Следа

38.

Поставена в близост до прозореца, масата с компютъра беше приятно огряна от слънчевите лъчи. Руди докосваше няколко клавиша, изчакваше известно време, после набираше някакъв текст и отново изчакваше. По този начин сърфираше из интернет, търсейки нещо, което беше сигурен, че е там. Нещото, което беше задействало проклетия психопат. Вече беше сигурен, че бомбата не е поставена случайно.

Намираше се в офиса на тренировъчния лагер и си запълваше времето с интернет, тъй като чакаше резултатите от изследването на отпечатъците — частични и пълни, които беше предал в една криминологическа лаборатория наблизо. Вече имаше новини и душата на Руди пищеше като някое от фераритата на Луси на шеста скорост. Набра номера и тикна слушалката под брадичката си. Пръстите му продължаваха да тичат по клавиатурата, а очите му не се отделяха от плоския екран на монитора.

— Хей, Фил… Голяма пластмасова чаша, изрисувана с „котка в шапката“. От онези с тръбичките, в които закусвалните предлагат газирана вода или наливна кола. Да, точно те — има ги и по бензиностанциите, и по магазините на самообслужване. Става въпрос именно за „котка в шапката“. Необичайно, нали? Можем ли да я проследим? Не се шегувам. Става въпрос за авторски права, нали? Но филмът е доста стар. Излезе някъде около миналата Коледа. Не съм ходил да го гледам, а ти престани да се правиш на умник. Сериозно те питам, възможно ли е тези чаши с „котка в шапката“ все още да не са се изчерпали? В най-лошия случай той си ги е имал от известно време насам, но все пак сме длъжни да опитаме. Да, свалихме отпечатъци. Този тип дори не се опитва… Пет пари не дава дали оставя отпечатъци навсякъде. Върху рисунката, която залепи на вратата на шефката. Вътре в спалнята, където бе нападната Хенри, сега и върху бомбата. Най-накрая обаче стигнахме и до съвпадение в системата за идентификация на отпечатъците. Не е за вярване, нали? Не, все още нямаме име. Може и да не получим такова… Съвпадението е получено при съпоставянето на отпечатъци от два случая. Проверяваме. Това е всичко, с което разполагам засега…

Прекъсна разговора и отново се обърна към компютъра. Информационните канали на Луси в интернет със сигурност бяха повече от реактивните турбини, произвеждани от „Прат & Уитни“, но тя никога не се беше вълнувала от вероятността световната мрежа да излъчва информация, която я засяга лично. И доскоро беше така. Обикновено специалните оперативни работници не търсят публични изяви — с изключение на случаите, при които са замразени и жадни за славата на Холивуд. Но Луси не попадаше в тази категория, тъй като беше пряко свързана с Холивуд, с Хенри и всичките неприятни последици, произтичащи от това. Проклетата Хенри, помисли си той, докато пръстите му тичаха по клавиатурата. Проклетата провалена актриса Хенри, която беше решила да се прави на ченге! Проклетата Луси, която пък беше налапала въдицата и я беше наела!

Стартира ново търсене, набирайки името „Кей Скарпета“, след което добави „племенница“. Хоп, започна да става интересно…

Взе един молив и го завъртя между пръстите си, а очите му пробягваха по материал, излъчен от АП през септември. Беше кратък материал, съдържащ само новината, че във Вирджиния е бил назначен нов главен съдебен лекар — доктор Джоел Маркъс от Сейнт Луис, който заема мястото на Скарпета след цели пет години без титуляр на поста и произтичащия от този факт хаос. Споменаваше се и името на Луси — след като напуснала Вирджиния, доктор Скарпета работела като консултант на частната детективска кантора „Последният участък“, основана от нейната племенница Луси Фаринели, бивш агент на ФБР.

Това не е съвсем вярно, рече си Руди. Скарпета не работи директно за Луси, което обаче не им пречи да обединяват усилията си при определени случаи. По принцип е изключено Скарпета да стане подчинена на Луси — той прекрасно разбираше това. След което в главата му възникваше неизбежния въпрос: как тогава самият той продължаваше да го прави? Беше забравил за статията, но в един момент се сети и й вдигна скандал. Не можеше да си обясни как, по дяволите, нейното име и това на „Последният участък“ се оказаха замесени в материала за доктор Джоел Маркъс. Рекламната шумотевица е последното нещо, което би могла да иска фирма като тяхната. И такава нямаше, докато Луси не навлезе в развлекателната индустрия. То не бяха слухове, то не бяха клюки, които по неведоми пътища достигаха до таблоидите и магазинните телевизионни предавания.

Стартира нова търсачка, присви очи и се опита да открие нещо изненадващо, нещо, за което не беше се сетил до този момент. Пръстите му чукаха по клавиатурата механично, сякаш без участие на съзнанието. На екрана се изписа името „Хенриета Уолдън“. Чиста загуба на време, рече си в първия момент Руди. Когато е била второразрядна актриса, най-често безработна, тя се е казвала Джен Томас или нещо друго ненатрапчиво от тоя сорт. Посегна към кутийката пепси, без да гледа, тъй като очите му останаха заковани в екрана, изненадани от неочаквания успех. Търсачката бе открила три информации под зададеното име.

— Хайде, бъди нещо значително! — помоли се Руди и гласът му отекна ясно в празното помещение. Пръстът му кликна на първата информация.

Оказа се, че една Хенриета Тафт Уолдън от Линчбърг, Вирджиния, починала преди сто години, е била богата привърженица на аболиционизма. Уф, това трябва да е било истинска сензация, рече си Руди. Привърженица на аболиционизма по времето на Гражданската война, при това дама, при това във Вирджиния! Госпожа Хенриета трябва да е била наистина корава жена! Кликна на втората информация. Другата Хенриета Уолдън се оказа жива, но на преклонна възраст. Обитаваше ферма във Вирджиния и се занимаваше с отглеждане на расови коне. Наскоро беше дарила един милион долара на НААКП, каквото и да означаваше това. Вероятно бе наследница на първата Хенриета Уолдън, помисли си Руди, след което се запита дали Джен Томас не си е харесала псевдонима заради тези забележителни привърженички на аболиционизма — едната отдавна мъртва, а другата мъждукаща… И ако е така, защо? Представи си привлекателната външност на русокосата Хенри, най-вече надменно изпъчената й осанка. Какво би я привлякло към целомъдрено възпитаните жени, превърнали правата на черните в кауза на живота си? Най-вероятно се беше повлияла от либералните настроения в Холивуд, цинично заключи той, кликвайки на последната информация.

Оказа се, че това е кратка статия от „Холивудски репортер“, публикувана в средата на октомври:

Руди разпечата статията и остана на мястото си, отправил поглед в осветения екран. Питаше се дали Луси знае за този материал. Питаше се защо не е побесняла, ако го е прочела, и защо в такъв случай не е уволнила Хенри още преди месеци. И защо не беше споделила с него? Подобно нарушение на протокола е нещо твърде необичайно. Той остана шокиран от факта, че Луси изобщо го е допуснала. Не можеше да си представи, че някой, който работи за агенцията, дава интервю за медиите — освен ако това не е била специално планирана операция. Имаше само един начин да разбере истината, рече си той и посегна към телефона.

— Хей, къде си? — попита, когато гласът на Луси прозвуча в слушалката.

— В Сейнт Огъстин, чакам да заредя с гориво — отвърна тя. Гласът й беше угрижен. — Вече знам за шибаната бомба.

— Не се обаждам заради нея. Предполагам, че вече си разговаряла с леля си…

— С Марино. Нямах време за подробности — ядосано добави тя. — Има и нещо друго, така ли?

— Знаеш ли, че твоята приятелка е дала интервю за медиите във връзка с постъпването си при нас?

— Не я наричай моя приятелка!

— Добре, за това ще говорим по-късно — каза с престорено спокойствие Руди. — Сега отговори на въпроса ми: знаеше ли?

— Не знам нищо за никакво интервю! — отсече Луси. — За какво става въпрос?

Руди й прочете материала, а след това зачака реакцията й. Знаеше, че такава ще има, и съжаляваше, че не може да я види. В крайна сметка това беше една доста непочтена ситуация и Луси би трябвало да признае, че е така. Но тя мълчеше и той притисна слушалката до ухото си:

— Там ли си още?

— Да — рязко отвърна тя, помълча малко и добави: — Не знаех…

— Е, сега вече знаеш. Смятам, че се налага да направим оглед на разкрилата се пред нас друга слънчева система — богатото й семейство, да установим има ли някаква връзка с истинските Уолдън и кой, по дяволите, знае за тези подробности. Но най-важното е да разберем дали онзи психопат е прочел материала и ако да — защо действа по този начин? Любопитен е и фактът, че творческият й псевдоним съвпада с една стара вирджинска фамилия, чиито представители от женски пол са демонстрирали топли чувства към правата на цветнокожите. Може би ще се окаже, че срещата между теб и нея не е била напълно случайна.

— Това е смешно! — ядоса се Луси. — Ти май наистина си превъртял! Името й беше в списъка на служителите от полицията в Лос Анджелис, които имаха опит и в охранителния бизнес…

— О, я стига глупости! — кипна и Руди. — Майната му на списъка! Ти си водила разговори с местната полиция и тя се е оказала там. Била си съвсем наясно, че няма опит в личната охрана, но въпреки това си я наела!

— Не желая да говоря по този въпрос по мобилен телефон! — отсече Луси. — Дори когато става въпрос за телефони като нашите!

— И аз — съгласи се Руди. — Иди при своя психоаналитик… — Това беше кодовото име на Бентън Уесли. — Сериозно ти говоря, защо не му звъннеш? Той сигурно ще има някакви идеи. Кажи му, че му пращам статията по електронната поща. Имаме отпечатъци. Става въпрос за същия перка, който е автор на твоята малка скица… Бомбата в пощенската кутия е негово дело…

— Голяма изненада, няма що! — Замълча за момент, после добави: — Вече говорих с психоаналитика си. Той ще направи мониторинг на цялата ми дейност тук…

— Добра идея. О, щях да забравя! Открих един косъм, залепнал на тиксото. Онова, което е използвано за химическата бомба…

— Опиши го.

— Дълъг е около двайсет сантиметра, черен и къдрав. Очевидно е от коса. По-късно можеш да ми звъннеш на другия телефон, сега имам много работа… Може би твоята приятелка знае нещо, стига да я накараш поне веднъж да каже истината…

— Не я наричай моя приятелка! — троснато отвърна Луси. — И хайде вече да не се караме на тази тема, става ли?