Следа

49.

От двете страни на прохода се издигаха стръмни заснежени склонове, върху които падаха сенките на късния следобед. На високите върхове отвъд тях вече валеше сняг. След три и половина беше безсмислено да се карат ски, тъй като тук, в Скалистите планини, се мръкваше рано, а пътищата бързо замръзваха.

— Трябваше да тръгнем обратно по-рано — промърмори Бентън, забивайки щеки пред обувките си. — Двамата сме опасни заедно, тъй като не знаем кога да се откажем…

Бяха подминали четвъртия маркер за лавини, до който Бентън предложи да стигнат в началото на прехода, и бяха продължили със стабилно темпо нагоре, към езерото Маруун. Но бяха принудени да се върнат обратно на по-малко от километър от него, за да не замръкнат в планината. По всичко личеше, че ще стигнат до колите си по тъмно. Бяха гладни, започваше да им става студено. Дори Луси се почувства уморена, макар че за нищо на света нямаше да го признае. Бентън обаче виждаше, че голямата надморска височина започва да й се отразява — тя забави крачка и изгуби желание за разговор.

За известно време се чуваше само скърцането на снега под апреските им. Щеките започнаха да потъват в снега значително по-трудно, тъй като той беше хванал ледена кора. Дишаха равномерно, изпускайки облачета бяла пара. От време на време Луси нарушаваше ритъма и издишваше въздуха със силно свистене. Бяха се увлекли в разговор за Хенри и това беше причината да се отдалечат повече, отколкото беше разумно.

— Съжалявам — извини се Бентън. Алуминиевото ръбче на тежката му обувка тихичко звънна в леда. — Трябваше да се осъзная по-рано… В момента трябва просто да крачим по обратния път, защото не разполагам нито с протеинови блокчета, нито с вода.

— Ще се справя, не се безпокой — отвърна Луси, която при нормални обстоятелства не би изпитвала никакви трудности да поддържа неговото темпо. — Всичко е заради тези малки самолетчета. Не хапнах нищо, а сутринта правих крос и карах колело. Нямах представа, че това ще ми се отрази…

— Забравям всеки път, когато се озова тук — каза Бентън и хвърли поглед към снежната виелица, която се спускаше над белите върхове вдясно от пътеката. Гледана оттук, тя приличаше на бяла мъгла. Беше на около километър и половина, на височина не повече от триста метра. Той се надяваше да стигнат до колите, преди да потънат в нея. Пътят не беше труден, нямаше как да се загубят, защото посоката беше само една — надолу. Нямаше да умрат…

— Следващия път ще хапна здраво — обеща си Луси, дишайки тежко. — И няма да тръгна да правя преход още на първия час…

— Съжалявам — отново се извини той. — Забравих, че и твоите сили имат граници.

— Напоследък изразходвах доста…

— Ако ме беше попитала, щях да те предупредя… — Той премести щеката си напред и пристъпи след нея. — Но ти нямаше да ми повярваш…

— Обикновено те слушам.

— Не казвам, че не ме слушаш. Казах, че нямаше да ми повярваш. Особено в този случай…

— Може би. Още колко ще вървим? До кой маркер стигнахме?

— За съжаление едва до третия. Чакат ни още няколко километра… — Очите му отново се извърнаха към приближаващия се снежен облак. За броени минути той беше успял да скрие горната половина на високите върхове, а вятърът набираше сила. — Откакто съм тук, времето е все такова… Почти всеки ден вали сняг, най-често следобед. Трупа двайсетина сантиметра и спира… Когато се превръща в мишена, човек не може да бъде обективен. Като бойци, ние сме склонни да превръщаме в обект онези, които преследваме, по начина, по който те го правят със своите жертви. Различно е, когато ние сме обектите, когато се превръщаме в жертви. А за Хенри ти си обект. И жертва, независимо колко силно мразиш тази дума. Тя те е превърнала в обект още преди да се срещнете. Предизвикала си нейното възхищение и тя е пожелала да те притежава. И Пог те възприема като обект, но по различен начин. По свои причини, които са различни от причините на Хенри. Той иска да ти причини болка и нищо повече…

— Наистина ли мислиш, че преследва мен, а не Хенри?

— Да. Ти си набелязаната жертва. Ти си обектът. — Думите му бяха придружени от забиване на щеките в снега и тихото дрънкане на обувките. — Имаш ли нещо против да спрем за малко? — Нямаше нужда от почивка, но беше сигурен, че тя има.

— Спряха и се облегнаха на щеките, дишайки тежко. Очите им се извърнаха към снежната буря, която поглъщаше планината вдясно от пътя. Беше на около километър, почти на едно ниво с тях.

— Давам й най-много половин час — промърмори Бентън, свали слънчевите си очила и ги тикна в джоба на якето си.

— Бедата ни настига — рече Луси. — Символично, нали?

— Това е едно от хубавите неща на планинските излети или на излизането в открития океан — каза той. — Природата придава дълбочина на нещата… — Наблюдаваше бързото движение на сивите облаци, давайки си сметка, че скоро ще бъдат тук и снеговалежът ще бъде обилен. — Бедата идва… Страхувам се, че си права. Ако не го спрем, той ще направи нов удар…

— Дано да го насочи към мен този път — заяви Луси.

— Не говори така!

— Искрено се надявам на това — добави тя и отново тръгна напред. — Това е най-хубавият подарък, който може да ми направи. След това просто няма да го има!

— Хенри умее да се грижи за себе си, при това съвсем нелошо — напомни й Бентън, докато правеше големи крачки в замръзналия сняг.

— Но не като мен. Даже е много далеч от мен. Каза ли ти какво направи в тренировъчния лагер?

— Не.

— Когато използваме стила „Гавин де Бекер“ в симулираните бойни действия, ние сме доста брутални… Но курсантите не знаят това, защото така е в живота — никой не знае какво го очаква… По тази причина някъде към средата на обучението им предлагаме малка изненада. Пускаме им кучетата, но без намордници. Разбира се, Хенри беше екипирана със специален дебел ръкав, но когато видя, че кучето е без намордник, буквално превъртя. Разпищя се и хукна да бяга, а кучето се втурна подире й. Накрая се разрева и заяви, че напуска…

— Съжалявам да го чуя — рече Бентън. — Ето го и втория маркер… — Щеката му посочи към дебелия кол, на който беше изписана голяма цифра 2.

— Все пак успя да го преодолее — добави Луси, стъпвайки в старите им дири, защото беше по-лесно. — Справи се и с гумените куршуми. Но не бих казала, че беше във възторг от тези симулации.

— Човек трябва да е луд, за да ги хареса — поклати глава Бентън.

— Познавам неколцина, на които симулациите им допаднаха — призна Луси. — Може би и аз самата съм сред тях. Болката е ужасна, разбира се, но именно в това се съдържа предизвикателството, нали? Значи съжаляваш, че тя не напусна? Мислиш ли, че е трябвало да го направи? Аз самата си давам сметка, че би трябвало да я освободя…

— Защото е била нападната в дома ти?

— Знам, че не мога — въздъхна Луси. — Ако я уволня, тя ще ме даде под съд.

— Да — рече след кратка пауза той. — По мое мнение тя трябва да се махне. Абсолютно задължително! — Направи няколко крачки, забивайки щеките в снега, после се обърна да я погледне. — Когато си я накарала да напусне полицията на Лос Анджелис и да постъпи при теб, разсъдъкът ти трябва да е бил замъглен като онези планини отсреща… — Дясната му щека се насочи към приближаващата буря. — Може би е била добро ченге, но това не я прави подходяща за операции на твоето ниво. Надявам се да напусне, преди да се е случило нещо наистина лошо…

— Прав си — изпусна облаче бяла пара Луси. — Слава Богу, че то още не се е случило…

— Никой не е убит — подхвърли той.

— Засега — допълни тя. — Господи, това ми идва доста… Наистина ли го правиш всеки ден?

— Горе-долу. Ако времето позволява…

— По-лесно е да пробягаш маратонското разстояние — оплака се тя.

— Разбира се, стига да тичаш там, където има кислород… Ето го и маркер номер едно… Ще бъдеш доволна, като разбереш, че разстоянието между него и номер две е съвсем малко.

— Пог няма криминално досие. Той е просто един неудачник. Направо не мога да повярвам… — Луси изпусна поредното облаче бяла пара и добави: — Неудачник, който е работил при леля ми. Но защо мен? Може би иска да докопа нея, а не мен… Може би обвинява леля Кей за здравословните си проблеми и Бог знае още за какво…

— Не — поклати глава Бентън. — Обвинява теб.

— Но защо? Това е лудост!

— Да, малко или повече е лудост. Но ти си удобна за илюзорния му начин на мислене. Само това мога да ти кажа… Той наказва теб. Когато е нападнал Хенри, вероятно е наказвал именно теб. Няма как да знаем какво точно минава през ум като неговия. Логиката му е различна от нашата. Мога да кажа, че е по-скоро психотичен, отколкото психопатичен; импулсивен, а не преценяващ тип… Това горе-долу е всичко, което мога да ти кажа… — Замълча за момент, после добави: — Ето, бурята вече е тук…

Луси побърза да си сложи очилата. Вятърът я блъсна здраво, снежинките жилнаха незащитената й кожа. Бяха сухи и твърди, по-близо до представата за градушка, отколкото за мек и пухкав сняг. Дърветата от двете страни на замръзналата пътека тихо простенаха.