Следа

42.

Лъчите на фенерчетата приличаха на дълги жълти моливи, пронизващи тъмния заден двор. Скарпета стоеше изправена до прозореца и хапеше устни. Надяваше се полицията да има късмет в този късен час, но едва ли щеше да открие нещо. Вероятно поради натрупаната умора предложението й прозвуча, меко казано, малко странно.

— Значи не си спомняте той да е живял с госпожа Арнет, така ли? — попита детектив Браунинг и почука с химикалката си по служебния бележник. Беше седнал на един обикновен дървен стол в спалнята и дъвчеше дъвка.

— Не го познавах — отвърна тя, продължавайки да следи сноповете светлина навън. От рамката на прозореца духаше, въздухът беше доста хладен. Шансовете да открият нещо бяха минимални и тя смяташе, че търсенето ще е безплодно. Мислеше си за костния прах в устата на Джили и по лицето на тракториста. — Не съм имала никаква възможност да зная с кого живее, ако изобщо е живял с някого. Не си спомням дори да съм разговаряла с него като хората…

— И едва ли бихте имали какво да си кажете с тип като него…

— За съжаление хората, които работеха в анатомичното отделение, изглеждаха доста странни в очите на останалите. Заниманията им бяха противни за повечето от другите ми служители. Не пропускахме да ги каним на купони, пикници и на тържеството по случай Четвърти юли, което аз по традиция организирах у дома, но никога не се знаеше дали ще се появят или не…

— А той появяваше ли се?

Браунинг продължаваше да дъвче. И без да се обръща, можеше да чуе енергичната работа на челюстите му.

— Честно казано, не помня. Едгар Алан беше от хората, които могат да дойдат и да си тръгнат, без никой да ги забележи. Може да прозвучи обидно, но той беше най-незабележимото същество, което съм срещала в живота си. Трудно ми е да си спомня дори как изглеждаше…

— В случая външният му вид е от изключително значение — рече Браунинг и отвори бележника си. — Но ние все още нямаме идея как изглежда в момента… Казахте, че по онова време е бил дребен, с червена коса. Но колко дребен? Метър и седемдесет? Метър и седемдесет и пет?

— По-скоро под метър и седемдесет — отвърна Скарпета. — Може би един и шейсет и пет, с тегло около шейсет килограма. Не помня какъв цвят бяха очите му.

— Според шофьорската му книжка трябва да са кафяви, но може и да лъже — промърмори Браунинг. — Защото за височината и теглото си определено е излъгал — изкарал се е метър и седемдесет и седем, тежък осемдесет килограма.

— В такъв случай защо ме разпитвате? — обърна се да го погледне Скарпета.

За да ви дам възможност да си припомните, преди да ви засипя с информация, която вероятно е фалшива. — Браунинг приятелски намигна, устата му продължаваше своята работа, а пръстът му леко почука бележника: — Освен това се е писал с кестенява коса… И така, колко изкарваше този човек долу, в анатомичното отделение, зает да балсамира трупове и разни други такива дейности?

— Преди осем, може би десет години… — промълви Скарпета и отново извърна очи към прозореца. В къщата на Джили Полсън отвъд оградата също светеше. Полицаите претърсваха и нейния двор, бяха и в спалнята й. Зад прозореца със спуснати пердета се движеха сенки. Същият прозорец, в който е заничал Едгар Алан Пог, когато е имал възможност; същият, зад който може би са се разигравали онези игри, след които е цапал чаршафите си. — Бих казала, не повече от двайсет-двайсет и две хиляди долара годишно…

— Но в един момент той подава молба и напуска, изтъквайки някакви здравословни причини. Това не е ли твърде обща формулировка?

— Не. Като основна причина е посочен постоянният му контакт с формалдехид и това е самата истина. Наложи се да прегледам медицинския му картон и вероятно тогава съм разговаряла с него… Беше развил респираторни проблеми, дължащи се на формалдехида, имаше и фиброза на белите дробове, която се потвърждаваше от рентгенови снимки и биопсия. Доколкото си спомням, бяха му правени тестове за концентрацията на кислород в кръвта, които показаха значителни отклонения. А последвалата спирометрия категорично посочи намалена респираторна функция.

— Спиро… какво?

— Спирометрия. Дишаш и издишаш в една машина и тя ти мери респираторната функция…

— Разбрах. Едно време, когато пушех, вероятно бих я повредил, нали?

— Да, при пушачите това е твърде вероятно — кимна Скарпета.

— Ясно. Значи Едгар Алан Пог наистина е имал проблем. Трябва ли да разбирам, че все още го има?

— Как да кажа… При положение че вече не се излага на въздействието на формалдехид и други дразнители от същия вид, заболяването му би трябвало да не прогресира. Това обаче не означава, че се е възстановил, защото тази болест е свързана с някои необратими увреждания, най-вече върху кожата. Белезите остават завинаги. Бих отговорила на въпроса ви положително — да, той все още има проблем… Не мога да кажа доколко този проблем е сериозен.

— Значи би трябвало да ходи на лекар. Мислите ли, че можем да открием името на личния му лекар от старите медицински картони?

— Ако все още са запазени, те трябва да се намират в централния щатски архив. Но на този въпрос трябва да ви отговори доктор Маркъс, тъй като аз нямам никакви пълномощия тук.

— Аха. Доктор Скарпета, вие вероятно разбирате, че търся експертното ви мнение с цел да разбера какво е сегашното здравословно състояние на този човек. Дали е все още толкова болен, че се нуждае от пряка медицинска, а може би и болнична помощ, или се поддържа с лекарства?

— Разбира се, че може да се поддържа с лекарства. Но обратното също е възможно. Ако наистина се грижи за здравето си, той би трябвало да се държи далеч от болни хора, да избягва онези, които имат грип или простудни заболявания и съответно са заразни. Не бива да допуска никакви възпаления на горните дихателни пътища, тъй като белите му дробове вече са увредени и нямат капацитета, който имат, да речем, моите или вашите… В този смисъл той е под заплахата да се разболее сериозно, най-вече от пневмония. Или от астма, ако организмът му е податлив към нея. Твърде вероятно е да ползва лекарства с рецепта, например стероиди. Може да приема и антиалергични и други препарати, но може и да не взема нищо…

— Ясно, ясно — размаха ръце Браунинг, а челюстите му усилиха яростната си дейност. — Ако случайно му се наложи да влезе във физическа схватка с някого, най-вероятно ще остане без дъх…

— Възможно е — кимна Скарпета. Това продължаваше вече повече от час и тя се почувства смъртно уморена. Цял ден не беше хапнала почти нищо, енергията й се изчерпваше. — Но той може и да е достатъчно силен, стига да ограничава физическите си усилия. В смисъл да не прави кросове и да не играе тенис. Ако е приемал стероиди за по-продължителен срок, най-вероятно е с наднормено тегло. Оттам и издръжливостта му ще е по-малка. — Дългите оранжеви снопове започнаха да шетат под навеса за дърва зад къщата. Миг по-късно се обединиха в едно светло кълбо, концентрирано върху вратата. Там едър униформен полицай беше вдигнал тежките клещи за рязане на болтове и ги насочваше към катинар на масивни куки.

— В такъв случай не ви ли се струва странно, че е направил нещо на Джили Полсън, без да се опасява, че може да пипне нейния грип? — попита Браунинг.

— Не — поклати глава Скарпета, приковала очи в полицая с клещите, който сряза катинара и вратата отскочи на пантите си. Зад нея зейна черната дупка на неосветената барака.

— Как така? — учудено попита Браунинг в момента, в който телефонът й се включи на вибрация.

— Когато изпаднат в наркотичен глад, наркоманите не мислят за хепатит или СПИН — отвърна Скарпета, докато вадеше апарата от джоба си. — Също както серийните убийци и изнасилвачи не мислят за венерически болести, когато са в настроение да насилват и убиват… Убедена съм, че ако е бил обзет от манията да убие това момиченце, Едгар Алан изобщо не е помислил за грипа… — Натисна копчето за включване и промърмори: — Извинете…

— Аз съм — рече Руди. — Случва се нещо, което трябва да знаеш. Случаят, върху който работиш в Ричмънд, има пряка връзка със случая във Флорида, по който работим ние. Доказва го системата за идентификация на пръстови отпечатъци. Отпечатъците са неизвестни, но съвпадат напълно…

— Кои сте вие?

— Аз и Луси. Работим по един случай, за който не сме те уведомили. Но в момента нямам време за обяснения. Луси не искаше да те занимаваме…

Скарпета не можеше да повярва на ушите си. Цялата омекна. Очите й проследиха една едра фигура с тъмни дрехи и фенерче в ръце, която се отдалечаваше от бараката за дърва. Марино се обърна и тръгна към къщата.

— За какъв случай става въпрос? — попита тя.

— Нямам право да говоря за него — отвърна Руди, замълча за момент, после добави: — Но не мога да открия Луси. Не знам какво прави, но пак не отговаря на проклетия си джиесем! Вече два часа се опитвам да се свържа с нея… Става въпрос за опит за убийство на една от нашите сътруднички. Беше нападната в къщата на Луси…

— О, Господи! — простена Скарпета и за миг затвори очи.

— Абсолютно шантава история. Отначало реших, че се прави на интересна, за да привлече вниманието ни. Но отпечатъците върху бомбата са същите като онези, които снехме в спалнята, идентични са и с отпечатъците от твоя случай в Ричмънд — убийството на онова момиче…

— А какво точно е станало с жената от вашия случай? — попита Скарпета. В коридора се разнесоха тежките стъпки на Марино и Браунинг стана да му отвори.

— Беше на легло, болна от грип. Не сме много сигурни какво се е случило след това, но човекът явно се е промъкнал през някоя не заключена врата, а завръщането на Луси го е уплашило. Жертвата беше в безсъзнание, шок или Бог знае какво. Не помни какво е станало, но е лежала в леглото чисто гола, по корем. Завивките са били на пода…

— Наранявания?

До слуха й достигнаха приглушените гласове на двамата мъже, които разговаряха в коридора. Стори й се, че долови думата кости…

— Нищо сериозно, само няколко охлузвания. Според Бентън те са главно по ръцете, гръдния кош и гърба…

— Значи Бентън е в течение, така ли? — започна да се ядосва тя. — С изключение на мен, всички са в течение! Защо Луси реши да не ми казва нищо?

Руди се поколеба за момент, после неохотно отговори:

— По лични причини, предполагам…

— Ясно.

— Съжалявам, но ти настоя. Не би трябвало изобщо да говорим на тази тема, но нещата са свързани и реших, че трябва да знаеш. Не ме питай как точно са свързани. Господ ми е свидетел, че никога през живота си не съм се натъквал на нещо подобно! С що за тип си имаме работа? С някой изрод?

Марино влезе в стаята, очите му възбудено блестяха.

— Именно с изрод — потвърди тя, а главата й се извърна към едрия полицай. — По всяка вероятност става въпрос за бял индивид от мъжки пол на име Едгар Алан Пог, някъде около тридесетте или малко над тях. Надявам се да го засечем по различни аптечни бази данни, тъй като има респираторни проблеми и вероятно взема стероиди. Това е всичко, което мога да ти кажа…

— Предостатъчно ми е — заяви Руди и в гласа му се долови надежда.

Скарпета прекъсна разговора и се загледа в Марино. Как се променят възгледите за правилата, каза си с въздишка тя. Като светлината, която се променя в съответствие с годишните сезони. Нещата изглеждаха по един начин преди години, днес изглеждат по друг, а след известно време ще изглеждат по трети. Малко са базите данни на света, в които „Последният участък“ не може да проникне. В момента нещата опираха до преследване на чудовища. Майната им на правилата. Майната им на съмненията и на чувството за вина, което я беше обзело тук, насред спалнята, с джиесем в ръка.

— От спалнята си е гледал директно в нейния прозорец — каза тя на Марино и Браунинг. — А ако госпожа Полсън е играла игрите си у дома, вероятно е станал свидетел и на тях. И на това, което евентуално се е случило в стаята на Джили…

— Докторке! — прекъсна я Марино с гневен блясък в очите.

— Исках да кажа, че човешката природа е странно нещо, особено когато е увредена — добави тя. — Гледката на човек, който става жертва, може да накара наблюдателя да я нападне още веднъж. Наблюдението на сексуално насилие през прозореца може да провокира всеки с маргинално…

— Какви игри? — намеси се Браунинг.

— Докторке! — В очите на Марино гореше мрачният бяс на подгонено животно. — В бараката има цяла компания мъртъвци. Мисля, че не е зле да ги видиш…

— За някакъв друг случай ли говорихте? — попита Браунинг, докато крачеха по тесния и тъмен коридор. Миризмата на прах и влага изведнъж й се стори задушаваща. Направи опит да не мисли за Луси и за онова, което според нея беше лично и неподлежащо на коментар. После тръсна глава и разказа на Браунинг и Марино всичко, което току-що беше научила от Руди. Браунинг почти заподскача от възбуда, а Марино запази мълчание.

— Значи Пог трябва да е във Флорида! — извика полицаят. — Ако наистина е така, ще му скоча като бълха на бездомен пес! — Изглеждаше леко объркан от мислите, които се блъскаха в главата му. Спря в средата на кухнята, извади мобилния си телефон от калъфа и промърмори: — Извинете ме, след малко ще ви настигна…

В близост до вратата един техник от оперативния екип ръсеше пудра около ключа за осветлението. Скарпета долови движение и в другия край на малката къща — вероятно в потискащия хол, където също шетаха ченгетата. До задната врата бяха струпани големи черни чували за боклук, завързани и етикетирани като веществени доказателства. Това я накара да си помисли за Джуниъс Ийс. Предстоеше му доста да се порови в боклука на един ненормалник, носещ името Едгар Алан Пог…

— Тоя тип работил ли е за някоя погребална агенция? — попита я Марино, докато излизаха в задния двор — едно запуснато парче земя, покрито с избуяли храсталаци и дебел килим полуизгнили листа. — Бараката е пълна до покрива с кашони, в които по всяка вероятност има човешка пепел. Били са доста време тук, но едва ли от години. Сякаш нещо наскоро го е накарало да ги подреди вътре…

Скарпета предпочете да замълчи. Когато стигнаха до навеса, поиска назаем фенерчето на един от полицаите и насочи силния лъч във вътрешността на бараката. В кръга се появиха няколко големи чувала за боклук, които ченгетата бяха отворили. От тях се беше изсипал бял прах, виждаха се парченца кости, наподобяващи тебешир. Имаше и множество метални кутии от пури и бонбони, също покрити с прах. Някои от тях бяха пробити. Един от полицаите до вратата разгъна палката си и предпазливо я протегна към близкия чувал.

— Мислите ли, че сам е изгорил всичките тези хора? — попита той, очевидно обръщайки се към Скарпета. Тя леко се плъзна през вратата и влезе в малкото помещение. Краката й се заковаха на сантиметри от няколко дълги бедрени кости и един череп с цвят на стар пергамент.

— Не — отвърна. — За тази цел би трябвало да разполага с частен крематориум… — Премести лъча на фенерчето към тенекиените кутии и добави: — Това е типично за кремирането. Прахът на изгорените покойници се връща на близките в подобни евтини кутии. А те могат да я преместят в каквото пожелаят… — Лъчът се върна върху неизгорелите дълги кости и черепа, който я гледаше с огромните си очни ями и сякаш се хилеше насреща й. — За пълното изгаряне на човешкото тяло са нужни температури от порядъка на хиляда и осемстотин-две хиляди градуса…

— А защо не са изгорели тези? — попита полицаят и побутна бедрените кости и черепа с върха на палката си. Очевидно се владееше добре, тъй като ръката му дори не потрепна.

— На ваше място бих проверила дали напоследък не е имало разкопаване и ограбване на гробове — каза Скарпета. — Тези кости ми се струват доста стари. Абсолютно сигурно е, че не са скорошни, тъй като не надушвам никаква миризма. Ако бяха пресни, толкова човешки останки на едно място със сигурност щяха да вонят на разложено… — Очите й останаха приковани в черепа, който продължаваше да й се блещи.

— Некрофилия — произнесе се Марино и лъчът на фенерчето му пробяга из вътрешността на бараката. Тук имаше пепел от десетки мъртъвци, които вероятно бяха лежали в гробовете си дълги, дълги години.

— Не знам — каза Скарпета, изгаси фенерчето и излезе навън. — Твърде възможно е да става въпрос за някаква далавера… Може би е изнасял пепелта срещу заплащане, изпълнявайки желанието на някой нещастник останките му да бъдат разхвърляни над планината, морето, градината или любимото му място за риболов край реката… Вземал е парите и е изхвърлял пепелта където му падне, вероятно и тук. И никой нищо не подозира. Случвало се е и преди. Може би е започнал тази дейност още докато е работил при мен. Ще проверя и другите крематориуми в района, за да видя дали не се е навъртал край тях в очакване на клиенти… Разбира се, малко вероятно е някой да признае подобно нещо…

Поклати глава и закрачи по дебелия килим от влажни мъртви листа.

— Значи всичко е било за пари, така ли? — промърмори с удивление в гласа ченгето с палката и тръгна след нея.

— Може би смъртта го е привличала толкова силно, че в крайна сметка е започнал да я причинява — отвърна тя, без да се обръща. Дъждът беше спрял. Вятърът също утихна, а иззад облаците надникна тънкият сърп на луната. Беше неестествено блед и много приличаше на къс счупено стъкло, увиснало над покритите с влажен мъх керемиди на къщата, в която бе живял Едгар Алан Пог…