Следа

26.

Марино изсипа захарницата в кафето си. Явно беше в много лоша форма, щом използваше бяла рафинирана захар, която по принцип беше напълно изключена от диетата му, а и в момента не му беше от полза.

— Сигурен ли си, че искаш да си причиниш това? — попита Скарпета. — После да не съжаляваш!

— Защо тя беше тук, по дяволите? — изръмжа той и постави поредната лъжичка захар в чашата си. — Влизам в моргата и кого срещам в коридора? Майката на детето! Не ми казвай, че е дошла да види Джили, просто защото Джили отдавна не е за гледане. Затова искам да знам какво, по дяволите, прави тук тази жена!

Беше облечен в същите черни торбести панталони и черно яке, а на главата му отново се мъдреше шапката с надпис „Полицейско управление на Лос Анджелис“. Беше небръснат, а уморените му очи гледаха свирепо. След клуба вероятно бе отскочил да види някоя от приятелките си — една от онези жени, с които се запознаваше в залата за боулинг, а след това пиеше и спеше с тях…

— Ако ще се държиш по този начин, по-добре изобщо не идвай на съвещанието — погледна го с тревога Скарпета. — И без това не си поканен. Няма смисъл да се появявам в твоя компания, особено когато си в такова настроение. Знаеш какво ти става, като се тъпчеш с толкова захар!

— Хм — изсумтя той и хвърли поглед към затворената врата на заседателната зала. — Май наистина трябва да демонстрирам настроение пред тези задници!

— Какво се е случило?

— Носят се разни слухове — неохотно отвърна Марино. — За теб…

— Къде по-точно се носят? — свъси вежди тя. По принцип не обичаше подобни разговори и рядко им обръщаше внимание.

— Говори се, че искаш да се върнеш тук и това е причината за внезапната ти поява… — Марино отпи глътка от отровно сладкото си кафе и обвинително я погледна. — Криеш ли нещо от мен?

— Не искам да се връщам тук и се чудя защо обръщаш внимание на безпочвени клюки — отвърна тя.

— Аз няма да се върна тук! — отсече той. Сякаш обсъждаха неговото положение, а не нейното. — В никакъв случай! Хич не си го и помисляй!

— Няма — обеща тя. — Но ти предлагам и двамата да не си го помисляме, особено пък в момента… — Тръгна към боядисаната в тъмен цвят врата на заседателната зала и със замах я отвори.

Марино получи правото на избор — можеше да я последва в залата, можеше и да си остане при кафе-машината и да продължи да се тъпче със захар. Тя нямаше да го убеждава. Разбира се, по някое време щеше да разбере какво го измъчва, но това време все още не беше настъпило. Сега й предстоеше заседание с доктор Маркъс, ФБР и Джак Филдинг, който снощи избяга от нея, а днес кожата на лицето му изглеждаше още по-възпалена от вчера. Никой не каза нищо, докато придърпваше един от столовете около дългата заседателна маса. Никой не каза нищо и на Марино, който се настани до нея. Ами да, това все пак е някаква инквизиция, рече си тя.

— Да започваме — поде доктор Маркъс. — Предполагам, че вече познавате специален агент Уебър от отряда за профилиране към ФБР… — забележката му беше предназначена за Скарпета, а името на федералното подразделение беше сбъркано. То се наричаше Отдел за поведенчески науки, а не отряд за профилиране. — Предстои ни да разрешим един сериозен проблем, който доста утежнява нашата работа. — Лицето му беше смръщено, очичките му гледаха студено иззад очилата. — Доктор Скарпета, вие направихте повторна аутопсия на Джили Полсън, но доколкото съм осведомен, сте прегледала и господин Уитби, нали?

Филдинг мълчеше и гледаше в папката пред себе си, цялото му лице гореше.

— Не бих казала, че съм го прегледала — каза Скарпета, хвърляйки кос поглед на Филдинг. — И нямам представа за какво става въпрос…

— Пипахте ли го? — попита специален агент Карин Уебър.

— Извинете, но нима ФБР разследва и смъртта на този тракторист? — отвърна с въпрос Скарпета.

— Възможно е да го поемем — заяви Уебър. — Надявам се, че това няма да стане, но все пак е възможно… — Говореше така, сякаш разпитът на бившата началничка на службата й доставяше удоволствие.

— Пипахте ли го?

Този път въпросът беше зададен от доктор Маркъс.

— Да — кимна Скарпета. — Пипах го.

— И вие също, разбира се — подхвърли към Филдинг той. — Направили сте външен оглед и сте започнали аутопсията, а по някое време сте се прехвърлили при нея в декомпозиционната камера и сте се включили в повторния преглед на момичето Полсън.

— Ами да — вдигна глава Филдинг, но очите му не гледаха никого. — Това са пълни глупости…

— Какво казахте? — втренчи се в него доктор Маркъс.

— Чухте ме добре: това са пълни глупости! — натъртено, повтори Филдинг. — Още вчера ви го казах. Нямам никакво намерение да бъда разпъван на кръст пред ФБР или когото и да било!

— Страхувам се, че не са глупости, доктор Филдинг. Имаме сериозен проблем с уликите. Миниатюрните частици, открити по тялото на Джили Полсън, са напълно идентични с тези, които намерихме по тялото на господин Уитби, пострадалия тракторист. Но аз не виждам как е възможно това, освен ако нещо не се е объркало. Тук му е мястото да попитам защо изобщо сте търсили улики по случая „Уитби“. Той е жертва на инцидент, а не на убийство. Поправете ме, ако греша…

— Не мога да се закълна — отвърна Филдинг. Ръцете и лицето му бяха толкова червени, че просто бяха страшни за гледане. — Бил е премазан, но все още не е доказано как точно е станало това. Не съм бил свидетел на смъртта му, затова взех проба от раната на лицето му, с цел да проверя дали има следи от определени вещества — например грес… Целта беше да разполагаме с някакви конкретни улики, ако някой изведнъж заяви, че господин Уитби не е станал жертва на нещастен случай, а е бил нападнат и ударен с нещо тежко…

— За какво говорите? — изръмжа Марино. — Какви улики? — Гласът му прозвуча изненадващо спокойно за човек, който току-що бе задръстил организма си с опасни количества захар.

— Ако трябва да бъда честен, бих казал, че това не е ваша работа — заяви доктор Маркъс. — Примирявам се с присъствието ви тук, защото колежката ви явно държи да ви мъкне навсякъде… В замяна обаче искам да обещаете, че чутото в тази стая ще си остане тук…

— Искането ви се отхвърля — отвърна Марино, после се обърна към специален агент Уебър и на лицето му се появи усмивка: — На какво дължим удоволствието? Едно време познавах командира на морските пехотинци, разположени при вас… Странно, но много хора забравят, че базата в Куонтико е била създадена не за ФБР, а за специалните части на морската пехота. Познато ли ви е името Бентън Уесли?

— Разбира се.

— А да сте чели глупостите, които е написал за изготвянето на профил?

— Познавам отблизо неговото творчество — отговори агент Уебър и опипа адвокатския бележник пред себе си. Ноктите й бяха добре поддържани, с отличен кървавочервен маникюр.

— Много добре. Значи сте запозната с мнението му, че правенето на профил е толкова достоверно, колкото и гледането на кафе…

Специален агент Уебър се извърна към доктор Маркъс.

— Не съм тук, за да бъда обиждана! — рече тя с тих, но решителен глас.

— В никакъв случай не съм имал намерение да го правя! — размаха ръце Марино. — Убеден съм, че един експерт по криминологични профили от ФБР има какво да ни каже за новооткритите улики!

— Достатъчно! — почервеня доктор Маркъс. — Ако не се държите като професионалист, ще бъда принуден да ви помоля да напуснете!

— Не, не, в никакъв случай! Не ми обръщайте внимание. Ще си седя на задните части и ще бъда добре момче, обещавам!

Джак Филдинг бавно поклати глава и отново заби поглед в папката пред себе си.

— Нека продължа аз — намеси се Скарпета, зарязала опитите си да бъде любезна и дипломатична. — Доктор Маркъс, вие за пръв път споменавате за улики по случая „Джили Полсън“. Повикахте ме в Ричмънд, за да ви помогна при разрешаването тъкмо на този случай, но пропускате да ми съобщите за наличието на улики? — очите й се спряха върху лицето на главния съдебен лекар, а след това бавно се преместиха върху Филдинг.

— Не питай мен — поклати глава той. — Аз направих първичната обработка, но това беше всичко. От лабораторията не ме потърсиха повече. Чух за тези улики вчера следобед, когато той — ръката му махна по посока на доктор Маркъс — подхвърли нещо, докато се качвах в колата си…

— И аз разбрах за тях едва вчера следобед — остро отвърна доктор Маркъс. — Благодарение на поредната шантава бележка на онзи, как му беше името… Айс, или Ийс, който все ме учи как да си върша работата… До този момент лабораторията не беше открила кой знае какво. Няколко косъма, известно количество отпадъци, сред които и люспи боя, които биха могли да са отвсякъде, включително и от автомобил. Или пък от вътрешността на къщата на Полсън, включително от детски велосипед или някаква играчка…

— Автомобилната боя се различава лесно — намеси се Скарпета. — А сравнението с вещи от вътрешността на къщата не би трябвало да ги затрудни…

— Работата е там, че няма ДНК — каза доктор Маркъс. — Взетите проби не носят такава информация. А ако подозираме убийство, ДНК пробите от вагината и устната кухина биха били от решаващо значение. Самият аз насочих вниманието си към евентуалното наличие на чужда ДНК, а не към появилите се Бог знае откъде люспи боя. Вчера следобед обаче получих имейл от секцията по трасология и благодарение на него се запознах със смайващата новина, че премазаният тракторист е носител на същите улики като Джили Полсън… — Очите му отново се спряха на доктор Филдинг.

— А как по-точно е станало това смесване на улики? — пожела да узнае Скарпета.

— Вие ми кажете — въздъхна доктор Маркъс и театрално вдигна ръце.

— Аз не виждам начин — отвърна тя. — Ние сменихме ръкавиците си, но това е без значение, тъй като не сме вземали повторни проби от Джили Полсън. Това би било чиста загуба на време, тъй като тялото й е било измито, аутопсирано и складирано във фризер за две седмици. Едва тогава е направена повторната аутопсия.

— Разбира се, че не е било необходимо да повтаряте изследването — кимна с пренебрежение доктор Маркъс. — Но доколкото разбирам, вие сте се върнали при тялото на Полсън още преди да сте приключили аутопсията на господин Уитби…

— Първо приключих с огледа на господин Уитби, а след това работих върху момичето — обади се Филдинг. — Не съм вземал проби, но дори и да го бях направил, по тялото й едва ли е имало някакви улики, които да бъдат прехвърлени на Уитби или някой друг…

— Нямам обяснение за всичко това — поклати глава доктор Маркъс. — Не знам какво, по дяволите, е станало, но нещо се е случило. Трябва да разгледаме всички възможни сценарии, защото ако не го сторим ние, ще го направят адвокатите. Разбира се, ако някой от случаите стигне до съда…

— Смъртта на Джили Полсън непременно ще стигне там — намеси се специален агент Уебър. Каза го така, сякаш беше роднина на мъртвото четиринайсетгодишно момиче. — Може би в лабораторията са объркали нещо — погрешно залепен етикет или заразена проба. Един и същ човек ли е обработвал двете проби?

— Да, обработил ги е Ийс или както там му беше името — промърмори доктор Маркъс. — Но без космите…

— Вече два пъти споменавате тези косми — отбеляза Скарпета. — Обяснете за какво става въпрос…

— Няколко косъма от жилището на Джили Полсън. Мисля, че са открити по чаршафите.

— Да се надяваме, че няма да се окажат на тракториста — изръмжа Марино. — А може би вие се надявате именно на това… Той е убил момичето, а после, обзет от чувство за вина, е легнал пред трактора си… Би било изключително добро изясняване на случая, всъщност и на двата.

Никой не се усмихна.

— Помолих чаршафите и завивките на Джили да бъдат проверени за епителни клетки от дихателните органи — рече Скарпета и впи поглед във Филдинг.

— И възглавницата — добави той. — Отговорът е да, те бяха проверени.

Скарпета замълча. Би трябвало да изпита облекчение. Наличието на биологични улики подкрепяше теорията, че Джили е била удушена, но тя се почувства дълбоко наранена от тази истина.

— Каква ужасна смърт! — прошепна. — Наистина ужасна!

— Извинете, но не пропускам ли нещо? — обади се специален агент Уебър.

— Детето е било убито — отговори Марино. — Не виждам какво друго бихте могли да изпуснете, да ви вземат мътните…

— Знаете ли, наистина не мога да понасям всичко това! — процеди Уебър, обръщайки се към доктор Маркъс.

— Така е — подкрепи я едрият полицай и пренебрежително огледа дребничкия Маркъс. — Но ако не ме изхвърлите оттук лично, възнамерявам да си стоя на стола и да приказвам каквото ми скимне, мамка му!

— Позволете ми да се възползвам от откровената посока, в която пое разговорът — намеси се Скарпета, обръщайки се към Уебър. — Бих искала да чуя директно от вас защо ФБР проявява интерес към случая „Джили Полсън“…

— Много просто — отвърна жената. — Полицията на Ричмънд потърси помощта ни.

— Но защо?

— Мисля, че би трябвало да попитате тях…

— Но аз питам вас — спокойно рече Скарпета. — Ако не получа откровен отговор, просто ще стана и ще си тръгна!

— Това не е толкова просто — обади се доктор Маркъс, дарявайки я с тежкия поглед на отегчен гущер. — Вече сте замесена. Изследвали сте премазания тракторист, след което възникват съмнения за смесване и заразяване на пробите. Страхувам се, че няма да можете да си тръгнете ей така. Просто защото вече нямате избор…

— Това са пълни глупости! — изломоти Филдинг, без да отделя поглед от зачервените си мазолести длани.

— Аз ще ти кажа защо се е забъркало ФБР — обади се Марино. — Или по-скоро ще ти разясня гледната точка на тукашната полиция, стига да желаеш да я чуеш… — Обърна се към специален агент Уебър и добави: — Това също би могло да нарани чувствата ви… Между другото, казах ли ви, че имате чудесно костюмче? Да не говорим за червените обувки, които страшно ми харесват! Само не мога да си представя как ще се оправите, ако ви се наложи да преследвате някого пеша…

— Мисля, че прекалявате! — изгледа го намръщено специален агент Уебър.

— Изобщо не прекалява! — внезапно извика Филдинг и стовари юмрука си върху масата. После стана от мястото си и се огледа с блеснали от гняв очи. — Майната ви на всичките! Аз напускам! — Потърси с поглед доктор Маркъс и заплашително изръмжа: — Чу ли ме, тъп и дребен задник? Майната ти и на теб! — Показалецът му прониза въздуха по посока на специален агент Уебър: — Това важи за теб и за всичките тъпи федерални ченгета, които хабер си нямате от криминалистика! В леглото ви да стане убийство, пак няма да го разкриете! — Обърна се и тръгна към вратата, после забави крачка и се втренчи в Марино: — Само ти си в час, Пит. Кажи й истината, чуваш ли? Скарпета все трябва да я чуе от някого…

След тези думи излезе навън и затръшна вратата зад гърба си.

Изтече цяла минута в смаяно мълчание.

— Нервна криза — смотолеви доктор Маркъс и се обърна към специален агент Уебър: — Моля за извинение…

— Често ли ги прави? — пожела да узнае тя.

Скарпета закова мрачен поглед в лицето на Марино. Не й стана никак приятно, че й беше спестил някакви факти. Не можеше да разбере как е могъл да пие цяла нощ, без да й предаде информация, от която може би зависеше всичко.

— Искаш ли да ми кажеш нещо?

— От това, което чувам, стигнах до заключението, че федералните проявяват интерес към малката Джили само защото баща й е доносник на Департамента за вътрешна сигурност — неохотно отвърна Марино. — Живее в Чарлстън и вероятно души дали сред пилотите няма такива с терористични наклонности. Проблемът там е сериозен, тъй като в местната база домува най-голямата в страната флотилия от товаро-транспортни машини С–17, всяка от които струва сто осемдесет и пет милиона долара. Няма да е добре, ако някой откачен пилот терорист се забие със самолета си насред базата, нали?

— Нито пък за вас ще е добре, ако продължавате да плямпате глупости! — сряза го специален агент Уебър, продължавайки да мачка с пръсти корицата на адвокатския си бележник. — Не ви съветвам да се бъркате в тези неща!

— О, аз вече се забърках — каза Марино, свали бейзболната си шапка и разтърка пясъчнорусата четина, набола около съвършено голото му теме. — Съжалявам, че не съм бръснат, но тази сутрин се успах… — Пръстите му се преместиха на брадичката, която откликна като гласпапир. — Снощи отскочих до полицейския клуб в компанията на старши криминолог Ийс и детектив Браунинг, а след това проведох още няколко поверителни разговора, които ще ми позволите да ви спестя…

— Спрете веднага! — предупреди го специален агент Уебър. Каза го така, сякаш се готвеше да го арестува — явно бъбривостта бе издигната в ранг на федерално престъпление.

— Аз пък предпочитам да не спираш — настоя Скарпета.

— Между ФБР и Департамента за вътрешна сигурност не съществуват кой знае колко топли чувства — невъзмутимо поясни Марино. — Поради напълно прозаични причини — хората от вътрешната сигурност отхапаха голям залък от бюджета на Министерството на правосъдието, а всички знаем, че ФБР много обича тлъстите бюджети… И какво се чува напоследък? — очите му хладно опипаха зачервеното от възмущение лице на специален агент Уебър: — Над седемдесет лобисти са се струпали на Капитолия да се молят за пари, докато вашата банда кухи костюми шета из страната, отнема юрисдикцията на правоохранителните органи и си пъха гагата навсякъде!

— Защо трябва да седим тук и да слушаме всичко това? — попита с негодувание специален агент Уебър, обръщайки се към доктор Маркъс.

— Работата е там, че от известно време насам Бюрото души около Франк Полсън — продължи Марино. — И ти си съвсем права, за него наистина се носят различни слухове. По всичко личи, че е превишил правата си като медицински консултант на военновъздушните сили — нещо, което е особено страшно предвид факта, че е доносник на Департамента за вътрешна сигурност. Това го прави податлив на натиск и вече никой не може да бъде сигурен на кой пилот е отказал разрешително за полет и кого е пробутал вместо него… А Бюрото с особено удоволствие би компрометирало Департамента, показвайки служителите му в неблагоприятна светлина, като идиоти. Разбира се, тази информация се пази в тайна до момента, в който губернаторката получава тревожни сигнали и търси помощта на ФБР… — Очите му не се отделяха от лицето на специалния агент: — Но аз дълбоко се съмнявам, че уважаемата госпожа има представа за каква помощ става въпрос… Едва ли допуска, че под помощ ФБР разбира очернянето на друга федерална агенция. Казано иначе, тук става въпрос за власт и пари, както винаги…

— Не е както винаги! — обади се с твърд глас Скарпета, решила, че е чула повече от достатъчно. — Тук става въпрос за едно четиринайсетгодишно момиче, умряло от болезнена и мъчителна смърт. Става въпрос за убийството на Джили Полсън! — След тези думи стана на крака, щракна капака на коженото си куфарче и огледа последователно доктор Маркъс и специален агент Уебър: — За това и за нищо друго!