяка година й изпращаше анонимни поздравителни картички, надписани за д-р Скарпета, Съдебна медицина, Четиринайсета улица — север, номер девет. Продължи да ги изпраща и в периода, в който сградата вече беше изоставена от всички, макар да се съмняваше, че Луси е получила някоя от тях…

В онзи паметен ден Скарпета стоеше до каменната вана, наметнала бялата манта върху едно изключително елегантно костюмче. Имала среща с някакъв депутат, обясни на Дейв тя. Щели да разговарят за някакъв законопроект, но Пог не помнеше какъв, защото тогава хич не му беше до законопроекти. Пое си дъх, гърдите му болезнено проскърцаха. Остана да лежи със затворени очи под топлите лъчи на слънцето. Онази сутрин Скарпета изглежда изключително добре в хубавите си дрехи. Пог винаги беше страдал от липсата на внимание от нейна страна, тъй като тя изобщо не го поглеждаше. Наблюдавайки я отдалеч, усети как отмалява от някаква непонятна, но сладка тръпка, която прониза тялото му. Изпитваше чувства и към Луси, но те бяха по-различни. Усещаше специалното отношение на Скарпета към племенницата й и вероятно по тази причина и той започна да храни някакви чувства към нея. Но те бяха съвсем различни…

Празният бидон с грохот се търкаляше към Луси, която още стоеше на количката. От отвора му пръскаха ситни капчици формалдехид, част от онези два-три литра на дъното, които никой не беше в състояние да източи. Няколко от тях попаднаха в лицето му в момента, в който сграбчи варела с две ръце, една проникна в устата му и той неволно преглътна. По-късно, затворен в тоалетната, Пог се скъса да кашля и повръща, но никой не дойде да го види. Нито Скарпета, нито Луси. През залостената врата на тоалетната се чуваше веселият смях на момичето, което отново беше яхнало количката. Никой не си даде сметка, че точно в този момент беше разбит животът на Едгар Алан Пог, разбит завинаги…

— Добре ли си, Едгар Алан? — подвикна зад залостената врата Скарпета, но не направи опит да влезе.

Той запомни тези думи, които впоследствие си повтаряше години наред. Толкова често, че в крайна сметка не помнеше дали пресъздава вярно интонацията на гласа й.

— Добре ли си, Едгар Алан?

— Да, госпожо. Искам само да се измия…

Когато Пог най-сетне излезе от тоалетната, количката на Луси беше зарязана в средата на помещението, а тя самата беше изчезнала. Нямаше я и Скарпета, Дейв също си беше тръгнал. В подземието беше само Пог, който щеше да умре, тъй като самотната капка формалдехид бе успяла да проникне в дробовете му и те горяха като жарава. Но той беше сам в подземието, нямаше кой да му помогне.

— Сама виждате, че знам всичко — обясни по-късно на госпожа Арнет, зает да подрежда шестте шишенца с розова балсамираща течност до лъскавата маса от неръждаема стомана. — Понякога човек трябва да страда, за да почувства страданието на другите — каза на госпожа Арнет, докато късаше парче канап от кълбото, закачено на количката. — Знам, че помните колко време прекарах край вас, как разговаряхме за вашето завещание и намеренията ви, как обсъждахме къде могат да ви изпратят — в обикновена морга или в някоя университетска патология. Вие казахте, че обичате Шарлотсвил, а аз ви обещах, че в такъв случай ще направя всичко възможно да попаднете в тамошната университетска патология. Стоях с часове в къщата ви и ви слушах, нали? Отзовавах се на всяко ваше позвъняване — първо заради документа, а после, защото вие имахте нужда от слушател и се опасявахте, че близките ви ще го оспорят.

Не могат, успокоих ви аз. Това е абсолютно законен документ. Това е последната ви воля. Ако желаете да дарите тялото си за медицински цели, а след това да бъдете кремирана от мен, вашите близки нямат думата…

Пог опипа шестте месингови патрона 38-и калибър в джоба си, продължавайки да се припича на слънце зад волана на белия буик. В компанията на госпожа Арнет се чувстваше като господар на света, по-силен от всякога. Като Господ Бог, като олицетворение на всички закони.

— Аз съм една нещастна старица, Едгар Алан — сподели при последната им среща тя. — Тялото ми се разкапва, а докторът не иска дори да ме погледне, въпреки че живее оттатък оградата. Никога не остарявай толкова, Едгар Алан…

— Няма — обеща й Пог.

— Оттатък оградата живеят странни хора — каза му тя и на лицето й се появи многозначителна усмивка. Тази усмивка искаше да му внуши нещо, но какво? — Жена му е пълен боклук, да знаеш. Виждал ли си я?

— Не, госпожо. Не вярвам да съм я виждал.

— Не ти и трябва — поклати глава старицата, а очите й отново искаха да му намекнат нещо. — Изобщо не ти трябва!

— Не, госпожо Арнет. Наистина не ми трябва. Ужасно е, че вашият доктор не желае да бъде обезпокояван, но това няма да му се размине.

— Такива като него винаги си получават заслуженото — прошепна тя от леглото си в задната стаичка на къщата. — Повярвай ми, Едгар Алан, всеки си получава заслуженото. Познавам го от много години и знам, че не иска да го закачат. Изобщо не разчитай на него, когато ти потрябва подпис…

— Какво искате да кажете? — погледна я Едгар Алан. Изглеждаше дребна и съсухрена в широкото легло, покрита с всички завивки и дрехи, защото все й беше студено.

— Предполагам, че когато човек си отиде, някой трябва да подпише съответните документи, нали?

— Да, така е. Лекуващият лекар подписва смъртния акт. Легитимирането на смъртта беше едно от нещата, които Пог познаваше добре.

— Но той ще бъде твърде зает, помни ми думите. И какво ще стане тогава? Може би Господ ще ме върне обратно? — Тя невесело се изсмя. — Като нищо, да знаеш! Ние с Господ никога не сме се разбирали…

— Ясно — кимна Пог. — Всичко ми е ясно. Но няма за какво да се тревожите. — Знаеше, че в момента той е Господ. Просто защото Господ не е Господ, а неговото място е заел той — Едгар Алан Пог. — Ако докторът отвъд тази ограда откаже да подпише смъртния ви акт, госпожо Арнет, аз ще имам грижата…

— Но как?

— Има си начин…

— Ти си най-доброто момче на света, което познавам — усмихна му се от леглото старицата. — Майка ти трябва да е била много щастлива!

— Тя не мислеше така.

— Значи е била лоша жена.

— Аз лично ще подпиша документа — обеща й Пог. — Всеки ден се натъквам на смъртни актове, подписани от небрежни доктори…

— Никой не го е грижа, Едгар Алан…

— Ще фалшифицирам един подпис, ако се наложи — увери я той. — Затова изобщо не си губете времето да мислите за това…

— Много си сладък — погледна го с благодарност тя. — Искаш ли да получиш нещо, което ми принадлежи? В завещанието ми пише, че те нямат право да продават къщата. Хубавичко съм ги подредила. Ти можеш да живееш в нея докогато пожелаеш, само не им казвай… Можеш да вземеш и колата ми. Не съм я карала отдавна и акумулаторът вероятно е свършил. Чувствам, че времето ми изтича. Затова ми кажи какво искаш. Много бих искала да имам син като теб…

— Искам списанията — каза той. — Онези холивудски списания…

— О, мили Боже! Онези, дето са пръснати на масичката в хола? Разказвала ли съм ти за времето, което прекарвах в хотел „Бевърли Хилс“, за всичките звезди, с които се срещах в „Поло Лондж“ и другите модерни заведения?

— Пак ми разкажете — отвърна той. — Обичам Холивуд повече от всичко на света.

— Слава Богу, че онзи загубеняк мъжът ми ме заведе в Бевърли Хилс. Това му го признавам. И трябва да ти кажа, че си прекарахме чудесно. Аз много обичам киното, Едгар Алан. Надявам се, че и ти гледаш филми. Няма нищо по-хубаво от един добър филм…

— Да, госпожо, така е. Хубавият филм е голяма работа. Някой ден ще замина за Холивуд.

— Непременно трябва да го направиш. Ако не бях толкова стара и болна, сама щях да те заведа там. Господи, колко беше хубаво!

— Вие не сте стара и болна, госпожо Арнет. Искате ли да се запознаете с майка ми? Някой ден ще я донеса…

— Чудесно! Ще пийнем по един джин с тоник и ще хапнем по един сандвич. Аз правя много хубави сандвичи…

— Тя е в кутия — поясни Едгар Алан.

— Много странно! — втренчено го погледна госпожа Арнет.

— Почина, а аз я сложих в кутия.

— О, разбирам. Имаш предвид пепелта й…

— Да, госпожо. Не исках да се разделяме.

— Колко мило! За съжаление никой няма да се заинтересува от моята пепел. Знаеш ли какво искам да направиш с пепелта ми, Едгар Алан?

— Не, госпожо.

— Искам да я разпръснеш през оградата, в двора на съседите. Дано доктор Полсън напълни лулата си с нея! Той не желае да бъде обезпокояван, затова аз ще му наторя ливадата…

— О, не, госпожо. Не мога да проявя подобно неуважение към вас.

— Ако го направиш, ще бъдеш възнаграден. Иди да ми донесеш чантичката от хола…

Написа му чек за петстотин долара. Аванс за изпълнение на желанията й. След като осребри чека, той й купи една роза, избърса пръсти с носната си кърпичка и остана да си поговори с нея. Беше много любезен и през цялото време бършеше ръцете си.

— Защо непрекъснато си бършеш ръцете, Едгар Алан? — попита от леглото си старицата. — Трябва да махнем целофана на тази прекрасна роза и да я поставим във ваза. Хей, защо я слагаш в чекмеджето?

— За да я имате завинаги — отговори той. — А сега ще ви помоля да се обърнете за минутка…

— Какво? — изненадано го погледна тя.

— Направете го и ще видите…

Помогна й да се обърне по корем и с изненада установи, че е лека като перце. После седна на гърба й и натика бялата си кърпичка в устата й. Искаше да е сигурен, че няма да вдига шум.

— Говорите прекалено много — рече й. — Но сега не е време за приказки. — Не би трябвало да говорите толкова много — промърмори, докато притискаше ръцете й към леглото. Тя раздвижи глава и направи опит да се бори, но силите й бързо се изчерпаха. Последният дъх излетя почти неусетно от гърдите й, смазани от тежестта на тялото му. Той изчака още малко, после внимателно извади кърпичката си от устата й. Остана отгоре й, просто за да е сигурен, че ще стои кротко и няма да диша, докато той й говори. Така беше постъпил и с момичето, дъщерята на доктора… С красивото малко момиченце, бащата на което вършеше разни неща в къщата насреща. Неща, които Пог не би трябвало да вижда…

Резки почуквания по стъклото го накараха да подскочи. Отвори очи и в същия миг избухна в остра кашлица. Над страничното стъкло се беше привел едър ухилен негър, който чукаше с пръстена на едната си ръка, а с другата размахваше стек цигари М&М.

— Пет долара! — извика той. — Събирам дарения за църквата!

Пог трескаво завъртя стартерния ключ, включи на заден и натисна педала на газта.