Следа

45.

Бентън седеше пред включения лаптоп в спалнята, превърната в кабинет, на третия етаж на къщата си в Аспен. Очакваше Луси да активира скритата видеокамера, маскирана като писалка и свързана с клетъчен интерфейс, който пък имаше външния вид на пейджър. Очакваше също така и активирането на високочувствителния аудиотрансмитер, изглеждащ като молив. На бюрото вдясно от лаптопа беше поставена модулна система за аудиопрослушване, вградена в обикновено куфарче. Капакът му беше вдигнат, а магнетофонът и рисийвърите вътре бяха в положение стенд бай.

В момента в Чарлстън беше десет и двадесет и осем минути — с два часа по-рано от Аспен. Бентън гледаше в тъмния екран на лаптопа и търпеливо чакаше. На ушите му имаше слушалки. В тази позиция беше вече почти час. Луси му се обади късно снощи, веднага след като бе кацнала в Чарлстън. Съобщи му, че е успяла да си уреди преглед при доктор Полсън, който се оказал изключително ангажиран. Успяла да убеди жената, която вдигнала телефона, че става въпрос за спешен случай — разрешителното за летене й трябвало веднага, тъй като след два дни изтичал срока на медицинския й сертификат. Секретарката на доктор Полсън й задала логичния въпрос защо е чакала до последния момент…

Луси описа пред Бентън всички подробности на ролята, която й се беше наложило да изиграе, и очевидно се гордееше с изпълнението си. На въпроса на жената леко се запънала, казала нещо от сорта, че просто не й стигнало времето, защото собственикът на хеликоптера, който пилотирала, непрекъснато я изстрелвал насам-натам. На всичкото отгоре имала и лични проблеми… Споделила част от тях с жената, признала, че много се страхува да не загуби работата си. Явно успяла да пробуди съчувствието на служителката, която й казала да почака на телефона. След няколко минути й съобщила, че доктор Полсън ще я приеме на следващата сутрин в десет нула-нула — тоест днес… Това било огромен жест от негова страна, тъй като трябвало да отмени обичайната си седмична игра на тенис по двойки. Дано Луси не промени решението си в последния момент, тъй като изключително заетият доктор й прави огромна услуга.

До този момент всичко вървеше по план. Луси винаги беше точна и вероятно вече беше в дома на лекаря. Бентън седеше зад бюрото и чакаше, извърнал очи към сивото небе навън, от което всеки момент щеше да завали сняг. Според прогнозите валежите щяха да започнат всеки момент и да продължат през цялото денонощие. Усети, че започва да се уморява от всичкия този сняг, от този дом, от Аспен. От момента, в който Хенри нахлу в живота му, започна да се уморява от всичко…

Хенри Уолдън беше социопат, нарцистична, потайна личност. Хенри Уолдън наистина му губеше времето, приемайки с насмешка неговата антистресова терапия. Ако не беше толкова бесен на Луси, която беше допуснала всичките пакости на Хенри Уолдън, той вероятно щеше да изпитва съжаление към нея. Хенри я беше подмамила, беше я използвала, беше получила всичко, което иска. Е, може би не е планирала нападението във флоридския дом на Луси, както и ред други неща, които й се бяха случили, но в крайна сметка тя беше потърсила и намерила Луси, беше взела от нея каквото й трябваше, а сега се подиграваше с него. Беше жертвал своята и на Скарпета зимна ваканция в Аспен заради провалената актриса и още по-провалената разследваща агентка със социопатни отклонения, на име Хенри, която в замяна на всичко това го иронизираше и вбесяваше. Пожертва няколкото дни, които може би щяха да му помогнат да изглади отношенията си със Скарпета, да спаси онова, което беше останало от връзката им. Но сега предстоеше краят. Тежко му беше да си го признае, но истината беше такава. И не можеше да обвинява нея.

Бентън взе предавателя, който приличаше на малка полицейска радиостанция.

— Готова ли си?

Този напълно безсмислен въпрос беше предназначен за Луси, която не би могла да му отговори, ако не е готова — тоест, ако не е вкарала миниатюрния приемник в ушната си мида. Беше толкова малък, че на практика не се виждаше, но тя въпреки всичко трябваше да внимава. Естествено, не би могла да го включи, докато доктор Полсън й проверява слуха. Би трябвало да действа бързо и умно. Бентън я беше предупредил, че използването на еднопосочен приемник е много рисковано и лично той предпочита да имат двустранна връзка. На което тя отговори, че това просто не може да стане, защото няма как докторът да не долови статиката и другите паразитни шумове.

— Луси, готова ли си? — повтори той. — Не те чувам и виждам, затова проверявам…

— В същия момент се включи видеото. Екранът на лаптопа се запълни с картина, до слуха му достигнаха стъпките на Луси. Камерата подскачаше нагоре-надолу в такт с движенията на тялото й, показвайки някакви дървени стълби. Слушалките улавяха стъпките и дори дишането й.

— Чувам те високо и ясно — каза в предавателя той, доближавайки го до устните си. Червените лампички в куфарчето свидетелстваха за задействаната апаратура. Всичко се записваше — и картина, и звук…

Внезапно в кадъра влезе юмрукът на Луси, който почука на някаква врата. Бентън седеше, без да мърда, и чакаше. Вратата се отвори и екранът се запълни от бялата престилка на доктор Полсън, който поздрави Луси и се дръпна назад, за да й направи път. Тя се насочи към стола, а камерата писалка за миг обхвана вътрешността на малката и гола стаичка за прегледи, в която имаше кушетка, застлана с бял хартиен чаршаф.

— Това е старият формуляр, а това — новият, който току-що попълних — долетя гласът на Луси. — Съжалявам, дано не съм ви объркала номерацията. Хич ме няма с тези формуляри, още от гимназията съм си такава… — Доктор Полсън пое двата листа хартия и се зае да ги изучава, а от устата на Луси излетя нервен кикот.

— Високо и ясно — прошепна в предавателя Бентън. Ръката й закри компютърния екран. Плъзгайки я пред камерата писалка, тя му показваше, че го чува през миниатюрния приемник в ухото си.

— Учила ли сте в колеж? — попита доктор Полсън.

— Не, сър. Исках, но…

— Лошо — рече той и й хвърли мрачен поглед през леките си очила без рамки. Беше изключително привлекателен мъж, мнозина биха го нарекли дори красив. С няколко сантиметра по-висок от Луси, което означаваше над метър и осемдесет. От това, което Бентън беше в състояние да види, личеше, че има стегната и добре тренирана фигура. А той беше в състояние да види само това, което обхващаше камерата писалка, тикната в джобчето на летателния комбинезон на Луси.

— Защо? — попита с добре изиграна несигурност тя. — Това не ми пречи да управлявам хеликоптер!

Справяше се наистина добре. Гледана отстрани, тя беше само едно стреснато и несигурно в себе си момиче, доста очукано от живота.

— От секретарката си разбрах, че имате и лични проблеми — подхвърли доктор Полсън, без да вдига очи от формулярите.

— Да, донякъде…

— Разкажете ми за какво става въпрос.

— Ами… Обичайните проблеми с приятеля ми… — Отговорът й прозвуча едновременно нервно и тъпо. — Щяхме да се женим, но нещата се разсъхнаха в последния момент… Заради претоварената ми летателна програма, знаете… Ако взема да пресмятам, положително ще се окаже, че за последните шест месеца най-малко пет не съм била налице…

— И на приятеля ви му е дошло до гуша от тези отсъствия, така ли?

Доктор Полсън се обърна и остави формулярите на масата, където беше компютърът. Луси се извъртя така, че камерата писалка да обхване и тази част от кабинета.

— Отлично — одобри в микрофона Бентън и хвърли поглед към заключената врата на кабинета си. Хенри беше излязла на разходка, но той предпочете да превърти ключа, просто защото не искаше никакви изненади. Тя не зачиташе никакви граници, тъй като приемаше, че всичко е в границите на нормалното.

— Скъсахме — отговори Луси. — Чувствам се нормално, въпреки че като се насъберат някои неща…

— Затова ли чакахте до последния момент, за да се явите на контролен преглед? — попита доктор Полсън и пристъпи към нея.

— Предполагам…

— Поведението ви не е много разумно. Не можете да летите без заверка в медицинския картон. Навсякъде из страната има медицински контрол, трябвало е да се обърнете към някой от колегите навреме… Какво щеше да стане, ако днес не бях ви приел? Тази сутрин се наложи по спешност да прегледам момчето на един приятел, но направих изключение заради вас. Ами ако ви бях отказал? Ако тази дата тук е вярна, значи срокът на разрешителното ви изтича утре…

— Така е, сър. Знам, че се получи глупаво. Нямам думи да изразя благодарността си…

— Времето ми е разчетено до минута — заяви навъсено той. — Затова дайте да вършим работа! — Вдигна от масата един апарат за кръвно налягане, накара я да навие десния си ръкав и сръчно го постави. — Имате много добри мускули… Редовно ли тренирате?

— Опитвам се — отвърна с леко потрепващ глас Луси. Ръката му уж случайно докосна гърдите й и Бентън моментално засече отклонението, независимо от факта, че се намираше на хиляда и петстотин километра оттам, чак в Аспен, Колорадо. Страничният наблюдател обаче не би забелязал нищо необичайно в реакцията му. Нито блясък в очите, нито свиване на устните, нищо… Въпреки това усети нарушението толкова ясно, колкото и самата Луси.

— Докосва те — включи микрофона той, тъй като фактът трябваше да бъде регистриран. — Започва да те докосва…

— Да…

Това прозвуча като отговор на някакъв въпрос на доктора, но Бентън знаеше, че тя отговаря на него. Миг по-късно ръката й се плъзна пред камерата, за да му даде и визуално потвърждение.

— Да, тренирам много редовно…