Следа

18.

В спалнята се побираше само единично легло с малко нощно шкафче и закачалка до скрина. Мебелите бяха от бук — стари и здрави, без антикварна стойност, стената над леглото беше облепена с плакати.

Джили Полсън беше спала на стъпалата на катедралата в Сиена, а сутрин се беше събуждала под древния дворец на Домициан, издигнат на римския хълм Палатин. Дългата си руса коса беше сресвала пред голямото огледало, разположено в близост до прочутия флорентински площад „Санта Кроче“, където се намира статуята на Данте. Вероятно не е знаела кой е Данте и не е била в състояние да открие Италия на картата.

Марино стоеше до прозореца с изглед към задния двор. Не се налагаше да обяснява какво вижда, всичко беше ясно. Прозорецът беше на малко повече от метър от земята, имаше обикновени резета — от онези, които се натискат с палец и освобождават движението на рамката нагоре и надолу.

— Не хващат — каза Марино и натисна резетата, за да илюстрира заключението си. Беше си сложил бели памучни ръкавици.

— Детектив Браунинг би трябвало да го знае — заяви Скарпета и също извади чифт памучни ръкавици. Оказаха се леко влажни, вероятно защото ги беше поставила в страничния джоб на чантата си. — Но в рапортите, които ни бяха предоставени, никъде не се споменава за повредени или счупени резета. Има ли следи от насилие?

— Няма — отвърна Марино и плъзна рамката обратно на мястото й. — Просто са стари и износени. Мисля, че никога не е отваряла прозореца си. Не ми се вярва някой да е видял, че току-що се е върнала от училище, а майка й е отскочила до аптеката, и да си е рекъл: хей, що не взема да се вмъкна в тая къща, а после: хей, не съм ли късметлия с тоя прозорец…

— По-скоро злосторникът е знаел, че прозорецът се отваря лесно — поклати глава Скарпета.

— И аз мисля така.

— Следователно е човек, който познава къщата или има възможност да я наблюдава и да събира информация.

— Хм — изсумтя Марино и издърпа най-горното чекмедже на скрина. — Трябва да проучим съседите. Най-подозрителен ще бъде онзи, който има най-добра гледка към тази стая… — Леко кимна към прозореца с дефектните резета, зад който се виждаше къщата с мъх на покрива, залепена току до оградата. — Искам да разбера дали ченгетата са разпитали собственика й… — Думата ченгета прозвуча странно от неговата уста, вероятно защото сам е бил полицай в продължение на години. — Може би е видял нещо необикновено… Я виж това, вероятно ще ти се стори интересно…

Ръката му изчезна във вътрешността на чекмеджето и се появи отново с мъжки портфейл от черна кожа. Повърхността му беше леко огъната — сигурно доказателство, че е бил държан в заден джоб. Вътре имаше шофьорска книжка с изтекъл срок от щата Вирджиния, издадена на името на Франклин Адам Полсън, роден на 14 август 1966 г. в Чарлстън, Южна Каролина. И нищо друго. Нито пари, нито кредитни карти.

— Татенцето — рече Скарпета и спря замислен поглед върху снимката на документа, от която се усмихваше рус мъж с масивна челюст и очи с цвета на зимата. Беше хубавец, но не знаеше какво да мисли за него — разбира се, ако се приеме, че човек може да прави заключения от една снимка на шофьорска книжка. Може би е студен, рече си. Имаше му нещо, но не знаеше какво и това я караше да се чувства неудобно.

— Това ми се струва доста шантаво — промърмори Марино. — Най-горното чекмедже е нещо като олтар на татенцето. Я виж тези тениски… — Извади купчина акуратно сгънати долни фланелки, всичките бели. — Среден размер, вероятно са негови. Някои имат лекета или са скъсани. Има и много писма… — Подаде й десетина плика и няколко картички, всичките с печат на изпращача от Чарлстън. — И най-сетне това… — Пръстите му измъкнаха отдавна изсъхнала червена роза с дълго стебло. — Нали виждаш това, което виждам и аз?

— Не изглежда много стара — кимна Скарпета.

— Точно така — потвърди Марино и внимателно върна розата на мястото й. — На две, най-много на три седмици. Ти ще кажеш, нали отглеждаш рози? — Произнесе го така, сякаш я възприемаше като върховен авторитет в тази област.

— Не мога да определя — поклати глава тя. — Но не ми изглежда на месеци. Още не е напълно изсъхнала. Какво смяташ да правим тук, Марино? Да поръсим с прах за отпечатъци? Местните вероятно са го сторили. Какво друго биха могли да сторят, по дяволите?

— Да правят предположения — отвърна Марино. — И точно това са правили. Отивам да си взема куфарчето от колата, за да щракна няколко снимки. Мога да поръся и за отпечатъци. Най-вече рамката на прозореца и горното чекмедже на този скрин… Това горе-долу е всичко.

— Добре, направи го — кимна Скарпета. — Но не ми се вярва да открием нещо особено. Твърде много хора са били на местопрестъплението преди нас… — Замълча, внезапно осъзнала, че за пръв път нарече местопрестъпление тази скромна стаичка.

— Предполагам, че трябва да се поразходя и из двора — подхвърли Марино. — Макар че оттогава са минали цели две седмици. Ако през това време не беше валяло, бихме могли да открием някакви следи от малкото пале Суити… За съжаление знаем, че е валяло, при това неколкократно. И следователно няма как да разберем дали наистина става въпрос за изчезнало куче. Браунинг изобщо не спомена такова нещо…

Скарпета се върна в кухнята, където госпожа Полсън кротко си седеше на масата. Не беше мръднала, очите й бяха вперени в стената. Едва ли наистина вярваше, че дъщеря й е умряла от грип. Това просто не беше възможно.

— Някой обясни ли ви защо ФБР проявява интерес към смъртта на Джили? — попита Скарпета, след като се върна на мястото си. — Какво ви казаха полицаите?

— Не знам. Не гледам такива неща по телевизията… — Гласът й беше тих и някак отнесен.

— Какви неща?

— Полицейски филми, криминални истории с участието на ФБР. Никога не съм ги харесвала.

— Но знаете, че в разследването участва и ФБР, нали? — попита Скарпета, сериозно обезпокоена за психическото състояние на жената срещу себе си. — Говорихте ли с агентите на ФБР?

— Вече ви казах, че една жена дойде да ме види. Каза, че иска да ми зададе няколко рутинни въпроса, и много съжалявала, тъй като виждала колко съм разстроена. Така каза, че съм била разстроена… Седна точно на мястото, на което седите вие, и започна да ме разпитва за Джили, за Франк, дали съм забелязала нещо подозрително… Дали Джили е разговаряла с непознати, дали е търсила баща си, какво представляват съседите. Прояви доста голям интерес към Франк…

— Защо, според вас? — погледна я внимателно Скарпета. — Какви по-точно бяха въпросите й относно Франк? — Пред очите й изплува лицето на русокосия мъж с масивната челюст и хладните сиви очи.

Госпожа Полсън беше забила поглед в стената до печката, сякаш там имаше нещо особено интересно.

— Не знам защо ме разпитва толкова много за него — промърмори тя. — Предполагам, че така правят повечето жени, нали?

— А къде е той сега? Имам предвид в момента…

— В Чарлстън. Имам чувството, че цял живот сме били разведени… — Започна да чопли с нокът някаква кожичка на показалеца си, очите й останаха заковани в стената.

— Бяха ли близки с Джили?

— Тя го обожаваше. — Госпожа Полсън си пое дълбоко въздух, очите й се изцъклиха, главата й върху тънката шия се залюля: — Франк не би могъл да я причини нищо лошо… Диванът под прозореца в дневната… Нищо особено, обикновен плюшен диван. Но това беше неговото място. Оттам гледаше телевизия, там си четеше вестника… — Дишането й стана накъсано: — Когато той си отиде, Джили започна да лежи на мястото му. Правеше го постоянно. За нищо на света не можех да я накарам да се премести… — Въздъхна и отново поклати глава: — Франк не беше добър баща… Но нали знаете — винаги обичаме това, което не можем да имаме…

От стаята на Джили долетя тропане. Този път тежките ботуши на Марино се чуваха ясно.

— Обичаме онзи, който не може да ни отвърне със същото — добави госпожа Полсън.

Скарпета беше спряла да си води записки. Но ръката й лежеше върху бележника, готова всеки да започне всеки момент.

— Как се казваше агентката на ФБР? — попита тя.

— О, май беше Карин… Нека си помисля… — Жената затвори очи и вдигна трепереща ръка към челото си. — Вече нищо не помня… Да, казваше се Карин Уебър.

— От офиса в Ричмънд?

На вратата се появи Марино. В едната си ръка държеше черна кутийка с рибарски принадлежности, а в другата стискаше шапката си. Най-сетне се беше сетил да я свали, вероятно от уважение към госпожа Полсън — майката на убитото момиче.

— О, Господи. Предполагам, че беше оттам. Остави ми картичката си, но не знам къде съм я забутала…

— Какво знаете за червената роза, запазена от Джили? — обади се от вратата Марино. — Намира се в стаята й…

— Моля? — погледна го неразбиращо госпожа Полсън.

— Елате, ще ви я покажем — надигна се Скарпета. Поколеба се за миг, тъй като не знаеше дали домакинята ще се справи с изпитанието, което предстоеше. — Искам да ви обясня някои неща…

— Ами, добре — кимна госпожа Полсън и колебливо се изправи. — Червена роза?

— Джили кога се видя с баща си за последен път? — попита Скарпета, докато бавно се насочваха към спалнята, следвайки Марино.

— В Деня на благодарността.

— Тя ли отиде при него, или той дойде тук? — Скарпета умишлено бе прогонила всякаква агресия от гласа си. Изпита странното усещане, че коридорът изведнъж се беше стеснил и станал някак си по-тъмен.

— Не знам нищо за никаква роза — каза госпожа Полсън.

— Наложи се да прегледам чекмеджетата й — намеси се Марино. — Надявам се, разбирате, че понякога ни се налага да вършим такива неща…

— Когато деца умират от грип, нали?

— Убеден съм, че полицията вече ги е прегледала — продължи Марино. — Но вие може би не сте били в стаята, когато те са я претърсвали и са правили снимки…

С тези думи отстъпи встрани, пропускайки госпожа Полсън в стаята на мъртвата й дъщеря. Тя влезе и се спря пред скрина вляво от вратата. Марино бръкна в джоба си за памучните ръкавици, натика огромните си лапи в тях и едва след това издърпа най-горното чекмедже. Внимателно измъкна изсъхналата роза. Беше от онези, който никога не разтварят цветчетата си докрай. Скарпета ги беше виждала увити в целофан, най-често на цветарските щандове в големите магазини, с цена от долар и половина парчето.

— Не знам какво е това — прошепна госпожа Полсън, приковала очи в розата. Лицето й започна да се налива с кръв и бързо стана почти толкова червено, колкото и листенцата на цветето. — Нямам никаква представа откъде я е взела.

Марино не реагира.

— Не видяхте ли тази роза в стаята й, когато се върнахте от аптеката? — внимателно се обади Скарпета. — Може би някой е дошъл да види болната Джили и е оставил цветето… Тя имаше ли приятел?

— Не разбирам — промърмори госпожа Полсън.

— Добре — каза Марино и остави розата на видно място върху скрина. — Върнахте се от аптеката и влязохте тук, нали така? Нека разгледаме по-подробно този момент. Да започнем със слизането ви от колата. Къде точно паркирахте?

— Отпред. Точно до пътеката.

— Винаги ли паркирате там?

Тя кимна с глава, насочила вниманието си към леглото. То беше безупречно оправено, а кувертюрата му беше сива — като очите на избягалия съпруг.

— Моля, седнете, госпожо Полсън — предложи Скарпета, хвърляйки предупредителен поглед на Марино.

— Ще ида да ви донеса стол — рече той и побърза да излезе. Двете жени останаха насаме в компанията на една изсъхнала роза и безупречно оправеното легло.

— Аз съм италианка — започна Скарпета, оглеждайки плакатите на стената. — Не съм родена там, но баба ми и дядо ми са от Верона. Вие била ли сте в Италия?

— Франк е ходил.

Това беше всичко, което госпожа Полсън каза за плакатите.

— Знам, че ви е трудно — съчувствено рече Скарпета. — Но колкото повече неща ни разкажете, толкова по-добре ще можем да ви помогнем…

— Джили умря от грип.

— Не, госпожо Полсън. Не е умряла от грип. Прегледах я, запознах се и с изследванията, които са й направили. Вашата дъщеря има охлузвания по ръцете и шията…

Върху лицето на жената се изписа ужас.

— Имате ли представа откъде може да ги е получила?

— Не. Как е възможно това? — Очите й гледаха към леглото и бавно овлажняваха.

— Да се е ударила някъде? Да е падала, може би от леглото?

— Не.

— Нека вървим стъпка по стъпка — каза с лека въздишка Скарпета. — Заключихте ли входната врата, когато тръгнахте за аптеката?

— Винаги я заключвам.

— И когато се върнахте, тя беше заключена, така ли?

Марино умишлено се бавеше, позволявайки на Скарпета да приложи уменията си на спокойствие. Това беше като танц между опитни партньори, които се разбират без думи и без предварителни уговорки.

— Мисля, че да. Отворих с ключа си. Извиках я по име, за да я предупредя, че съм се прибрала. Тя не отговори и аз си помислих… Помислих си, че е заспала… О, Боже, тя имаше нужда от сън… — По бузите й се затъркаляха сълзи. — Помислих си, че е заспала със Суити… И извиках: „Джили, дано не си вкарала Суити в леглото!“