Следа

30.

Не му беше трудно да си го представи. През всичките тези години предпочиташе да не си представя какво е вършила с други мъже, особено с Бентън.

Гледаше покрай нея, към прозореца. Скромната му единична стая беше на третия етаж и оттам не виждаше улицата, а само сивото небе над главата й. Чувстваше се дребен и незначителен, изпитваше детинското желание да се скрие под завивките, а когато се събуди, да открие, че нищо не се е променило. Искаше да се събуди и да установи, че е тук, в Ричмънд, с докторката, двамата работят по поредния случай, а инциденти няма. Странно, колко много пъти беше отварял очи в разни хотелски стаи с желанието тя да е там и да го гледа. А сега наистина беше в хотелската му стая и го гледаше. Опита се да започне отнякъде, но детинското желание го сграбчи отново и изведнъж установи, че си е загубил гласа. Беше потънал някъде между сърцето и устата, беше се стопил като светулка в нощния мрак.

От години мислеше за нея, при това по точно определен начин. Ако трябваше да бъде честен, мислеше за нея още от момента, в който се запознаха. Еротичните му фантазии бяха в посока на най-умелия, изобретателен и невероятен секс, който някога беше правил. Разбира се, не можеше да говори за това, нито да й го обясни, тъй като това би означавало да спре да се надява… А той продължаваше да се надява, че ще стане нещо и тя изведнъж ще се промени. Освен това, ако започнеше да й разказва всичко, което помнеше от предишната нощ, тя вероятно щеше да получи някаква представа за нещата, които би имала, ако е с него. И това щеше да ликвидира всичките му шансове, колкото и незначителни да бяха те. Да изповяда пред нея малкото, което си спомняше, означаваше дай покаже какво би могъл да й предложи, а това би сложило край на всичко. Фантазиите му също нямаше да оцелеят и едва ли някога щяха да се появят отново. Потиснат от всичко това, Марино се замисли как да я излъже.

— Да започнем от появата ви в клуба — каза Скарпета, приковала очи в лицето му. — В колко часа отидохте?

Добре. За клуба „Орденът на полицейското братство“ можеше да говори.

— Към седем — заяви. — С Ийс и Браунинг се видяхме направо там и си поръчахме нещо за хапване.

— Подробности — отсече, без да помръдва, тя. Очите й продължаваха да не се отместват от неговите. — Какво ядохте там, ти какво беше ял през деня?

— Нали щяхме да започнем от полицейския клуб, а не какво съм ял през деня? — втренчи се в нея той.

— Ти вчера закусва ли? — настоя Скарпета със същия спокоен и търпелив глас, с който разговаряше с хората, оцелели случайно или по волята на Бога след набега на някой жесток убиец.

— Пих кафе в стаята си — отвърна Марино.

— А не хапна ли някакъв сандвич, не обядва ли?

— Не.

— Някой път ще ти изнеса лекция на темата редовно хранене — поклати глава тя. — Значи си изкарал цял ден на кафе, без храна, чак до седем вечерта, когато си отишъл в клуба. Вероятно си ударил едно-две на празен стомах, а?

— Започнах с две бири. После си поръчах пържола и салата.

— Без картофи или хляб, нали така? Без въглехидрати, защото си на диета…

— Аха… Това май беше единственото здравословно нещо, което направих снощи…

Тя замълча, а Марино веднага усети, че няма особено добро мнение за диетите и едва ли ги смята за здравословен навик. Разбира се, нямаше да започне да го инструктира относно здравословното хранене сега — докато седеше на леглото, страдащ от тежък махмурлук, главоболие и силни опасения, че може би е извършил престъпление, за което ще му бъдат повдигнати съответните обвинения. Които може би вече бяха повдигнати… Погледна сивото небе през прозореца и си представи как полицейска кола „Краун Виктория“ без отличителни знаци тихо обикаля из улиците и го търси. По дяволите! В нея би могъл да седи дори самият детектив Браунинг, готов да изпълни заповедта за арестуването му.

— А после какво стана? — попита Скарпета.

Марино си представи как го вкарват на задната седалка на крауна и се запита дали Браунинг ще му сложи белезници. Би могъл да го остави без тях в израз на професионално уважение, но би могъл да забрави за уважението и да ги щракне около китките му. Май второто е по-вероятно, реши след кратък размисъл Марино.

— Изпи няколко бири и вечеря с пържола и салата, като всичко това започва в седем, така ли? — Скарпета го подхвана по своя особен, общо взето приятен, но неотстъпно настъпателен начин. — Колко по-точно бяха бирите?

— Мисля, че четири…

— Не ме интересува какво мислиш, а колко точно?

— Шест — отвърна той.

— Чаши, бутилки, кутии? Големи, малки? С други думи, искам да знам количеството…

— Шест нормални бутилки „Бъдуайзър“. За мен това количество не е голямо, понасям го спокойно. Шест бири за мен са като половин бира за теб…

— Едва ли — поклати глава Скарпета. — Но за тая математика ще говорим след малко…

— Хич не ми трябват лекции — стрелна я косо с очи, след което най-сетне се реши да срещне погледа й.

— Шест бири, една пържола и една салата в полицейския клуб в компанията на Джуниъс Ийс и детектив Браунинг — направи рекапитулация Скарпета. — А по кое време чу новината, че се връщам в Ричмънд? Може би докато още вечеряше?

— Ама ти наистина се захвана да смяташ колко е две и две! — недоволно промърмори Марино.

Ийс и Браунинг се настаниха в сепарето срещу него, на масата между тях гореше свещ, поставена в глобус от червено стъкло. И тримата си поръчаха бира. Ийс го попита какво мисли за Скарпета, но честно, без да го увърта. Дали е само една началничка, или я бива и като човек? Тя е голяма работа, но изобщо не се надува, отвърна Марино. Тези думи помнеше абсолютно ясно, както и последвалите догадки и предположения на Ийс и Браунинг за евентуалното й завръщане на предишната работа в Ричмънд. Самата тя не му беше споменала нищо подобно, не беше направила дори най-далечен намек. По тази причина той се почувства обиден, унизен и бесен. И мина на бърбън.

Винаги съм си мислил, че мадамата си я бива, беше казал онзи идиот Ийс в момента, в който Марино премина на бърбън. Има страхотни очи, беше добавил малко по-късно той, очертавайки с шепи пред гърдите си какви очи има предвид. Нямал нищо против да се мушне в лабораторната манта заедно с тях. Хей, ти цял живот си работил с нея и вероятно по тази причина вече си престанал да забелязваш атрибутите й… Браунинг добави, че само е чувал за нея, и на лицето му изплува многозначителна усмивка.

Марино не знаеше какво да каже, затова глътна на екс първия бърбън и побърза да си поръча още един. Само представата за лъстивите очички на Ийс, плъзгащи се по тялото й, го накара да свие юмруци. Разбира се, не посегна да го удари, а се облегна назад и отново опразни чашата си. После се опита да си представи как тя сваля лаборантската си манта и отива да я закачи на куката зад вратата. Направи всичко възможно да прогони едно друго видение — как сваля жакета си, навива ръкавите на блузката и започва обичайните за всяко местопрестъпление процедури. Скарпета винаги се държеше непринудено и не забелязваше мъжките погледи, които съпровождаха разкопчаването и закопчаването на връхните й дрехи. Защото имаше работа, а на мъртвите изобщо не им пукаше дали е съблечена или не. Те просто са мъртви. За разлика от Марино, който не е мъртъв, но тя по всяка вероятност го мисли за такъв…

— Отново ще повторя: нямам никакви планове да се връщам в Ричмънд — обади се тя. Седеше с кръстосани крака, маншетите на тъмносините й панталони бяха оплескани с кал, а обувките й бяха толкова изцапани, че човек трябваше да има въображение, за да си представи блестящо черната им кожа от сутринта. — Освен това не вярвам да допускаш, че бих кроила подобни планове, без да ти кажа…

— Човек никога не знае — промърмори той.

— Но ти знаеш.

— Аз няма да се върна тук. Особено пък сега…

Някой почука на вратата и сърцето на Марино пропусна един удар. Пред очите му изплуваха картини на полицейския участък отвътре, на затворническата килия и съдебната зала.

— Румсървис — обади се един глас от коридора и той облекчено затвори очи.

— Аз ще отворя — надигна се Скарпета.

Останал в седнало положение на леглото, Марино проследи с очи стройната й фигура как прекосява тясната стая и се насочва към вратата. Ако го нямаше тук, тя вероятно би попитала кой е и би погледнала през шпионката. Но присъствието му очевидно я успокояваше. Както и наличието на полуавтоматичния колт 28-и калибър, прикрепен към глезена му. Между другото, той едва ли би използвал оръжието, но нямаше нищо против да поступа някого — ей така, за сваляне на напрежението. Огромните лапи буквално го сърбяха от желанието да ги забие в нечия челюст или слънчев сплит — както правеше някога като боксьор…

— Здравейте, как сте? — поздрави ги пъпчивият младеж в униформа, който тикаше количката.

— Много добре — отвърна Скарпета, бръкна в джоба си и измъкна една акуратно сгъната банкнота от десет долара. — Оставете всичко тук, благодаря…

— И аз благодаря, госпожо, желая ви един наистина хубав ден — поклони се младежът, прибра банкнотата и внимателно затвори след себе си.

Марино остана напълно неподвижен на леглото, само очите му мърдаха. Проследи я как сваля опаковката на кифличката и капака на овесената каша, разпечатва маслото и смесва част от него с кашата. Добави малко сол, после намаза кифлата с останалата част от маслото и напълни двете чаши с горещ чай. Не сложи захар, вероятно защото на количката изобщо нямаше такава.

— Ето, заповядай — рече и постави овесената каша и чашата силен чай на масичката до леглото. — Яж… — Върна се до количката и взе кифлата. — Колкото повече храна приемеш, толкова по-добре. А когато започнеш да се чувстваш по-добре, може би ще се върне и паметта й…

Гледката на овесената каша предизвика силен спазъм на протест в свития му стомах, но въпреки това Марино взе купата и натопи лъжицата в нея. Бавното потъване на прибора в сгъстяващата се каша му напомни за начина, по който Скарпета вземаше проба от калта с помощта на дървените пръчици за секрет. После на мястото на калта се появи нещо друго, също така гъсто, което предизвика нов пристъп на гадене. Ех, ако не беше толкова пиян! Но вече беше късно. Овесената каша го убеди напълно в реалността на това, което беше извършил снощи. Надеждата, че само го беше започнал, бързо се изпари. Беше го довършил докрай…

— Не мога да ям — изломоти той.

— Можеш — отвърна тя и отново седна на стола си. Държеше се като съдия, с изправен гръб и строг поглед, втренчен право в очите му.

Марино неохотно поднесе лъжицата към устата си и с изненада установи, че овесената каша съвсем не е лоша. Плъзгаше се към стомаха му леко и без усилия. След броени минути осъзна, че е омел цялата купа и ръката му посяга към кифличката. Едновременно с това усети погледа й върху себе си. Тя мълчеше, а той прекрасно знаеше защо не му говори и предпочита да го наблюдава. Защото все още не й беше казал истината. Защото запазваше за себе си онези детайли, които със сигурност щяха да убият фантазиите му. Чуе ли ги веднъж, край на шансовете му. От тази мисъл изведнъж му приседна и кифлата остана непреглътната в гърлото му.

— По-добре ли си? — попита Скарпета. — Пийни си малко чай… — Сега наистина приличаше на съдия в черна тога, изправен вдървено на банката си под сивия правоъгълник на прозореца. — Изяж цялата кифла и изпий поне една чаша чай. Имаш нужда от храна, а и си силно обезводнен. Накрая ще ти дам и алвил…

— О, да, алвилът ще ми дойде много добре — кимна Марино и отново задъвка.

Тя бръкна в найлоновата торба и измъкна шишенце с алвил. Изпитал внезапен глад, Марино задъвка с удвоено усърдие, поливайки кифлата с обилни порции горещ чай. Не отделяше поглед от Скарпета, която пристъпи към леглото и ловко завъртя капачката на шишенцето, направена така, че да не може да се отваря от деца. Изтръска две хапчета в дланта му. Пръстите й бяха сръчни и силни, но някак прекалено малки на фона на огромната му лапа. Докосването им беше едно от най-приятните неща, които беше изпитвал напоследък.

— Благодаря — изграчи Марино, когато тя затвори шишенцето и се върна на мястото си.

Ако трябва, ще седи на тоя стол и цял месец, помисли си той. Може би точно това трябва да направи — да я накара цял месец да не мърда оттук. Това няма да е трудно, особено ако откаже да сподели подробностите от изтеклата нощ. Господи, няма ли да престане да го гледа по този начин?!

— Как е паметта ти? — подхвърли Скарпета.

— Някои неща са изгубени безвъзвратно — промърмори той, пресуши чашата и насочи вниманието си към хапчетата. Страхуваше се да не заседнат някъде в гърлото му.

— Така е — съгласи се тя. — Не се завръщат в съзнанието ни, вероятно защото не желаем да говорим за тях… Е, хубаво. Пи бърбън в компанията на Ийс и Браунинг, а после какво стана? Горе-долу в колко часа мина на бърбън?

— Някъде към осем и половина-девет… После Сузи ми звънна на мобилния… Беше разстроена и каза, че иска да говори с мен. Помоли ме да се отбия в дома й… — Направи пауза, очаквайки някаква реакция от страна на Скарпета. Не беше нужно да му казва какво мисли, достатъчно беше, че го мисли…

— Продължавай, моля те — промълви тя.

— Знам какво си мислиш — че не трябваше да ходя там след толкова питиета…

— Изобщо не знаеш какво мисля — поклати глава тя.

— Но в онзи момент се чувствах съвсем добре…

— Дай ми точната бройка на питиетата.

— Бирата плюс два бърбъна. — Два?

— Най-много три.

— Шест бири отговарят на около двеста грама твърд алкохол. Три бърбъна са горе-долу още толкова — в зависимост от личните ти отношения с бармана… — Скарпета замълча за момент, колкото да направи изчисленията си: — Да речем, че си ги изпил за около три часа, като приемем, че твърдият алкохол в организма ти е бил минимум триста грама. При нормален метаболизъм си преработвал по около трийсет грама на час, което означава, че на излизане от полицейския клуб неусвоеното количество е било най-малко двеста грама концентрат.

— Стига бе! — изръмжа той. — Излишно е да ми правиш тези изчисления, защото се чувствах абсолютно нормално! Казвам ти го откровено и се надявам да ми повярваш.

— Понасял си го добре, но от юридическа гледна точка си бил пиян, даже много пиян! — отсече Скарпета — нали имаше и медицинско, и юридическо образование. — По приблизителните ми изчисления нивото на алкохола в кръвта ти е било над един промил. То изобщо не ти е попречило да стигнеш до къщата й по нормален начин… Между другото, в колко часа стана това?

— Някъде към десет и половина. Не мога да бъда сигурен, защото не съм си гледал непрекъснато шибания часовник! — Впери яростен поглед в лицето й, изпитвайки неприятното усещане, че тялото му е влажно и плъзгаво и не може да се задържи върху завивките. Онова, което се случи после, тъмнееше в душата му като черен облак, в който не искаше да навлиза.

— Слушам те — промълви Скарпета. — Как се чувстваш? Искаш ли още чай? Или храна?

Марино мълчаливо поклати глава и отново опипа гърлото си. Имаше чувството, че проклетите хапчета са някъде там — две малки огнени язви, които отказват да се спуснат в стомаха му.

— Мина ли ти главата? — попита след кратка пауза Скарпета.

— Някога била ли си на психоаналитик? — изведнъж изтърси той. — Защото имам чувството, че съм на сеанс… Разбира се, никога не съм бил на психоаналитик, затова не знам какво точно изпитвам… Може би ти ще ми обясниш…

Не беше сигурен защо й казва всичко това, то просто се изля от него. Гледаше я с поглед, в който се четеше безпомощен гняв и отчаяние. Беше готов на всичко, за да се отдалечи от тъмния облак.

— Няма смисъл да говорим за мен — поклати глава Скарпета. Не съм психоаналитик и ти прекрасно го знаеш. Тук не става въпрос защо си направил това или онова, нито пък защо не си го направил. Тук става въпрос какво си направил. Именно там се крият евентуалните неприятности. Докато психиатрите обикновено не се интересуват от такива неща…

— Знам. Точно в това е работата, там е проблемът… Но аз не знам какво съм направил, докторке — излъга той. — И това е голата истина…

— Добре, нека започнем малко по-отдалеч — кимна Скарпета. — Ти тръгна към дома й. Как? Наетата кола не беше при теб…

— С такси.

— Пазиш ли фактурата?

— Може би, в джоба на сакото ми…

— Ще бъде добре, ако не си я загубил.

— Мисля, че е в някой от джобовете ми.

— Добре, по-късно ще я потърсиш. Какво стана после?

— Слязох и се насочих към входната врата. Позвъних и тя ми отвори. — Тъмният облак се появи на сантиметри от лицето му, сякаш всеки момент щеше да го връхлети ураган. Пое си дълбоко въздух, главата му започна да пулсира.

— Всичко е наред, Марино — кротко рече Скарпета. — Можеш да ми кажеш. Нека открием за какво става въпрос. Ама точно. След което ще приемем, че сме изчерпали въпроса…

— Ами тя… Беше с ботуши. От онези като на морските пехотинци — кожени, с железни налчета. Типично военни ботуши. А отгоре си беше сложила една прекалено голяма тениска в камуфлажни цветове… — Облакът започна да го поглъща. Потъна в него бързо и без остатък, много по-бързо, отколкото си беше представял. — Нищо повече… Бях шокиран. Нямах представа защо се е облякла така. Не си помислих абсолютно нищо от това, което ти вероятно си мислиш в момента… После тя затвори вратата зад гърба ми, вдигна ръце и ме докосна…

— Къде точно те докосна?

— Каза, че ме е пожелала в мига, в който ме е видяла онази сутрин — промърмори той, използвайки не съвсем точно думите на Сузи, но при всички случаи това, което излетя от устата й, носеше този смисъл. Тя го желаеше. Беше го пожелала в мига, в който го беше зърнала — когато двамата със Скарпета се бяха появили в дома й да я разпитват за Джили.

— Каза, че те е докоснала. Къде? По коя част на тялото?

— Джобовете. Докосна ме по джобовете…

— Предните или задните?

— Предните. — Очите му се сведоха към огромните джобове на черните работни панталони.

— С тези ли беше? — попита Скарпета, без да отделя очи от лицето му.

— Аха. С тези бях. Не си направих труда да ги сменя. Сутринта просто не стигнах до хотела. Взех едно такси и тръгнах за моргата…

— Ще стигнем и дотам — прекъсна го тя. — Какво стана, след като тя пъхна ръце в джобовете ти?

— Защо питаш? Защо са ти всичките тези подробности?

— Знаеш защо. Знаеш абсолютно точно.

Гласът й беше все така равен и спокоен, а очите й продължаваха да го фиксират.

Той си спомни как ръцете на Сузи потънаха дълбоко в джобовете му, как се засмя и го дръпна навътре в антрето, затваряйки с крак входната врата. В главата му се стелеше мъгла — същата като онази, която блокираше фаровете на таксито, отвеждащо го към дома й. В онзи момент си даваше съвсем ясна сметка, че пътува към неизвестността, но въпреки това не направи нищо. Възбуди се в момента, в който Сузи пъхна ръцете си в джобовете му и го придърпа навътре в хола, облечена само с една камуфлажна тениска, под която нямаше нищо. Тя веднага го усети и се притисна към него.

— Отиде в кухнята и донесе бутилка бърбън…

Вслуша се в собствения си глас, стараейки се да не гледа към Скарпета. Постепенно изпадаше в нещо като транс, но продължаваше да говори:

— Наля по едно, но аз й казах, че не бива да пия повече. А може и да не съм го казал. Не знам. Тя вече ме беше подкарала… Какво мога да ти кажа? Беше ме подкарала и толкоз. Попитах я защо е навлякла тая камуфлажна тениска, а тя отвърна, че Франк така я бил свикнал. Да облича разни униформи, а след това да си играят…

— Джили била ли е свидетел на тези игри в униформи?

— Какво?

— Добре, по-късно ще говорим за Джили — въздъхна Скарпета. — На какво са си играли Франк и Сузи?

— На разни игри.

— Тя поиска ли да си играе с теб? — продължи с въпросите Скарпета.

В стаята беше тъмно и той не можеше да види изражението й. При всички случаи беше гадно. Опитвайки се да бъде искрен, мислеше само за едно — как ще умрат всичките му прекрасни фантазии. Тя ще използва въображението си и те ще загинат. Безвъзвратно и завинаги. Нямаше да му остане никаква надежда, просто защото тя ще знае какво може да очаква, ако бъде с него.

— Това е важно, Марино — тихо рече тя. — Разкажи ми за игрите…

Той с мъка преглътна, въобразявайки си, че хапчетата продължават да са заседнали в гърлото му и предизвикват неприятно възпаление. Искаше още чай, но не можеше да помръдне. В същото време не искаше да я моли за каквото и да било. Скарпета седеше изправена, но без да излъчва напрежение, силните й ръце почиваха върху облегалките на стола. Изцапаният с кал костюм не разваляше излъчването й. Очите й гледаха внимателно.

— Каза да я подгоня — започна той. — Аз продължавах да си пия. Попитах я какво има предвид, като казва да я подгоня. Нареди ми да отида в спалнята — в нейната спалня, където да се скрия зад вратата и да чакам. Каза, че трябва да чакам в продължение на пет минути, точно пет… А след това да започна да я търся, като че ли… Като че ли искам да я убия… Казах й, че това не е хубаво. Всъщност, не й го казах в буквалния смисъл на понятието… — Въздухът излетя от гърдите му с тихо свистене: — Не й го казах, защото вече ме беше подкарала…

— Колко беше часът?

— Трябва да съм бил там от около час.

— Значи е пъхнала ръце в джобовете ти в момента, в който ти е отворила. Това е станало приблизително в десет и половина. Искаш да кажеш, че от този момент нататък е изтекъл един час, така ли? Нищо ли не се случи през този един час?

— Пиехме. В хола, на дивана… — Вече не я гледаше. И едва ли щеше да я погледне.

— На включено осветление? При спуснати пердета?

— Тя запали камината. Лампата беше загасена. За пердетата не си спомням. — Замисли се за момент, после добави: — Май бяха спуснати…

— Какво правехте на дивана?

— Разговаряхме. Предполагам, че се опознавахме.

— Без предположения. Какво значи опознавахме се? Не те разбирам… Целувахте се, прегръщахте се? Ти съблече ли дрехите си? Имахте ли сексуален контакт, например орален секс?

Той усети как лицето му пламва.

— Не! Всъщност, първата част от предположението ти е вярна… Най-вече по отношение на целувките. На това му викам опознаване. Повечето хора го правят. Седяхме на дивана и си приказвахме за играта… — Лицето му продължаваше да пламти. Знаеше, че тя ще го забележи и не вдигаше глава да я погледне.

Лампите бяха загасени. Отблясъците от огъня мърдаха по голата й, неестествено бледа плът. Тя го сграбчи и възбудата му рязко нарасна. Болеше го, но беше приятно. После остана само болката. Каза й да внимава, защото боли, а тя се засмя и отвърна, че обича грубостите. Колкото повече грубости, толкова по-добре. Попита го дали ще я захапе, но той отказа. Ще ти хареса, обеща му тя. Особено ако хапеш силно. Не знаеш какво изпускаш… През цялото време отблясъците от камината играеха по голото й тяло. Той задържа езика си в устата й, но премести тялото си така, че да се предпази от грубите й ласки. „Не се прави на монахиня“, шепнеше тя, докато се опитваше да го свали по гръб и да дръпне ципа му. Но той съумяваше да се предпази от алчните й пръсти. Мислеше за зъбите й, които проблясваха на светлината на огъня, потръпваше при представата, че те се забиват в плътта му.

— Играта започна на дивана, така ли? — обади се от далечния край на стаята Скарпета.

— По-скоро там я обсъждахме. После аз станах, а тя ме заведе в спалнята и ме накара да се скрия зад вратата, където трябваше да чакам пет минути.

— Продължавахте ли да пиете?

— Тя май ми сипа още едно…

— Стига с това май. Големи ли бяха питиетата? Малки? Колко станаха?

— Тая жена не признава малките неща. Питиетата бяха големи. Изпих най-малко три, преди да ме скрие зад вратата. Спомням си, че започвах да се замайвам… А когато играта започна, пред очите ми падна перде… И слава Богу.

— Опитай да си спомниш. Трябва да знаем какво е станало. Не защо, а какво. Не ме интересува защо, Марино. Повярвай ми, няма да се изненадам от нищо, което би ми разказал. Не се шокирам лесно…

— Да, докторке, знам, че е така… Но може би аз се шокирам. Не знам… Спомням си, че направих опит да видя колко е часът, но ми беше трудно да хвана на фокус стрелките на часовника си. Е, зрението ми не е каквото беше, но снощи наистина ми беше паднало перде. Работата беше сериозна. Честно казано, не знам защо се съгласих на игрите й…

Скрит зад вратата на спалнята и облян в пот, правеше отчаяни опити да види циферблата на часовника си. В един момент се отказа и започна да брои наум. Стигна до шейсет, започна отново и изведнъж обърка сметките. Остана зад вратата, докато не се увери, че са изтекли пет минути. Възбудата му беше различна и нямаше нищо общо с възбудата, която го обземаше при контактите с други жени. Нищо общо. Напусна скривалището си зад вратата и едва тогава си даде сметка, че цялата къща тъне в мрак. Не виждаше дори ръцете си, освен ако не ги вдигнеше на сантиметър от очите си. Тръгна напред, опипвайки стената. В един момент се досети, че тя го чува. В мъглата на пияното му съзнание се появи пролука и той изведнъж забеляза, че диша тежко и сърцето му блъска като лудо в гърдите. Беше възбуден и уплашен. Не искаше Скарпета да знае колко е уплашен. Наведе се и протегна ръка към глезена си, изгуби равновесие и се озова на пода. Опипа кобура, но пистолета го нямаше там. Не знаеше кога е изчезнал. Не знаеше колко дълго беше лежал в коридора. Вероятно беше задрямал…

Когато се свести, пистолетът му беше изчезнал, а сърцето се бе качило в гърлото му. Надигна се и седна на излъсканото дюшеме. Потта се стичаше в очите му, дишаше с цената на огромни усилия. Напрягаше слух, за да долови някаква следа от онази мръсница. Отвсякъде го обгръщаше непрогледен, задушлив мрак. Сякаш някой беше пристегнал очите му с плътна черна превръзка. Направи опит да се изправи на крака, но без да вдига шум, за да не разкрие позицията си. Кучката беше някъде тук, а той беше без пистолета си. Тръгна напред с протегнати като гребла ръце, готов за светкавичен удар. Даваше си сметка, че ако не успее да изненада мръсницата, най-вероятно ще бъде застрелян.

Движеше се бавно и безшумно, като котка. В главата му продължаваха да се блъскат объркани мисли. Как, по дяволите, се беше озовал в този дом? Защо позволи да бъде подмамен тук, без никакви подкрепления? Къде, по дяволите, са всички? О, Господи, може би вече са ликвидирани! Може би той е последният оцелял, който също ще бъде убит, защото няма пистолет, затрил е радиостанцията си и не знае къде се намира. Нещо го блъсна и тялото му започна да се гмурка и изплува от непрогледния мрак. Горещият въздух го оставяше без дъх, прониза го болка. Мракът се приближи и го сграбчи, след което започна да издава ужасни жвакащи звуци.

— Не знам какво се случи — прозвуча някъде отдалеч гласът му. Остана изненадан от разумния му тон, просто защото отвътре усещаше как полудява. — Просто не знам… В един момент се събудих в леглото й…

— С дрехи?

— Не.

— Къде бяха дрехите и вещите ти?

— На един стол.

— На стол? Акуратно сгънати?

— Да, доста акуратно. А върху тях лежеше пистолетът ми. Надигнах се в леглото и установих, че съм сам в стаята.

— А как изглеждаше нейната част от леглото? Оправена, разхвърляна? Спала ли беше на нея?

— Завивките бяха смачкани на топка и почти паднали на пода. Но в леглото нямаше никой. Огледах се, без да разбирам къде съм попаднал. Постепенно си спомних, че бях взел такси до дома й, спомних си и с какви дрехи ме беше посрещнала… На нощното шкафче имаше чаша бърбън и някаква кърпа. Видях кръв по нея и почти припаднах от страх. Опитах се да стана, но не се получи. Останах седнал и не знаех какво да правя…

В същия момент видя, че чашата му е пълна с чай и изведнъж млъкна. Изпита истински ужас при мисълта, че няма спомен Скарпета да е ставала, за да му налее втора порция. Изведнъж реши, че отново е в онова легло, неспособен да помръдне. После очите му се спряха на часовника. С изненада установи, че от началото на разговора в хотелската му стая бяха изтекли повече от три часа.

— Възможно ли е да те е дрогирала? — попита Скарпета. — За съжаление си на етап, когато тестът за наркотици няма да свърши работа. Изтекло е твърде много време. Разбира се, зависи и от наркотика…

— О, това ще е страхотно! Ако се подложа на тест за наркотици, след него спокойно мога и да извикам полицията разбира се, ако тя вече не идва сама насам!

— Кажи ми още нещо за окървавената кърпа — прекъсна го Скарпета.

— Не знам чия беше кръвта. Може да е била и моята, от устата… — Докосна устните си и добави: — По едно време устата адски ме заболя. Предполагам, че и това беше нейна работа, явно си падаше по болката. Но мога да кажа само, че… Всъщност, не знам какво съм направил, защото не я видях. Исках да разбера къде е и я повиках по име. Оказа се, че е в банята, откъдето започна да ми крещи като луда. Искаше моментално да напусна дома й, наричаше ме какво ли не…

— Предполагам, не ти е хрумнало да вземеш окървавената кърпа със себе си — подхвърли Скарпета.

— Не, разбира се — поклати глава той. — Дори не знам как си повиках такси, за да се махна. На практика изобщо не помня да съм го правил, но явно се е случило, тъй като таксито дойде… А за проклетата кърпа дори и през ум не ми мина!

— Ти дойде направо в моргата — промърмори Скарпета и на лицето й се появи леко недоумение.

— Отбих се да изпия едно кафе в „Седем-Единадесет“, а после накарах шофьора да ме свали на няколко пресечки от службата, за да походя пеша. Надявах се, че това ще проясни главата ми. Малко се освежих, започнах да приличам на човек. После влязох в службата и хоп — налетях право на нея!

— Прослуша ли си гласовата поща, преди да дойдеш в службата по съдебна медицина?

— О, не знам. Може би.

— Направил си го, защото иначе не би научил за съвещанието.

— Не, аз вече знаех за съвещанието — поклати глава Марино. — Още в кръчмата Ийс ми каза, че изпратил някаква информация на Маркъс по имейл… — Помълча малко, напъвайки паметта си, после добави: — Да, точно така… Маркъс се обади в момента, в който получи имейла. Съобщи на Ийс, че на следващата сутрин свиква спешно заседание и той трябва да се навърта наоколо, ако му потрябва за някакви обяснения…

— Значи си знаел за съвещанието още снощи, така ли? — попита Скарпета.

— Да. Снощи чух за пръв път, че ще има някакво съвещание. Останах с впечатлението, че Ийс спомена нещо и за теб, в смисъл, че ще присъстваш… Това ме накара да стигна до заключението, че и аз трябва да съм там…

— Знаеше ли, че съвещанието е насрочено за девет и половина?

— Сигурно — сви рамене Марино. — Извинявай, докторке, но мъглата все още е в главата ми. Явно съм знаел за началния час на съвещанието… — Очите му пробягаха по лицето й с надеждата, че ще отгатне какво мисли. — Защо питаш? Какво му е толкова важното на това съвещание?

— Той ми съобщи за него едва тази сутрин, в осем и половина — отвърна Скарпета.

— Копелето стреля в краката ти, за да те накара да танцуваш — мрачно каза Марино. В момента дълбоко ненавиждаше доктор Маркъс. — Дай да си вземем самолета за Флорида! Зарежи го тоя гад!

— Госпожа Полсън разговаря ли с теб тази сутрин, когато се видяхте в службата?

— Само ме погледна и отмина. Все едно че не ме позна. Не разбирам какво става, докторке. Само знам, че се случи нещо лошо, и умирам от страх, защото имам предчувствието, че този път съм загазил здравата. След всичките гадости, които съм вършил в този живот, най-сетне ще си го получа! Това е положението.

Скарпета бавно се изправи. Изглеждаше уморена, но напрегната. В очите й се четеше тревога, но едновременно с това си личеше, че мисли задълбочено и прави такива асоциации, които на него със сигурност изобщо не му бяха хрумнали. Замислените й очи се извърнаха към прозореца, после краката й се насочиха към количката на румсървиса, където подложи чашата си под последните капки чай в каничката.

— Тя те нарани, нали? — попита и застана до леглото. — Покажи ми!

— Не, в никакъв случай! — извика Марино. Гласът му внезапно изтъня като на старец. — В никакъв случай!

— Искаш ли да ти помогна или не? Нима си въобразяваш, че ще ми покажеш нещо, което никога не съм виждала?

— Не мога! — простена той и покри лицето си с длани.

— В такъв случай да извикаме полиция. Ще те закарат в управлението и ще ти направят съответните снимки. Така ще бъдеш готов за евентуалното дело. Може би точно това искаш, а? Планът ти не е лош, особено ако приемем, че тя вече е позвънила в полицията. Ала подозирам, че не го е направила…

— Марино свали ръцете си и вдигна глава: — Защо?

— Защо подозирам подобно нещо? Много просто. Хората знаят, че сме отседнали тук. Нима детектив Браунинг не знае къде да те намери? Нима не разполага с телефоните ти? Защо полицията все още не се е появила тук, за да те арестува? Нима си въобразяваш, че ще ти простят, ако майката на Джили Полсън е набрала 911 и се е оплакала, че си я изнасилил? А и защо не ти се разкрещя в службата? Току-що си я изнасилил, а тя нито ти вдига скандал, нито вика полицията…

— Няма начин аз да повикам полицията! — дрезгаво изпъшка Марино.

— В такъв случай можеш да разчиташ само на мен — засече го Скарпета, върна се на стола и вдигна найлоновата торбичка с инструментите за полево изследване. Дръпна ципа и извади цифровия фотоапарат.

— Пресвета Дево! — простена той, втренчил се в обектива с такова смайване, сякаш виждаше насочен в гърдите си пистолет.

— Започвам да мисля, че единствената жертва си ти — каза Скарпета. — Тя иска да ти внуши, че си й направил нещо… Защо?

— Проклет да съм, ако знам! Но не мога да го направя…

— Ти не си глупак, а само махмурлия, Марино!

Той вдигна глава да я погледне, после премести очи към фотоапарата. Скарпета стоеше в средата на скапаната му хотелска стая, облечена в строг тъмен костюм с окаляни маншети на панталоните.

— Ние сме тук, за да разследваме смъртта на дъщеря й, Марино — тихо промълви тя. — Майката със сигурност иска нещо в замяна — внимание, пари или нещо друго, а аз съм твърдо решена да разбера какво е то. О, да, можеш да ми повярваш — ще разбера! А сега сваляй ризата, панталоните и всичко останало, за да видя какво е направила с теб тази жена по време на снощните ви налудничави игрички!

— Господи, какво ще си помислиш за мен! — изстена Марино, но все пак започна да съблича черното си поло. Вършеше го внимателно, за да не раздразни многобройните осмукани и ухапани до кръв места, с които бяха покрити гърдите му.

— Исусе! Не мърдай, моля те! Защо не ми ги показа по-рано? Трябва незабавно да ги обработим, иначе рискуваш тежка инфекция! И на всичкото отгоре се плашиш, че ще се оплаче в полицията! Трябва наистина да си превъртял! — Докато говореше, апаратът влезе в действие. Снима го в общ план, после се наведе над леглото и започна да запечатва всяко нараняване поотделно.

— Работата е там, че не видях какво аз съм й причинил — промърмори той, вече видимо по-спокоен. В крайна сметка щеше да се окаже, че прегледът от докторката няма да е толкова срамен, колкото си беше представял.

— Ако си хапал наполовина на това, което виждам, зъбите със сигурност ще те болят — отбеляза тя.

Това го накара да опипа зъбите си, но те бяха съвсем наред. Чувстваше ги напълно нормално. Слава на Господа, че поне зъбите му са наред!

— Как е гърбът ти? — изправи се над него тя.

— Не ме боли.

— Наведи се напред и ми дай възможност да го погледна.

Той се подчини и усети как ръцете й внимателно отдръпват възглавниците от гърба му. Топлите й пръсти се плъзнаха между лопатките му, леко докосвайки голата кожа. Едновременно с това го побутваха напред, за да разкрият нови площи. А той направи опит да си спомни дали някога го беше пипала по гърба. Не беше. Или не помнеше.

— В какво състояние са гениталиите ти? — зададе следващия си въпрос Скарпета. Зададе го така, сякаш питаше за времето. Не получи отговор и поклати глава: — Марино, тя нарани ли гениталиите ти? Има ли нещо, което трябва да фотографирам или — не дай Боже — да подложа на медицинска обработка? Или ще продължаваме да се преструваме, че аз изобщо не подозирам за твоите мъжки гениталии, с каквито, между другото, са обзаведени половината жители на планетата? От поведението ти стигам до заключението, че и там си понесъл някакви наранявания. Нали така? Иначе просто щеше да отговориш отрицателно…

— Така е — промърмори той и покри слабините си с ръце. — И ме боли, разбира се. Но според мен вече получи достатъчно доказателства, че тя ми е причинила наранявания — независимо дали аз съм сторил същото с нея или не…

Скарпета седна на леглото, разстоянието между двамата едва ли надминаваше половин метър.

— Какво ще кажеш за словесно описание? — попита, поглеждайки го право в очите. — А след това ще решим дали ще сваляш гащите…

— Хапеше ме. Навсякъде. Получих наранявания.

— Аз съм лекар — напомни му Скарпета.

— Знам. Но не си моят лекар.

— Ако умреш, вероятно ще бъда. Ако тая те беше гръмнала, кой според теб щеше да те огледа на масата, отбелязвайки всичките ти шибани рани? Но ти не си умрял и аз съм изключително благодарна на Господ за това. За съжаление си бил обект на нападение и имаш същите рани, които би имал и мъртъв… Всичко това звучи абсолютно абсурдно, дори и за мен. Включително и в момента, в който говоря за него. Ще ми позволиш ли да хвърля един поглед, за да проверя дали имаш нужда от медицинска помощ, или от още снимки?

— Каква медицинска помощ по-точно?

— Вероятно нищо повече от малко бетадин, с който да намажем раните. Ще отида да купя една тубичка от аптеката.

Марино направи опит да си представи какво ще стане, ако тя го види. Никога не го беше виждала. Не знаеше какво се крие под бельото му, а то всъщност едва ли беше нещо особено. Малко над или малко под нормата, в зависимост от това, какво човек приема за норма. И най-вече жената. Кей едва ли ще има кураж да му свали слиповете сама. Почти едновременно с тази мисъл си представи как го превозват на задната седалка на полицейски автомобил без отличителни знаци, как го затварят в една килия и му правят нужните снимки, а след това го изправят в съдебната зала и съдията му разпорежда да дръпне ципа си.

— Ако се смееш, ще те намразя за цял живот! — прошепна той. Лицето му гореше, по челото му избиха ситни капчици пот. Потни бяха и пръстите, с които докосваше възпалените си рани.

— Бедното момче! — прошепна Скарпета. — Оная кучка трябва да е наистина луда!