Следа

33.

— Трябва да му кажеш — промърмори Марино. — Той трябва да знае, дори ако нещата не се развият както очакваш…

— Хората се плъзгат по наклонената плоскост именно по този начин — отвърна Скарпета.

— Или получават начален тласък — добави той.

— Не и в този случай.

— Ти си шефът, докторке, ти решаваш — сви рамене Марино и се протегна. Намираше се в леглото си в хотел „Мариот“ на Брод Стрийт, а Скарпета седеше на същия стол, на който беше седяла и преди, само че този път го беше придърпала по-близо. Той изглеждаше огромен, но не толкова заплашителен в бялата памучна пижама, която Скарпета му беше купила в някакъв супермаркет до реката. Раните му под меката материя бяха обилно намазани с бетадин и изглеждаха тъмнооранжеви. Той упорито твърдеше, че вече не го болят или по-скоро не го болят чак толкова много… Скарпета беше свалила окаляния тъмен костюм и вместо него носеше кафяв панталон, тъмносиньо поло с висока яка и леки мокасини. Намираха се в неговата стая, защото тя не го искаше в нейната. Хапнаха сандвичите, които поръчаха да им донесат горе, и в момента просто си говореха.

— Все пак не виждам защо да не опиташ — подхвърли Марино. Говореха за нейната връзка с Бентън и той беше обзет от обичайното си, някак лепкаво любопитство. Тя постоянно го усещаше и се дразнеше, но вече беше разбрала, че няма как да се отърве от него.

— Първата ми работа утре сутринта ще бъде да занеса почвените проби в лабораторията — обясни тя на Марино. — Така най-бързо ще разберем дали е станала някаква грешка. Ако наистина се окаже така, няма смисъл да занимавам Бентън. Грешката няма да има връзка със случая. Ще бъде просто грешка, при това сериозна.

— Но ти не вярваш в това, нали? — погледна я Марино от купчината възглавници, които беше натикала зад гърба му. Цветът му беше по-добър, очите — по-бистри.

— Не знам в какво да вярвам — каза тя. — И двете вероятности ми се струват абсурдни. Как да си обясним наличието на микроскопичните частици по тракториста, ако се окаже, че не са грешка? От къде на къде същите улики изскачат и в случая с Джили Полсън? Готова съм да чуя теорията ти, ако имаш такава…

Марино се замисли, насочил поглед към тъмния прозорец, зад който блестяха светлините на градския център.

— Не знам — призна в крайна сметка той. — Господ ми е свидетел, че нямам друго обяснение, освен това, което дадох на заседанието. А то си беше чисто изхвърляне…

— От твоя страна, така ли? — язвително подхвърли Скарпета.

— Не, говоря сериозно. Как е възможно онзи, Уитби ли беше, да има по себе си същите улики като момичето? Първо на първо, тя е умряла две седмици преди него, нали? Как е възможно да има такива улики по неговото тяло? Не мога да намеря отговор и това си е!

Настроението й помръкна, прилоша й. Но тя прекрасно знаеше за какво става въпрос — прилошаването беше само маскировка на едно друго чувство, което се наричаше страх. Единственото смислено обяснение в момента беше нарушение на стерилността на пробите или погрешно етикетиране. И двете могат да се случат, при това далеч по-лесно, отколкото си представят повечето хора. Достатъчно е торбичката с пробите или тестовата епруветка да бъдат поставени в погрешния плик или кутия, а след това да им бъде лепнат и погрешен етикет. За цялата операция са достатъчни и пет секунди, след които уликите изведнъж изскачат от неподозиран източник, което или няма смисъл, или — още по-лошо — дава отговор на въпрос, от който зависи съдбата на заподозрения: да бъде ли освободен, да влезе ли в затвора, да стигне ли до газовата камера… Спомни си за ченето, което войничето от Форт Ли се опитваше да натика в устата на онази дебелана. Толкова трябва — един миг на разсеяност, нищо повече…

— Все още не разбирам защо не искаш да ангажираш Бентън — каза Марино и посегна към чашата с вода до леглото. — Какво пък чак толкова ще стане, ако дръпна няколко бири?

— Ти сам ще прецениш — отвърна тя, докато прелистваше копията на съдебномедицинските заключения, струпани в скута й. Продължаваше да се надява, че сред тях ще открие нещо, което ще направи логична връзката между Джили и тракториста. — Алкохолът пречи на оздравителния процес, освен това не ти е най-добрият приятел, нали?

— Снощи не беше — съгласи се с гримаса Марино.

— Поръчай си каквото искаш. Нямам никакво намерение да ти се налагам…

— Той се поколеба, а Скарпета усети, че желанието му е именно това — да му се наложи, да му каже какво трябва да прави. Но знаеше, че няма смисъл. Вече го беше правила. Не искаше да бъде втори пилот по време на безумния му полет над джунглата на живота. Марино погледна към телефона, но ръцете му останаха скръстени в скута. Миг по-късно отново посегна към чашата с вода.

— Как се чувстваш? — попита тя, прелиствайки поредната страница. — Искаш ли още адвил?

— Добре съм. Но ако ударя една-две бирички, ще се почувствам още по-добре.

— Това сам ще го решиш — каза му, обърна следващата страница и се втренчи в дългия списък на контузените и разкъсани органи на господин Уитби.

— Сигурна ли си, че тя няма да се оплаче в полицията? — попита Марино.

Скарпета усети очите му върху себе си. Светеха като фенери и излъчваха страх. Това беше напълно разбираемо. Евентуалното обвинение в сексуално насилие щеше да го срине окончателно. Почти сигурно щяха да го изхвърлят от органите на реда, а имаше голяма вероятност съдебните заседатели на „любимия“ Ричмънд да го обявят за виновен само защото е мъж, при това едър мъж, а госпожа Полсън владееше добре ролята на безпомощна жертва. Мисълта за нея пробуди гняв в душата на Скарпета.

— Няма, не се бой — отговори на глас тя. — Хванах блъфа й. Тази нощ положително ще сънува тоновете улики, които изнесох от къщата й. Ще сънува и играта, разбира се. Тя не иска ченгетата да научат за играта или игрите, които са ставали в дома й. Чакай да те питам нещо… — Вдигна глава от документите в скута си: — Ако Джили беше жива и си беше у дома, дали твоята Сузи щеше да направи това, което ти е направила снощи? Позволявам ти да импровизираш… Какво говорят инстинктите ти?

— Мисля, че щеше да извърши точно това, което си е намислила — мрачно отвърна Марино. В гласа му се долавяше презрение и гняв, но най-вече срам.

— Как мислиш, дали е била пияна?

— Беше адски възбудена, направо хвърчеше…

— Благодарение на алкохола или на нещо друго?

— Не я видях да гълта хапчета или да смърка — поклати глава той. — Но вероятно не съм видял и куп други неща.

— Някой трябва да поговори с Франк Полсън — заключи Скарпета, разгръщайки поредния доклад. — Може би ще се наложи да поискаме помощ от Луси, но това ще зависи от разкритията, които ще направим утре.

Марино се усмихна, за пръв път от доста време насам.

— Каква идея, Господи! Тя е пилот, когото ще пуснем на перверзника!

— Точно така — кимна Скарпета, въздъхна и продължи да прелиства доклада. — Нищо… Абсолютно нищо, което да хвърли някаква допълнителна светлина върху случая с Джили. Била е задушена, а в устата й са открили парченца боя и метал. Нараняванията на Уитби съответстват на факта, че е бил прегазен от трактора. Но сме длъжни да потърсим някаква връзка между него и семейство Полсън, просто защото такава ни е проклетата професия…

— Тя сигурно ще знае — подхвърли Марино.

— Никакви контакти с нея! — отсече Скарпета, абсолютно убедена, че Марино не бива да се обажда на Сузана Полсън. — Не си насилвай късмета!

— Не съм казал, че ще й се обадя. Може би познава тракториста, може би той е участвал в игричките й! Ами ако са си организирали клуб на перверзниците?

— Не са съседи — промърмори Скарпета, разтворила досието на Уитби. — Не че има някакво значение, но той живее близо до летището. Може би утре ще отскочиш дотам, защото аз тъй и тъй трябва да остана в лабораторията…

Марино не каза нищо. Нямаше желание да разговаря с никое от ричмъндските ченгета.

— Ще трябва да отидеш — въздъхна тя и затвори папката.

— Къде по-точно? — Очите му се преместиха на телефона до леглото. Вероятно пак се беше сетил за бира.

— Знаеш къде.

— Хич не обичам, когато ми говориш по този начин — сбърчи вежди той. — Сякаш от една-две твои думи съм длъжен да отгатна какво си мислиш… Предполагам, че куп мъже ще останат възхитени, ако познават лаконична жена като тебе!

Скарпета скръсти ръце върху папката в скута си, в очите й се появи весело пламъче. Той винаги се наежва, когато е права. Замълча, за да види какво още ще изтърси.

— Добре — изръмжа Марино, неспособен да понася мълчанието. — Къде точно трябва да отида? Кажи къде, по дяволите, трябва да се набутам, освен в лудницата, разбира се… Защото в момента наистина съм почти превъртял!

— Трябва да осъществиш контакт с нещо, от което те е страх. Тоест с полицията. А те е страх от нея, защото продължаваш да се опасяваш, че госпожа Полсън ще направи официално оплакване. Няма да го направи, бъди спокоен. Иди да свършиш тая работа и страхът ще те напусне.

— Не става въпрос за страх — изпъшка той. — Става въпрос за собствената ми глупост.

— Добре. В такъв случай се обади на детектив Браунинг или на някой друг, защото ако не го направиш, наистина ще демонстрираш глупостта си. А аз се прибирам в стаята си… — Тя стана и премести стола до прозореца. — Ще се видим във фоайето, точно в осем сутринта…