Следа

55.

„Джеймс“ не беше мястото, което Марино обичаше да посещава, докато беше полицай в Ричмънд. Той никога не купуваше своето „Марлборо“ от модерния магазин за алкохол и тютюни там. Впрочем, изобщо не купуваше цигарите си от магазин.

По принцип не пушеше пури, тъй като и най-евтините значително надвишаваха скромния му бюджет, освен това не умееше само да пафка и поемаше дима в дробовете си. Днес, когато вече почти не пушеше, спокойно можеше да го признае. Да, със сигурност щеше да поема дим в дробовете си. Изцяло остъкленият атриум беше изпълнен със светлина и красиви растения, водата от изкуствените водопади приятно бълбукаше. Марино обаче не я чуваше, тъй като крачеше бързо към магазина, от който Едгар Алан Пог беше купил пурите си три месеца преди да умъртви малката Джили.

В късния предиобед нямаше много посетители. Неколцина мъже в стилни костюми пиеха кафе или се движеха със зает вид и излъчване за собствена значимост. Марино по принцип не понасяше публиката, която се събираше в центъра „Джеймс“. Познаваше добре тоя тип хора, тъй като беше израснал сред тях. Те не проявяваха интерес към такива като Марино, но и той едва ли някога щеше да се интересува от тях. Крачеше бързо, в гърдите му тлееше гняв. Размина се с един тип, чийто раиран костюм изглеждаше като току-що изваден от кутия, и който изобщо не го забеляза. „Какво знаеш ти, мамка ти — скръцна със зъби Марино. — Нищо не знаеш! Такива като теб не се интересуват от нищо!“

Въздухът в магазина беше наситен със сладникавата миризма на различни видове тютюн. Това пробуди у него куп забравени копнежи, които отдаде на неувяхващата си пристрастеност към пушенето. Имаше моменти като този, в който буквално не издържаше. Беше разстроен и тъжен, защото му липсваха цигарите, сърцето го болеше при мисълта, че никога вече няма да пуши както някога. Все още се заблуждаваше, че от време на време ще може да припалва, все още се залъгваше, че има надежда. Но това беше мит, надежда нямаше. И никога не беше имало. Ако на този свят съществуваше нещо наистина безнадеждно, това беше удовлетворяването на неговата страст към тютюна, неговата отчаяна любов към цигарите. Не можеше да се примири с мисълта, че никога вече няма да запали, да вдиша дълбоко дима, да изпита онова несравнимо с нищо удоволствие и отпускане на нервите, което носи първото дръпване. Събуждаше се с болка в душата, лягаше си с болка в душата, сънуваше с болка в душата и сънищата му винаги бяха свързани с димящата цигара. Погледна часовника си и помисли за Скарпета. Вероятно полетът й е закъснял, рече си той. Напоследък почти всички полети закъсняват.

Лекарят го беше предупредил, че ако продължава да пуши, още преди шейсетте ще се придвижва само с кислороден апарат, маскиран като някой индианец. Ако преди това не умре, разбира се. Борейки се за глътка въздух като бедната малка Джили, смачкана под тежестта на онзи луд, затиснал я на леглото. Всяка нейна клетчица е крещяла от ужас, искала е да извика мама или татко, но не е била в състояние да издаде нито звук. Нито звук! И с какво беше заслужила тази ужасна смърт? С нищо. Марино сбърчи вежди и започна да оглежда кутиите с пури, подредени по лавиците от тъмно дърво, изпълващи елегантния магазин за тютюн и пособия за пушачи. В момента Скарпета най-вероятно се качва на самолета, помисли си той, докато очите му се търсеха кутиите от марката „Ромео и Жулиета“. Ако не е имало закъснение, тя може би вече е на борда и лети към Денвър. Усети някаква особена празнота в областта на сърцето, а дълбоко в душата си изпита и срам. Но най-осезаемото му чувство беше гневът.

— С нещо да помогна? — попита мъжът зад тезгяха, облечен в сив пуловер и бежов панталон. Цветът на пуловера и косата му наподобяваха дим и Марино неволно преглътна. Този човек работеше в магазин за тютюневи изделия, който беше претъпкан с излъчваща дим стока, и постепенно беше попил цвета на дима. Вероятно след работа ще се прибере у дома и ще се наслади на любимата си марка цигари или пури, ще го направи спокойно и до насита. Докато Марино ще се върне в поредната мрачна хотелска стая, ще бъде сам и лишен от възможността да запали, да не говорим за вдишване на дима. Да, знаеше това. Не може и толкоз. Заблуждаваше се, че понякога може да си го позволи. Сърцето му се изпълни с мъка и срам.

Бръкна във вътрешния си джоб и извади касовата бележка, която Скарпета беше открила на пода на анатомичното отделение. Положи я на плота пред продавача — така както си беше в прозрачното найлоново пликче.

— От колко време работите тук? — зададе въпрос на мъжа, от чийто външен вид се излъчваше пушек.

— О, вече дванайсет години — усмихна се човекът, но замъглените му от пушек очи останаха сериозни. Марино долови някакъв страх у тях, но не направи нищо, за да го разсее.

— Значи познавате Едгар Алан Пог — констатира той. — На четиринадесети септември той си е купил от вас ето тези пури…

Мъжът се намръщи и се наведе да разгледа касовата бележка в прозрачното пликче за веществени доказателства.

— Бележката е наша — установи той.

— Сериозно, Шерлок? — пусна крива усмивка Марино. — Става въпрос за дребен и дебел мъж с червена коса — добави, без да се старае да разсее страховете на продавача. — Някъде към трийсетте, работил е в старата морга ей там… — Пръстът му се стрелна по посока на Четиринайсета улица. — Най-вероятно се е държал странно…

Мъжът стрелна с поглед бейзболната шапка на Марино, върху която личаха инициалите на полицията в Лос Анджелис. Лицето му беше бледо и напрегнато.

— Ние не продаваме кубински пури — отсече той.

— Какво? — сбърчи вежди Марино.

— Ако за това става въпрос… Човекът може да е попитал за кубински пури, но ние не продаваме такива.

— Появил се е тук и е търсел кубински пури?

— Беше много решителен, особено при последната си поява — нервно отвърна продавачът. — Но тук не продаваме кубински пури, нито пък някаква друга контрабандна стока.

— Не ви обвинявам в такова нещо! — изръмжа Марино. — Не съм от данъчното, не съм от митницата, не съм главният хирург, нито зайчето Бъни! Пет пари не давам дали продавате под тезгяха тези кубински лайна, ясно ли е?

— Не го правя. Кълна се, че не го правя!

— Искам Пог, нищо друго. Хайде, говори!

— Помня го — кимна мъжът и лицето му наистина придоби сивкавия цвят на цигарен дим. — Наистина ме попита за кубински пури. Търсеше марка „Кохибас“, но ние предлагаме доминикански, а не кубински. Казах му, че не продаваме кубински пури, защото е незаконно. Вие не сте оттук, нали? Не говорите на местното наречие…

— Не съм, разбира се — изсумтя Марино. — Какво още каза Пог? И кога беше тук за последен път?

Мъжът сведе поглед към касовата бележка.

— Вероятно тогава… Струва ми се, че беше някъде през октомври. Идва веднъж месечно. Странен тип, много странен…

— През октомври? Добре. Какво друго каза, когато се появи?

— Заяви, че иска кубински пури и е готов да плати всякаква цена. Отговорих му, че не продаваме кубински пури, макар че той вече го знаеше. Беше ме питал за тях и при предишните си посещения, но не толкова настоятелно. Странен тип, казвам ви… Последния път настойчиво ме разпитваше за кубински пури. Дори изтърси някаква глупост от сорта, че кубинският тютюн бил полезен за дробовете или нещо подобно. Човек можел да пуши кубински пури колкото си иска и те не само нямало да му навредят, но щели да укрепят здравето му… Защото били чисти и на практика лекували дробовете…

— А ти какво му отговори? Само не ме лъжи, ако обичаш! Пак ти казвам, че не ми пука дали си му продал кубински пури или не. Интересува ме той и трябва да го открия. След като мисли, че тези лайна са полезни за шибаните му дробове, значи си ги купува отнякъде. Който търси, намира…

— Безспорно ги търсеше — потвърди продавачът. — Не знам защо, но последния път беше много настоятелен… — Очите му опипаха касовата бележка на плота. — Качествените пури са много, но той искаше кубински. Напомняше ми за онези болни, които се надяват на някакви чудотворни билки, или за болните от артрит, които вярват, че ще се излекуват, ако си инжектират злато… Много странно. Казах му да не търси кубински пури при нас и го изпратих в друг магазин…

— В кой?

— Всъщност, това е ресторант, където се продават разни дефицитни неща. Под тезгяха. Предполагам, че предлагат всичко. Така съм чувал. Но лично не съм ходил там. Нямам нищо общо…

— Къде?

— На няколко пресечки оттук.

— А знаеш ли такива места и в Южна Флорида? — попита Марино. — Места, където се продават такива неща?

— Не — поклати глава мъжът. — Нямам нищо общо с подобни места. Попитайте в онзи ресторант, те вероятно знаят…

— Добре — кимна Марино и прибра найлоновото пликче в джоба си. — А сега идва ред на въпроса за един милион долара. Ти ли каза на Пог за ресторанта, от който може да си купи кубински пури?

— Споменах му, че някои хора купуват пури оттам — отвърна продавачът.

— Как е името на заведението?

— „Ивицата“. Намира се на Кери Стрийт, недалеч оттук. Не исках този човек в магазина си. Държеше се доста странно. Винаги съм го намирал за странен. Идва тук от години, по веднъж в месеца. Не говори много… Но последния път ми се видя още по-странен. Май беше през октомври… Носеше една бейзболна бухалка. Попитах го защо я носи, но той не отговори. Беше много настоятелен по отношение на кубинските пури. Искаше точно „Кохибас“…

— Каква беше бухалката? На червени, сини и бели ивици? — Марино си мислеше за Скарпета, за мелачките, за костите, пепелта и всичко останало, което беше казала след посещението си в кабинета на доктор Филпот.

— Може и да е била — промърмори човекът и му хвърли озадачен поглед. — Но за какво всъщност става въпрос, по дяволите?