Следа

43.

Светлината от уличната лампа с мъка пробиваше мъглата и сянката на Скарпета оставаше почти незабележима върху мокрия асфалт. Тя стоеше неподвижна и продължаваше да гледа към двата осветени прозореца оттатък запуснатата, покрита с влажни листа градина.

Прибирайки се от работа, съседите би трябвало да са забелязали светлината в тези прозорци, а по всяка вероятност и червенокосия мъж, който влиза и излиза от къщата. Сигурно е имал и кола, въпреки че само преди минута Браунинг й съобщи, че никъде не е открита регистрация на кола на името на Пог. Това беше странно, разбира се. И означаваше, че ако разполага с кола, номерът й не е регистриран на негово име. Или колата не е негова, или номерата са крадени… Но беше напълно възможно да се окаже, че той наистина няма кола…

Джиесемът тежеше в джоба й, въпреки че беше с почти миниатюрни размери. Всъщност, тежаха мислите й, свързани с Луси. Не знаеше дали да й се обади, защото се страхуваше да научи подробности за душевното й състояние. От опит знаеше, че то рядко биваше добро, като част от съзнанието й отдавна я обвиняваше за влошаването на отношенията помежду им. Луси със сигурност знаеше, че Бентън е в Аспен, както вероятно бе наясно, че отношенията му със Скарпета са доста обтегнати — може би най-обтегнати след повторното им събиране.

Набра номера й в момента, в който Марино излезе на тъмната веранда и затвори вратата след себе си. Беше й странно да го види как излиза с празни ръце от място, където е било извършено престъпление. Докато беше детектив в Ричмънд, винаги си тръгваше от местопрестъплението натоварен като Дядо Коледа с най-различни торбички, кутийки и пликчета — обикновено толкова, колкото можеше да побере багажникът на колата му. Сега обаче Ричмънд беше извън юрисдикцията му и по тази причина ръцете му бяха празни. Същевременно беше постъпил съвсем правилно, оставяйки полицията да събере веществените доказателства и да ги предаде срещу разписка за изследване в криминологическите лаборатории. Ченгетата по всяка вероятност щяха да си свършат съвестно работата и нямаше да вземат ненужни боклуци… Очите й проследиха как Марино бавно тръгва покрай тухлената стена на къщата, сърцето й не издържа. Прекъсна връзката още преди да се включи гласовата поща на Луси и тихо подвикна:

— Какво си намислил?

— Бих искал да запаля една цигара — промърмори Марино, оглеждайки пустия тротоар в двете посоки. — Току-що ми се обади Джимбо, храбрият брокер на недвижими имоти. Успял да се свърже с Бърнис Тоул, която се оказала дъщерята…

— Дъщерята на тайнствената госпожа Арнет?

— Точно така. Госпожа Тоул си нямала и хабер, че някой живее в къщата. Мислела, че е празна от години. Имало нещо сбъркано около някакво завещание… Семейството нямало право да продава къщата под определена сума, но Джим им казал, че тази сума е една безумна мечта. Горе-долу това е… Адски ми се пуши една цигара… Може би защото вътре мирише на пури и това пробуди желанието ми…

— Нещо по отношение на гостите? Пускала ли е гости в къщата си госпожа Тоул?

— Никой не си спомня кога за последен път е имало гости в тая съборетина. Предполагам, че нашият човек е възприел тактиката на скитниците, заселващи се в разни изоставени сгради. Възползва се безплатно от всичко, което може, бяга в момента, в който надушва, че могат да го разкрият… Казва ли ти някой? Не знам какво мислиш да правим…

— Май трябва да се приберем в хотела — отвърна тя, отключи колата и се обърна да погледне осветените прозорци на къщата. — Тук вече нямаме работа.

— Дано барът на хотела да е още отворен — промърмори Марино и отвори дясната врата. Старателно повдигна крачолите на панталона си, преди да се отпусне на седалката. — Ококорил съм се и едва ли ще мога да заспя. Все така става, мамка му… Нямам нищо против и една цигарка, след като ударя няколко бирички… Сетне може и да заспя…

Скарпета затръшна вратата и завъртя стартерния ключ.

— Надявам се барът да е затворен — каза. — Ако изпия едно питие, няма да мога да мисля. Какво е станало, Марино? — Натисна газта и светлините на къщата на Едгар Алан Пог бавно се плъзнаха назад. — Живял е тук без никой да му обръща внимание. Напълнил е бараката за дърва с човешки останки, но никой не го е забелязал дори да излиза на двора. Как е възможно това? Нима госпожа Полсън никога не го е виждала да шета нагоре-надолу? Ами Джили?

— Защо не се отбием да я попитаме? — внезапно предложи Марино и инстинктивно положи ръце в скута си. Сякаш искаше да се предпази.

— Наближава полунощ — възрази Скарпета.

— Вярно — изсмя се иронично Марино. — Нека бъдем възпитани.

— Добре — внезапно се съгласи тя и зави наляво по Грейс Стрийт. — Но бъди нащрек. Не знаем как ще реагира, като те види…

— Тя трябва да бъде нащрек заради това, което имам да кажа, а не обратното — изръмжа едрият мъж.

Скарпета направи обратен завой и паркира пред малката тухлена къща, непосредствено зад тъмносиния миниван. Светеше само в дневната, но пердетата бяха спуснати. Опита се да открие повод за късното посещение, тъй като изобщо не беше сигурно, че госпожа Полсън ще отвори. В крайна сметка реши, че е по-разумно да й позвъни по телефона. Прегледа последните набирания, запаметени в джиесема, надявайки се номерът на Полсън да е все още между тях. За съжаление го нямаше. Наложи се да рови из чантата си за листчето хартия, на което го беше записала след първата си среща със Сузана Полсън. Откри го, прехвърли го в апаратчето и зачака, опитвайки да си представи сложния път, по който обаждането й щеше да стигне до телефона, монтиран до леглото на госпожа Полсън.

— Ало?

Гласът прозвуча вяло и уморено.

— Обажда се Кей Скарпета. Намирам се пред къщата ви. Нещо се случи и трябва да поговорим. Моля, отворете вратата.

— Колко е часът? — попита жената, а в гласа й се появи объркване и страх.

— Моля ви, отворете — повтори Скарпета и излезе от колата. — Намирам се точно пред вратата ви.

— Добре, добре — съгласи се Сузана Полсън и прекъсна връзката.

— Стой в колата — заповяда Скарпета, навеждайки се към тъмното купе. — Излез чак след като отвори. Ако те види през прозореца, вероятно изобщо няма да се покаже…

Затръшна вратата и тръгна към верандата. Една сянка се плъзна зад пердето в хола, после светна и лампата в антрето. Скарпета стоеше и чакаше. Миг по-късно вратата се отвори. Госпожа Полсън беше облечена в памучна роба с вдигнат догоре цип, косата й беше сплескана от възглавницата, а очите й подути.

— Какво има, за Бога? — възропта тя, пропускайки Скарпета в къщата. — Защо сте тук? Какво е станало?

— Искам да разбера дали познавате мъжа, който живее в къщата отзад — рече Скарпета.

— Какъв мъж? — объркано я погледна домакинята. — Каква къща?

— Онази отзад — посочи с пръст Скарпета, очаквайки Марино всеки момент да се появи. — Там е живял един мъж. Хайде, госпожо Полсън! Не може да не сте го виждала!

Марино почука, а госпожа Полсън подскочи и се хвана за сърцето.

— Господи! Кой ли пък е сега?

Скарпета мълчаливо отвори вратата и Марино влезе. Лицето му беше зачервено, очите му избягваха домакинята. Затвори след себе си и тръгна към дневната.

— О, не! — простена госпожа Полсън, после изведнъж се ядоса: — Не го искам тук! Моля ви, накарайте го да излезе!

— Кажете за мъжа оттатък оградата — настоя Скарпета. — Не може да не сте видяла светлините!

— Като Едгар Алан ли се представи, или с някакво друго име? — намеси се Марино, а чертите на лицето му издаваха решителност. — И не ни разигравай, Сузи, защото нямаме настроение за игри. Как се представи тоя тип? Бас държа, че вие двамата сте се харесали!

— Казвам ти, че не знам за никакъв мъж — сопна се госпожа Полсън, после лицето й изведнъж започна да губи цвета си: — Нима мислите, че… О, Господи! — Във влажните й очи проблесна страх, а думите й прозвучаха убедително — разбира се, дотолкова, доколкото са убедителни думите на всеки лъжец. Скарпета изобщо не й повярва.

— Той идвал ли е тук? — попита Марино.

— Не! — поклати глава жената и сключи ръце пред себе си.

— Наистина? — изгледа я саркастично едрият полицай. — Откъде си толкова сигурна, след като нямаш представа за кого говорим? Може би е млекарят. Може би се е отбивал да поиграете на твоите игри… Не знаеш за кого говорим, но бързаш да заявиш, че никога не е идвал в дома ти!

— Няма да позволя подобно отношение! — извика госпожа Полсън и се обърна към Скарпета.

— Отговорете на въпроса, моля! — отсече патоложката и прикова тежкия си поглед в лицето на домакинята.

— Вече ви казах, че…

— Аз пък ще ти кажа, че шибаните му отпечатъци бяха в стаята на Джили! — кресна Марино и заплашително пристъпи към нея. — Ти ли покани малкото червенокосо копеленце за някоя от твоите игрички? Така ли беше, Сузи?

— Не! — изкрещя тя и сълзите й рукнаха. — Там не живее никой! Имаше някаква бабичка, но нея отдавна я няма. Може би са се мяркали разни хора, но никой не е живял там, заклевам се! Неговите отпечатъци? О, Боже! Моето малко момиченце! Господи! — Риданията я задавиха, устата й се разкриви и се показаха долните й зъби. Дланите притиснаха бузите, ръцете й трепереха. — Какво е направил на моето малко момиченце?

— Убил я е, ето какво — сопна се Марино. — Хайде, Сузи, разкажи ни за него.

— О, не! — простена тя. — Не, Джили!

— Седни, Сузи.

Тя остана на място, скрила лице в дланите си.

— Седни, казах! — гневно изръмжа Марино.

Скарпета моментално усети, че играе, но го остави да довърши това, което си беше наумил.

— Седни там — повтори той и махна по посока на дивана. — И кажи истината! Поне веднъж в шибания си живот кажи истината! Направи го заради Джили.

Госпожа Полсън се строполи на плюшения диван под прозореца. Сълзите се стичаха между пръстите й и попиваха в предницата на робата. Скарпета се изправи с лице към нея, на крачка от студената камина.

— Разкажи ми за Едгар Алан Пог — бавно и отчетливо произнесе Марино. — Чуваш ли, Сузи? Хей, Сузи? Чуваш ли ме? Той е убил твоето малко момиченце! Нима това не те засяга? Тя си беше истински трън в задника, твоята малка Джили… Чух, че била адски глезена. Трябвало е само да…

— Стига! — изкрещя госпожа Полсън. Зачервените й оцъклени очи се впиха в лицето на Марино с бясна злоба. — Стига! Мръсно, шибано копеле… Как смееш?! — Вдигна трепереща ръка да избърше носа си, после отново простена: — Господи, моята Джили!

Марино седна на плетения стол. И двамата сякаш бяха забравили, че Скарпета е в стаята. Но Марино само се правеше, че е така.

— Искаш ли да го хванем, Сузи? — тихо попита той, сякаш внезапно овладял се. Наведе се напред, яките му ръце опряха в коленете. — Кажи ми искаш ли, Сузи…

— Да — изхлипа тя. — Да…

— Тогава ни помогни.

Жената само поклати глава и продължи да плаче.

— Няма да ни помогнеш, така ли? — Той се облегна назад и хвърли бърз поглед към Скарпета, която продължаваше да стои права до камината. — Тя няма да ни помогне, докторке. Тя не иска да го хванем.

— Не, не — изхлипа госпожа Полсън. — Аз… Аз просто не знам… Видях го, но нищо повече… Беше една вечер. Излязох на двора и се приближих до оградата. Исках да прибера Суити… Оттатък имаше един мъж…

— В двора зад неговата къща — уточни Марино. — Оттатък твоята ограда…

— Той беше оттатък оградата. Беше пъхнал ръка между дъските и галеше Суити. Аз му казах добър вечер… О, Господи! Това му казах… — Гласът й почти заглъхна: — Точно така… Той галеше Суити.

— И какво ти отвърна той? — все така спокойно попита Марино. — Изобщо каза ли нещо?

— Каза… — кимна тя и гласът й отново заглъхна. — Каза: „Харесвам Суити“…

— Откъде е знаел името на кученцето?

— Това каза… „Харесвам Суити“…

— Откъде е знаел, че името на кученцето е Суити? — повтори Марино.

Госпожа Полсън дишаше тежко, приковала очи в пода. Сълзите й почти спряха.

— Предполагам, че е видял сметката и на кученцето — подхвърли след кратка пауза Марино. — Не си го виждала оттогава, нали?

— Убил е Суити! — прошепна тя и преплете пръстите си. — И нея, и всичко!

— Какво си помисли онази вечер, когато си го видяла да гали Суити през оградата?

— Говореше тихо, знаете… Говореше бавно и отчетливо — нито приятелски, нито враждебно. Ох, не знам…

— А ти нищо не му каза, така ли?

Очите й останаха заковани в пода.

— Май му казах: „Здравейте, аз съм Сузи“… — отвърна. — После го попитах дали живее тук, а той каза, че е само на гости… Това беше всичко. Вдигнах Суити и тръгнах обратно към къщата. Като влизах през кухненската врата, зърнах Джили, която надничаше през прозореца. Втурна се да ме посрещне. Тя много обичаше кученцето… — Устните й видимо потрепнаха, а очите й останаха вперени в пода. — Щеше да е много разстроена…

— Бяха ли дръпнати пердетата в момента, в който Джили погледна навън? — попита Марино.

Госпожа Полсън сякаш се вцепени, замръзна. Ноктите й бяха забити дълбоко в дланите.

Марино стрелна Скарпета, която едва забележимо кимна с глава.

— Всичко е наред, госпожо Полсън — каза успокоително тя. — Опитайте малко да се отпуснете… Колко време преди смъртта на Джили стана тази случка с галенето на кучето през оградата?

Госпожа Полсън избърса очите си, но не отговори.

— Дни? Седмици? Месеци?

— Не знам защо пак се връщате тук — най-сетне вдигна поглед домакинята. — Помолих ви да не го правите…

— Заради Джили — отвърна Скарпета, опитвайки се да я върне към неприятните спомени. — Трябва да знаем всичко за мъжа, когото сте видяла през оградата — онзи, който е галил кучето…

— Не можете да се връщате просто ей така, след като съм ви казала да ме оставите на мира…

— Съжалявам, че не ме искате тук — тихо рече Скарпета, внимавайки да не променя позицията си до камината. — Може и да не вярвате, но аз се опитвам да ви помогна. Всички искаме да разберем какво се е случило с дъщеря ви. Със Суити също…

— Не — промълви с вече сухи очи жената. — Настоявам веднага да напуснете! — С нищо не показа, че тази подкана се отнася и за Марино, който седеше на стола до дивана. — Ако не се махнете, ще потърся помощ! Ще извикам полиция!

„Искаш да останеш насаме с него — добави мислено Скарпета. — Пак искаш да си поиграете, защото игрите са по-лесни и по-приятни от реалния живот.“

— Помните ли, че полицията прибра някои неща от стаята на Джили? — попита на глас тя. — Върху чаршафите й открихме доста интересни следи…

— Не ви искам тук! — изръмжа госпожа Полсън. Красивите черти на лицето й бяха сгърчени, очите й гледаха студено.

— Нашите специалисти търсеха улики. Върху чаршафите на Джили, върху пижамата и всичко друго, което беше взето от стаята й… Върху нея също. Аз лично я прегледах… — Очите й не се отделяха от красивото, но някак блудкаво лице на домакинята. — Не бяха открити никакви кучешки косми. Нито един!

В безжизнените очи на госпожа Полсън се стрелна някаква мисъл. Като дребна рибка в плитка вода.

— Нито един кучешки косъм — повтори Скарпета от позицията си до камината. — Никаква следа от басет. Ясно е, че Суити е изчезнала… Но причината за това е друга — тя просто не е съществувала. Не е имало никакво кученце…

Госпожа Полсън се извърна към Марино, но не потърси погледа му.

— Кажи й да се маха!

Каза му го като на съюзник, като на брачен партньор. След това се обърна към Скарпета и добави:

— Вие, докторите, сте свикнали да правите каквото си поискате!

— Защо излъга за кучето? — попита я Марино.

— Суити я няма — отвърна тя. — Просто изчезна.

— Щяхме да разберем, ако в къщата ти е имало куче — предупредително я изгледа Марино.

— Джили постоянно гледаше през прозореца, все се надяваше да види Суити… Отваряше го и я викаше по име…

— Никога не сте имали куче, Сузи — меко каза Марино. — Така беше, нали?

— Тя оставяше прозореца си отворен заради Суити. Когато Суити беше на двора, тя я викаше през прозореца и се смееше. Затова и се счупи резето… — Госпожа Полсън бавно разтвори длани и се загледа в кървавите полумесеци върху тях, оставени от ноктите й. — Трябваше да извикам някой да го поправи…