Следа

21.

Госпожа Полсън не знаеше как се е озовала в банята в другия край на коридора. Нямаше спомен да е тръгвала натам. Стара и занемарена, тази баня не беше ремонтирана поне петдесет години. Плочките на пода бяха подредени на синьо-бели квадратчета, а всичко останало беше бяло — старомодният умивалник, леко напуканата тоалетна чиния и вградената вана, над която имаше завеса на розови цветчета. Четката за зъби на Джили стърчеше от чашата над умивалника редом със смачкана, наполовина използвана паста. Изобщо не си спомняше как се е озовала в банята.

Погледна четката и пастата и сълзите отново рукнаха. Наплиска се със студена вода, но не изпита облекчение. Излезе от банята и се върна в стаята на Джили, където я очакваше онази италианска докторка от Маями. Изпита искрено съжаление, че не успява да запази самообладание. Едрият полицай беше проявил достатъчно съобразителност и бе внесъл допълнителен стол в стаята. В момента седеше върху него и се потеше. Прозорецът беше отворен и в стаята беше доста хладно, но въпреки това лицето му беше зачервено и върху него блестяха ситни капчици пот.

— Малко да си почина — обясни облеченият в черно полицай. Усмивката му би трябвало да бъде приятелска, но не беше. Въпреки това тя го хареса. Не знаеше защо, но й беше приятно да го гледа и да бъде близо до него. — Седнете, госпожо Полсън — добави той. — И направете опит да се отпуснете…

— Вие ли отворихте прозореца? — попита тя, отпускайки се предпазливо на ръба на стола и полагайки ръце в скута си.

— Питам се дали сте обърнали внимание в момента, в който се върнахте от аптеката — отвърна й с въпрос. — Отворен или затворен беше този прозорец, когато влязохте в спалнята?

— Тук става доста топло. В повечето стари къщи е така — отоплението трудно се регулира… — Жената вдигна глава към докторката и едрия полицай. Не й беше удобно да седи до леглото и да ги гледа отдолу нагоре. Чувстваше се дребна, незначителна и уплашена. — Джили постоянно го отваряше. Сигурно е бил отворен и тогава, когато се прибрах… Опитвам се да си спомня… — Пердето от прозрачен тюл леко помръдна. Сякаш призраците потръпнаха от студ. — Да, мисля, че беше отворен…

— А знаехте ли, че резето е счупено? — попита едрият полицай. Стоеше абсолютно неподвижен, а очите му бяха приковани в лицето й. Не можеше да си спомни името му. Маринара или нещо подобно…

— Не — прошепна тя. Сърцето й се сви под ледените пипала на страха.

Лекарката стана и затвори прозореца, без да сваля белите памучни ръкавици. Очите й бързо пробягаха по задния двор.

— По това време на годината гледката не е нищо особено — рече с разтуптяно сърце госпожа Полсън. — Но трябва да я видите през пролетта!

— Мога да си представя — кимна жената. От нея се излъчваше нещо особено, може би малко плашещо, но въпреки това привлекателно. — Аз обичам да работя в градината, а вие?

— О, да.

— Мислите ли, че някой е влязъл през прозореца? — попита след кратка пауза госпожа Полсън, явно забелязала черния прашец по перваза и около рамката. Напрегна взор и успя да различи останките от прашец и лепенки по самите стъкла.

— Свалих известно количество отпечатъци — поясни едрият полицай. — Не знам защо ченгетата не са си направили този труд, но… Ще видим дали ще изскочи нещо. За целта ще ми трябват и вашите, за да ги изключим от останалите… Предполагам, че полицията не ви е взела отпечатъци, нали?

Тя поклати глава. Очите й продължаваха да фиксират черния прашец по прозореца.

— Кой живее зад къщата ви, госпожо Полсън? — попита едрият полицай с черните дрехи. — Имам предвид онази стара постройка до оградата…

— Една възрастна жена. От доста време насам не съм я виждала… Може би от години. Всъщност, не знам дали все още живее там. За последен път видях жив човек в двора й преди около шест месеца. Да, точно така… Трябва да е било преди шест месеца, защото берях домати… Имам малка зеленчукова градинка там, до оградата. Това лято се родиха страшно много домати… Зърнах някакъв човек оттатък, но не знаех какво прави там… Останах с впечатление, че не е настроен особено приятелски… Мисля, че не беше жената, която живееше там през последните десетина години. Тя беше много стара, може би вече е умряла…

— Знаете ли дали полицията е разговаряла с нея — разбира се, ако все още е жива? — попита едрият полицай.

— Мислех, че вие сте от полицията…

— Да, но не от тези, които вече са ви посетили… Ние сме друга служба, госпожо.

— Ясно — промърмори тя, макар че изобщо не й беше ясно. — Мисля, че онзи детектив, май беше Браун…

— Браунинг — поправи я полицаят с черните дрехи. Едва сега забеляза, че беше тикнал бейзболната шапка в задния джоб на широките си панталони. Главата му беше гладко избръсната. Изведнъж й се прииска да плъзне пръст по лъскавата й повърхност.

— Той ме разпита за съседите — рече. — Споменах му за старицата, която живее или е живяла в онази къща… Сигурна съм, че в момента там не живее никой. Струва ми се, че му го казах. Там винаги цари тишина, а през процепите в оградата се вижда, че тревата не е косена от години.

— Значи се върнахте от аптеката… — обади се жената доктор с очевидното намерение да се върнат на предишната тема. — Какво направихте след това? Моля ви, госпожо Полсън, опитайте се да ми опишете действията си стъпка по стъпка…

— Отнесох покупките в кухнята, а после отидох да погледна Джили. Стори ми се, че спи…

След кратка пауза лекарката зададе друг въпрос. Пожела да узнае защо госпожа Полсън си е помислила, че дъщеря й спи, в каква поза е било момичето. Въпросите й бяха объркващи, всеки от тях беше болезнен и предизвикваше спазми дълбоко в душата й. Защо е важно това? Кой лекар задава подобни въпроси? Безспорно е привлекателна жена и някак авторитетна — не особено едра, но изглежда много добре в тъмносиния си костюм с панталон и блузка, които подчертаваха красивите черти на лицето й и русата, късо подстригана коса. Имаше силни ръце и не носеше пръстени. Госпожа Полсън се втренчи в ръцете на докторката, представи си ги как се грижат за Джили и отново избухна в плач.

— Побутнах я. Направих опит да я събудя… — Чуваше се как повтаря едно и също, но не можеше да спре: „Защо пижамата ти е на пода, Джили? Какво е това?! О, Господи!“

— Опишете ми какво видяхте, като влязохте в стаята. — Жената зададе същия въпрос по друг начин. — Знам, че ще ви бъде трудно… Марино? Би ли донесъл чаша вода и няколко салфетки?

„Къде е Суити? О, Господи, къде е Суити?! Дано не е в леглото при теб!“

— Изглеждаше така, сякаш е заспала — чу се да казва госпожа Полсън.

— По гръб? По корем? Какво беше положението й в леглото? Моля ви, опитайте да си спомните. Знам, че е трудно, но все пак…

— Спеше на една страна.

— Когато влязохте в стаята беше на една страна, така ли? — попита лекарката.

„О, Боже! Суити се е изпишкала в леглото! Суити, къде си? Под леглото ли се криеш, Суити? Пак си била в леглото, а? Не бива да го правиш, защото ако продължаваш, ще те подаря на някого! Не се опитвай да криеш разни работи от мен!“

— Не — отговори госпожа Полсън, продължавайки да плаче.

„Джили, моля те, събуди се! Това не може да бъде, просто не може да бъде!“

Жената доктор клекна до стола й и я погледна в очите. После хвана ръката й и каза нещо…

— Не! — простена госпожа Полсън. — Тя беше без дрехи. Мили Боже! Джили не би трябвало да лежи така, без дрехи… Дори не би трябвало да се облича, без да е заключила вратата!

— Всичко е наред — прошепна жената доктор, а в очите и докосването й имаше състрадание. — Поемете си въздух. Хайде, напълнете дробовете си. Точно така, браво. Дишайте бавно и дълбоко…

— О, Боже, инфаркт ли ще получа? — с ужас изфъфли госпожа Полсън. — Взеха ми детето. Няма го. О, Господи, къде е малкото ми момиченце?

Едрото ченге с черните дрехи отново изпълни рамката на вратата. В ръцете му имаше салфетки и чаша с вода.

— Кой ви взе детето? — попита той.

— О, не! Тя не е умряла от грип, нали? О, не, не! Моето малко момиченце! То не е умряло от грип. Те ми го взеха…

— Кои са те? — отново попита Марино. — Мислите ли, че са замесени повече хора? — Той влезе в стаята и жената доктор пое чашата от ръката му.

Пристъпи към госпожа Полсън и й помогна да отпие.

— Много добре. Не бързайте. Пийнете още малко и дишайте дълбоко. Опитайте да се успокоите. Имате ли близък, който би могъл да постои при вас? В този момент не бива да сте сама…

— Кои са те? — изкрещя госпожа Полсън, повтаряйки въпроса на полицая. — Кои са те? — Направи опит да стане от стола, но краката й не се подчиниха. Сякаш бяха престанали да бъдат част от тялото й. — Ще ви кажа кои са! — Мъката й започна да се превръща в ярост. Толкова силна и необуздана, че самата тя се уплаши. — Онези хора, които той покани тук! Те са! Питайте Франк, той ги познава!