Следа

31.

Скарпета отби колата от уличното платно и спря пред къщата на Сузана Полсън. Валеше ситен и студен дъжд. Остана на мястото си и погледна към неравната тухлена пътечка, която свършваше пред верандата. Моторът работеше, чистачките ритмично се движеха наляво-надясно. Представи си как Марино беше минал по тази пътечка, а за другото предпочиташе да не мисли.

Беше й разказал повече, отколкото си мислеше. А това, която тя видя, беше по-лошо от онова, което той знаеше. Марино по всяка вероятност беше останал с впечатлението, че е успял да спести доста подробности, но на практика не беше така. Изключи чистачките. Дъждовните капки обляха стъклото и започнаха да се стичат на вадички. После дъждът се усили и капките оглушително забарабаниха по покрива на колата. Сузана Полсън си беше у дома. Миниванът й беше паркиран до тротоара, а в къщата светеше. Очевидно не й се излизаше в това лошо време.

Във взетата под наем кола на Скарпета нямаше чадър, а тя не носеше шапка. Изскочи навън и се втурна по хлъзгавите тухли към къщата. Вятърът и дъждът бързо намокриха лицето й. Тичаше към дома на мъртвото момиче, чиято майка се оказа психопат със сериозни сексуални отклонения. Не беше сигурна, че трябва да я нарича така, но в душата й кипеше гняв, който остана скрит за Марино. Той по всяка вероятност изобщо не го усети, но на госпожа Полсън със сигурност й предстоеше да се запознае с него. Вдигна ръка и решително почука по вратата с месинговия ананас. Изведнъж се запита какво ще прави, в случай че жената откаже да й отвори, или пък се престори, че не си е у дома, както беше сторил Филдинг. Почука за втори път, този път — бавно и по-силно.

Нощта бързо встъпваше в правата си, подпомагана от черните облаци, изливащи съдържанието си над града. Скарпета продължи да чука, твърдо решена да остане на верандата толкова, колкото е необходимо. „Няма да се измъкнеш — безгласно се закани тя. — Изобщо не си мисли, че ще се обърна и ще си тръгна.“ Извади мобилния си телефон и разгъна листчето хартия, на което беше записала номера. Това беше вчера, когато бе проявила внимание и загриженост, когато искрено беше съчувствала на тази жена. Набра цифрите и чу звъненето вътре в къщата. Едновременно с това хвана ананаса и с всичка сила заблъска по вратата. Пет пари не даваше, че може да го счупи.

Изтекоха още две минути и тя отново набра номера. Отвътре се чуха няколко последователни позвънявания. Прекъсна връзката миг преди да се включи телефонния секретар. „Вкъщи си — каза си Скарпета. — Не се преструвай, че те няма. И вероятно знаеш, че аз стоя пред вратата ти.“ Отстъпи крачка назад и огледа осветените прозорци в предната част на малката тухлена къща. Полупрозрачните пердета бяха спуснати, но все пак пропускаха меката светлина. Някаква сянка пресече прозореца вдясно. За миг й се мярна неясен профил, после фигурата изчезна във вътрешността на къщата.

Скарпета отново почука, изчака малко и набра номера. Този път не прекъсна линията при включването на телефонния секретар, а приближи апаратчето до устата си и отчетливо каза:

— Госпожо Полсън, аз съм доктор Кей Скарпета. Моля, отворете вратата. Много е важно. Намирам се пред входната ви врата и знам, че сте си у дома.

Прекъсна връзката и отново почука. Сянката се раздвижи отново, но този път в прозореца, който се падаше отляво на входната врата. После резетата изщракаха и вратата се отвори.

— Пресвети Боже! — неубедително се направи на изненадана госпожа Полсън. — Нямах представа кой може да бъде! Каква буря, а? Моля, влезте на сухо… Когато не знам кой ме търси, аз не отварям вратата.

Скарпета влезе в хола и свали дългото си мокро палто. От косата й капеше студена вода и тя я отметна назад. Имаше чувството, че току-що е била под душа.

— Като нищо ще пипнете някоя пневмония — промърмори госпожа Полсън, после сепнато добави: — Ама и аз съм една! Нали вие сте докторката? Елате в кухнята, ще ви направя нещо топло…

Очите на Скарпета пробягаха по малката дневна, полуизгорелите пънове в камината и плюшеното канапе под прозореца. Задържаха се малко по-дълго на вратите, които водеха към другите помещения в къщата. Госпожа Полсън забеляза това и лицето й се изпъна. Макар правилни и почти красиви, чертите й изведнъж станаха груби.

— Защо сте тук? — попита с променен глас тя. — Какво сте намислила? Първоначално помислих, че идвате заради Джили, но сега виждам, че не е така.

— Не съм сигурна, че някой изобщо е бил тук заради Джили — отговори Скарпета и демонстративно продължи да се оглежда, без да обръща внимание на локвичката, образувала се пред краката й.

— Нямате право да ми говорите по този начин! — остро отвърна госпожа Полсън. — Моля, напуснете дома ми! Веднага! Не искам тук хора като вас!

— Няма да напусна — поклати глава Скарпета. — Ако искате, можете да извикате полиция. Но аз няма да мръдна оттук, преди да си поговорим за това, което се е случило снощи.

— Ако трябва да си спомням действията на онова чудовище, май наистина трябва да повикам полиция! Той не се поколеба да се възползва от мен, въпреки всичко преживяно. Как е възможно да се нахвърлиш на душевно наранена жена като мен? Но аз сама съм си виновна, то просто му е изписано на челото!

— Хайде, извикайте полиция — подкани я Скарпета. — Аз също съм им приготвила една история, при това доста пикантна! Мисля да се поогледам, ако нямате нищо против… Знам къде е кухнята, знам къде е и стаята на Джили. Предполагам, че вляво от тази врата насреща трябва да е вашата спалня… — Думите й бяха придружени от съответните действия.

— Не можете да се разхождате из дома ми! — извика госпожа Полсън. — Настоявам незабавно да напуснете! Нямате право да душите наоколо!

Спалнята се оказа малко по-голяма от стаята на Джили. Двойно легло със старинни нощни шкафчета, два плътно долепени един до друг гардероба. През едната от двете врати се влизаше в малка баня, а другата беше на просторен вграден гардероб, пред който се мъдреше чифт военни ботуши от черна кожа. Скарпета бръкна в джоба на жакета си и извади памучни ръкавици. Намъкна ги и пристъпи към ботушите, огледа дрехите във вътрешността на гардероба, след което рязко се завъртя и влезе в банята. Върху ръба на ваната беше преметната мокра тениска с камуфлажна окраска.

— Той ви се оплака, нали? — обади се госпожа Полсън, изправила се до леглото. — А вие сте му повярвали. Ще видим на какво ще повярва полицията. Според мен нито той, нито вие имате някакви шансове…

— Често ли си играехте на войници в присъствието на дъщеря си? — попита Скарпета и прикова очи в лицето й. — Франк обичаше тази игра, а? От него ли я научихте, или я измислихте сама? Каква част демонстрирахте пред Джили и кой я играеше с вас, когато тя беше тук? Групов секс, може би? Това ли имахте предвид, когато споменахте тях? Други хора, които играеха играта заедно с вас и Франк?

— Как смеете да ми отправяте такива обвинения! — озъби се госпожа Полсън. Лицето й почервеня и се разкриви от злоба. — Нямам идея за какви игри говорите!

— О, това е само началото — увери я Скарпета, пристъпи към леглото и отметна покривката. — Обвинения тепърва ще има… Май не сте си направила труда да смените чаршафите, а? Това е хубаво. Виждате ли тези кървави петна? Искате ли да се обзаложим, че става въпрос за кръвта на Марино, а не за вашата? — Дари я с един продължителен поглед и добави: — Той е кървял, вие не. Това вече е изненада. Предполагам, че някъде тук ще открием и окървавен пешкир… — Завъртя се на токчета, очите й се насочиха към банята: — Може би сте го изпрала, но това е без значение. Имаме начин да изследваме и прана материя.

— Ама вие сте по-лоша и от него! — извика госпожа Полсън, но физиономията й се промени. — Мисля, че като жена би трябвало да проявите поне мъничко състрадание!

— Към кого? Към жена, която обезобразява един мъж, а след това го обвинява в сексуално насилие? Мисля, че в целия свят няма да се намери нормална жена, която да ви съчувства, госпожо Полсън!

Скарпета се наведе и започна да дърпа чаршафите.

— Хей, какво правите? Недейте!

— Ще ги взема, ще направя и други неща. Само гледайте! Смъкна чаршафите и сръчно ги натика в една от калъфките на леглото.

— Нямате право! Вие дори не сте полицай!

— О, аз съм много по-лоша от полицаите! — озъби й се Скарпета и пусна издутата калъфка върху голия матрак. — Какво още? — Очите й пробягаха по вещите в спалнята. — Сутринта, когато се сблъскахте с Марино в службата по съдебна медицина, може би не обърнахте внимание, че той беше с панталоните, които е носил и снощи. И със същото бельо. На практика ги е носил през целия ден. Вероятно знаете, че когато един мъж е правил секс, той винаги оставя някакви следи по бельото, а в някои случаи и по панталоните си. Но в случая с Марино това не беше така. По бельото и панталоните му нямаше никакви следи, освен следите от кръв, която сте му пуснали вие. Може би не сте наясно, че пердетата ви са полупрозрачни и случайният минувач може да види какво става в къщата ви — дали имате гост, дали се карате, или сте увлечени в романтичен разговор — разбира се, ако изобщо сте на крака. Да не говорим какво виждат съседите ви, когато лампите ви светят или сте запалили камината…

— Може би в началото всичко между двама ни беше нормално — подхвана госпожа Полсън с тона на човек, който е взел своето решение. — Обикновен контакт между мъж и жена, които взаимно се харесват. Може би съм била малко отнесена, тъй като той ме смущаваше. Нахвърли ми се директно, както си бяхме с дрехите. Но не успя да го направи. Голям мъж, но въпреки това не направи нищо…

— Как да го направи, след като вие непрекъснато сте пълнили чашата му с бърбън? — попита Скарпета, вече напълно убедена, че Марино не е правил секс с тази жена. Просто не би могъл да го направи. Но той продължаваше да се опасява, че е било точно обратното, като този страх е примесен и с едно друго опасение — че не е успял…

Приближи се до вратата на гардероба и клекна пред ботушите. Пренесе ги до леглото и ги остави редом със завързаното бельо. Бяха големи и изглеждаха доста солидни.

— На Франк са — поясни госпожа Полсън.

— Ако сте ги обувала, вътре ще има следи от вашето ДНК — предупреди я Скарпета.

— Твърде големи са за мен — поклати глава жената.

— Чухте ме. Една ДНК проба ще ни разкрие много неща. — Скарпета влезе в банята и вдигна камуфлажната тениска. — Предполагам, че и тази фланелка принадлежи на Франк…

Госпожа Полсън не отговори.

— Сега вече можем да се прехвърлим в кухнята — добави Скарпета. — Няма да откажа нещо топло за пиене. Може би чаша кафе… Каква марка бърбън пихте снощи? Би трябвало и вие да не сте много добре, освен ако не сте била заета да пълните единствено неговата чаша… Защото днес Марино си е направо зле и има нужда от лечение… — С тези думи Скарпета се обърна и бързо се насочи към кухнята.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че се нуждаеше от лекар.

— И отиде на преглед, така ли?

— Беше изследван и фотографиран, сантиметър по сантиметър. Не е в добра форма. — Скарпета се огледа и видя кафеварката. Беше поставена до умивалника, съвсем близо до мястото, където вчера беше оставено шишенцето със сиропа. Днес обаче него го нямаше, не се виждаше и никъде наблизо. Тя свали памучните ръкавици и ги натика обратно в джоба на жакета си.

— Нищо чудно — сви рамене домакинята. — След това, което направи…

— Вече можете да я забравите тая история! — сбърчи нос Скарпета, докато пълнеше стъклената каничка с вода от чешмата. — Тя е лъжа отначало докрай, затова по-добре си мълчете! Ако имате някакви наранявания, дайте да ги видим!

— Ако ги покажа на някого, това ще бъде полицията — отсече госпожа Полсън.

— Къде си държите кафето?

— Не знам какво си мислите, но то явно не е истина — каза госпожа Полсън, отвори фризера и сложи пликче с кафе до машината. От шкафа извади кутийка филтри и остави Скарпета сама да се оправя.

— В днешно време не е лесно да стигнем до истината — кимна Скарпета, отвори пликчето и сложи филтър на машината. После започна да я зарежда с кафе, използвайки за мярка малката пластмасова лъжичка, която откри в пакета.

— Питам се защо е така. Изпитваме големи трудности да открием истината за инцидента с Джили. Сега ни се изплъзва и истината за това, което се е случило снощи. Много бих искала да чуя какво мислите за истината, госпожо Полсън. Затова реших да се отбия…

— Нямах намерение да казвам за Пит на когото и да било — горчиво рече домакинята. — Ако съм имала, досега щях да съм го направила, нали? Ако трябва да бъда откровена, ще ви кажа, че снощи той прекара много добре…

— Прекарал е добре? — вдигна вежди Скарпета, облегна се на плота и скръсти ръце пред гърдите си. Кафето започна да се процежда, ароматът му изпълни цялата кухня. — Значи и вие сте прекарали добре, стига да сте обезобразена като него!

— Всъщност, не знам точно как изглеждам в момента…

— Нищо не ви боли, доколкото разбирам от свободните ви движения — отбеляза Скарпета. — На практика той едва ли ви е сторил нещо по-съществено след толкова много бърбън. Преди малко сама го признахте…

— А вие май сте доста близка с него и затова сте тук! — изгледа я госпожа Полсън и в очите й проблесна нескрит интерес.

— Да, аз съм близка с него, но по начин, който едва ли ще разберете! Споменах ли ви, че освен патолог, аз съм и юрист? Искате ли да научите какво ви чака за фалшиво обвинение в сексуално насилие? Някога била ли сте в затвора?

— Ясно, ревнувате — кимна госпожа Полсън и устните й се разтеглиха в победоносна усмивка.

— Мислете каквото искате, но не забравяйте и за затвора, госпожо Полсън! — отсече с леден глас Скарпета. — Представете си какво ще стане, като ревнете, че сте била изнасилена, а уликите ви обвинят в лъжа!

— Успокойте се, няма да ревна — отговори госпожа Полсън и чертите й видимо се втвърдиха. — Всъщност, никой не ме е изнасилвал. А вашият приятел е едно голямо бебе, това мога да ви кажа. Мислех, че ще ми бъде приятно с него, но явно сбърках. Така че можете да си го приберете обратно, госпожице доктор, адвокат и всичко останало!…

Кафето се свари и Скарпета попита къде има чаши. Госпожа Полсън извади две от бюфета и сложи по една лъжичка в тях. Започнаха да пият прави, внезапно госпожа Полсън заплака. Прехапа долната си устна, сълзите се затъркаляха по бузите й.

— Няма да отида в затвора — поклати глава тя.

— Аз също не бих искала да ви видя там — каза Скарпета и отпи глътка кафе. — Защо го направихте?

— Това са лични неща — отвърна, без да я гледа, жената.

— Дори когато причинявате болка на партньора си, когато го наранявате до кръв? Това не са лични неща, а престъпление. Отдавна ли практикувате грубия секс?

— А вие вероятно сте някаква пуританка — ядоса се госпожа Полсън и отиде да седне на масата. — Вероятно има доста неща, за които никога не сте чувала.

— Може би — съгласи се Скарпета. — Разкажете ми за играта.

— Накарайте него.

— Вече чух всичко, което Марино знае за играта ви — поне за онази, която сте играли снощи с него — каза Скарпета и отпи нова глътка от чашата си. — Но вие играете от доста време, нали? И вероятно сте започнали с Франк, бившия ви съпруг…

— Не съм длъжна да ви отговарям — сви устни госпожа Полсън. — А и не виждам причина да го правя…

— Нали помните розата, която открихме в скрина на Джили? — мина в настъпление Скарпета. — Споменахте, че Франк може би знае нещо за нея. Какво искахте да кажете?

Домакинята не отговори. Седеше зад масата, стискаше чашата с две ръце и мълчеше, а в очите й се четеше омраза.

— Мислите ли, че Франк би могъл да направи нещо лошо с Джили, госпожо Полсън?

— Не знам кой е оставил тази роза — промърмори жената, забила поглед в същото място на стената, в което гледаше и по време на вчерашния им разговор. — Не съм аз. Не съм я виждала преди, нито в стаята й, нито някъде другаде в къщата. Имайте предвид, че редовно преглеждах чекмеджетата й. Бях го направила само ден по-рано, когато подреждах изпраното й бельо. Джили не обичаше да си подрежда нещата и аз най-редовно го правех вместо нея. Но не съм виждала никакви рози… — Млъкна и изпусна въздуха от гърдите си, без да отмества очи от стената.

Скарпета изчака, тъй като не искаше да пропусне нищо. В стаята се възцари тежка тишина.

— Най-зле беше в кухнята — продължи най-сетне госпожа Полсън. — Оставяше храната където завари, не прибираше дори сладоледа в камерата. Не мога да ви опиша колко храна съм изхвърлила! — Лицето й се сгърчи от мъка: — И с млякото беше същото… Редовно го изливах в умивалника, защото тя го оставяше да се вкисне. — Гласът й видимо трепереше: — Знаете ли какво е да ходиш непрекъснато подир някого и да му прибираш натурията?

— О, да — кимна Скарпета. — Това беше една от причините за развода ми.

— И Франк беше същата стока — добави госпожа Полсън, продължавайки да гледа в стената. — И на него му слугувах…

— Ако допуснем, че Франк е направил нещо на Джили, какво според вас би могло да е то? — попита Скарпета, формулирайки въпроса си така, че да избегне едносричен отговор.

Госпожа Полсън продължаваше да се взира в стената, без да мигне.

— Направил й е нещо, макар и по свой начин…

— Имам предвид физически — уточни Скарпета. — Джили е мъртва…

Очите на домакинята бързо се наляха и тя ги избърса с юмрук.

— Когато това се случи, него го нямаше. Става въпрос за нещо друго, извън къщата…

— Какво по-точно? Кога се е случило?

— Във времето, когато отскочих до аптеката. Тогава се е случило… — Отново вдигна ръка да избърше насълзените си очи. — Като се прибрах, прозорецът беше отворен… Абсолютно сигурна съм, че на излизане беше затворен. Не знам дали Джили го е отворила. И не казвам, че това е работа на Франк, макар да съм убедена, че е забъркан по някакъв начин… Докосне ли се до нещо, то се чупи или умира. Странно е да го казвам за човек, който по професия е лекар, но искам да го знаете…

— Сега трябва да тръгвам, госпожо Полсън. Разговорът ни не беше лесен. Имате номера на мобилния ми телефон, обадете се, в случай че си спомните нещо важно.

Домакинята кимна. Сълзите продължаваха да се стичат по бузите й.

— Тук може би е идвал и някой друг, за когото нищо не знаем — подхвърли Скарпета. — Имам предвид, освен Франк. Може би човек, когото Франк е поканил и който си е падал по същите игри…

Тръгна към вратата, но госпожа Полсън не помръдна от мястото си.

— Опитайте да си спомните — добави патоложката. — Джили не е починала от грип, а ние искаме да разберем какво точно се е случило с нея. И ще разберем, рано или късно ще разберем. Но вие бихте желали това да стане час по-скоро, нали?

Госпожа Полсън продължаваше да гледа в стената.

— Можете да ми звъните по всяко време — увери я Скарпета, излезе в коридора и се огледа: — Много ще ви бъда благодарна, ако ми намерите едно-две по-големи чувалчета за боклук…

— Под мивката — глухо се обади госпожа Полсън. — Но мисля, че няма да ви трябват…

Скарпета отвори шкафа под умивалника и извади четири чувалчета от една картонена кутия.

— Ще ги взема — рече тя. — Надявам се, че наистина няма да ми трябват.

Отби се в спалнята и натика торбата с чаршафите, ботушите и тениската в чувалчетата. Влезе в дневната да облече палтото си и побърза да напусне къщата. Две от чувалчетата тежаха от чаршафите и завивките, а другите две бяха значително по-леки, тъй като съдържаха само тениската и чифт ботуши. Обувките й бързо се намокриха в локвите, прониза я студ. Дъждът постепенно преминаваше в сняг.