Следа

7.

Хенри Уолдън стъпваше леко, плъстените й пантофи не издаваха никакъв шум при съприкосновението си с килима. Носеше се като някакъв черен дух към креслото от бежова кожа, разположено срещу дивана.

— Взех душ — съобщи тя, докато сядаше на стола и подвиваше крака под себе си.

Бентън улови блясъка на свежата й кожа, нежната белота от вътрешната страна на бедрата й. Но го направи по начин, който нямаше нищо общо с погледите и реакциите на повечето мъже.

— А защо толкова настояваше? — не пропусна да го попита, въпреки че задаваше този въпрос всяка сутрин от пристигането си насам.

— Нали сега се чувстваш по-добре, Хенри?

— Тя кимна, наблюдавайки го втренчено като кобра.

— Дребните неща са много важни. Хранене, сън, поддържане на лична хигиена, физически упражнения. Всичко това помага за възстановяването на контрола…

— Чух, че говориш с някого — подхвърли тя.

— Това е проблем — отвърна Бентън, заковал очите си над очилата в нейните. Адвокатският бележник отново беше в скута му, но в него вече имаше повече думи: „черно ферари, без разрешение, вероятно е била проследена от лагера и точката на контакт е черното ферари…“

— Личните разговори трябва да си останат лични — продължи той. — Следователно трябва да си припомним нашето първоначално споразумение, Хенри. Какво беше то?

Жената свали чехлите си и ги пусна на килима. Деликатните й боси крака останаха на седалката. Наведе се напред да ги разгледа и червената роба лекичко се разтвори.

— Не знам.

Почти шепнеше, главата й леко се поклати.

— Знам, че го помниш, Хенри. — Бентън умишлено я наричаше по име често, просто за дай напомни коя е, да персонифицира това, което е било лишено от персонификация и отчасти безвъзвратно загубено. — Нашето споразумение изискваше уважение, помниш ли?

Тя се наведе още повече, хвана един от нелакираните си нокти и се втренчи в него. Робата се разтвори и голотата на тялото й му се предложи в пълния си блясък.

— Част от това уважение се съдържа и в правото на лично уединение, на свян — спокойно каза той. — За границите сме говорили много. Прогонването на свяна означава прекосяване на границите.

Свободната й ръка се плъзна по гърдите и придърпа реверите на робата, докато другата продължаваше да опипва пръстите на крака.

— Току-що се събудих — промълви тя, сякаш за да оправдае ексхибиционистичното си поведение.

— Благодаря, Хенри. — За нея беше много важно да разбере и повярва, че Бентън не я желае сексуално, дори и дълбоко във въображението си. — Но ти не си станала току-що. Когато се събуди, ти дойде тук и двамата си поговорихме. А едва след това отиде да вземеш душ.

— Името ми не е Хенри — рече тя.

— Как искаш да те наричам?

— Никак.

— Имаш две имена — погледна я той. — С едното си била кръстена при раждането, а другото е артистичният псевдоним, който продължаваш да използваш.

— В такъв случай съм Хенри — съгласи се тя и сведе очи към босите си крака.

— И аз те наричам така.

Тя кимна, без да отделя очи от пръстите на краката си.

— А нея как наричаш?

Бентън знаеше кого има предвид, но не отговори.

— Ти спиш с нея. Луси ми разказа всичко. — Ударението беше поставено върху думата всичко.

Прониза го гняв, но успя да го скрие. Луси не би й разказала всичко за отношенията му със Скарпета. Внимавай, предупреди се той. Това са машинациите на Хенри, тя отново пробва здравината на границата между тях. Всъщност, направо я атакува…

— Защо не е тук, заедно с теб? — попита Хенри. — Нали сега си в отпуска? А тя не е тук. Много хора прекъсват сексуалните си контакти за известно време. Това е единствената причина да не желая да бъда с никого, особено пък за продължително време. След шест месеца заедно хората спират да правят секс. А може би не е дошла, защото аз съм тук. — Очите й го гледаха пронизително.

— Това е вярно — отвърна Бентън. — Тя не дойде, защото ти си тук, Хенри.

— Сигурно е побесняла, когато си й казал, че не бива да идва.

— Тя прояви разбиране — отвърна Бентън, но този път не беше напълно откровен.

Кей наистина прояви разбиране, но не напълно.

— В момента не можеш да дойдеш в Аспен — бе й казал след паническото телефонно обаждане на Луси. — Страхувам се, че трябва да разреша един неочаквано появил се случай…

— Следователно трябва да си тръгнеш от Аспен — беше подхвърлила Скарпета.

— Не мога да го обсъждам — бе отвърнал той. Доколкото я познаваше, в момента бе твърдо убедена, че Бентън е навсякъде другаде, но не и в Аспен.

— Наистина не е честно, Бентън — каза му. — Бях отделила тези две седмици, специално за нас двамата. И аз имам спешни случаи…

— Моля те да приемеш нещата каквито са — отговори той. — Като се видим, ще ти обясня.

— Жалко — въздъхна Кей. — Това време заедно ни беше много нужно.

Същото време, което той прекарваше в компанията на Хенри.

— Разкажи ми какво сънува тази нощ — обърна се към нея. — Помниш ли?

Ръката й сковано опипа големия пръст на левия крак. Намръщи се, сякаш изпитваше болка. Бентън стана, небрежно вдигна пистолета и прекоси дневната по посока на кухнята. Отвори бюфета и сложи оръжието на най-горния рафт. После взе две чаши и ги напълни с кафе. И двамата с Хенри го предпочитаха чисто, без сметана.

— Може би е силничко — промърмори, докато поставяше чашата на масата пред нея. — Мога да направя и още…

— Върна се на мястото си на дивана и подхвърли: — Онази нощ беше сънувала някакво чудовище, което нарече звяр… — Очите му срещнаха мрачния й поглед. — И снощи ли се сблъска с него?

Жената не отговори. Настроението й рязко се промени и изгуби всякаква прилика с кокетното й държание сутринта. Нещо се беше случило по време на душа, но той все още не искаше да засяга този въпрос.

— Ако ти липсва желание, изобщо няма да говорим за звяра, Хенри — увери я. — Но колкото повече подробности чуя за него, толкова по-големи са шансовете да го хвана. А ти искаш да го хвана, нали?

— С кого говори преди малко? — попита тя с приглушен и някак детски глас. Разбира се, Хенри съвсем не беше дете и беше на светлинни години от невинността. — Говорехте за мен! — Робата й отново се разтвори, разголвайки плътта.

— Мога да се закълна, че не сме говорили за теб — отвърна Бентън. — Никой не знае, че си тук, с изключение на Луси и Руди. Надявам се, че ми имаш доверие, Хенри… — Замълча за момент, после добави: — А също и на Луси.

В очите й проблесна гняв.

— Надявам се, че ни имаш доверие, Хенри — повтори със спокоен глас Бентън. Беше преметнал крак върху крак, ръцете му лежаха скръстени в скута. — Моля те, покрий се…

Тя придърпа полите на робата, стисна ги между краката си и завърза коланчето. Бентън прекрасно знаеше как изглежда голото й тяло, но избягваше да си го представя. Беше разглеждал цяла купчина нейни снимки, но не би го сторил отново, ако не се налага да ги обсъди с професионалисти или със самата нея — разбира се, ако някога изобщо бъде готова за това. За момента тя потискаше фактите — неволно или не, опитваше се да съблазни или вбеси по-слабите индивиди, които нито ги е грижа за нейните тайни кроежи, нито ги разбират. Неуморните й опити да събуди сексуалното му желание не бяха само пренасочване на чувства, а и непосредствена демонстрация на остър и хроничен нарцисизъм, на желанието да контролира и доминира, да подчинява и унищожава всеки, който дръзне да прояви чувства към нея. Всичките действия и реакции на Хенри бяха свързани със самоомраза и гняв…

— Защо ме отпрати Луси? — попита тя.

— Ти ми кажи — отвърна Бентън. — Защо мислиш, че си тук?

— Защото… — Тя избърса очите си с ръкав. — Звярът… Бентън я гледаше спокойно от безопасната си позиция на дивана, сигурен, че тя не може да види думите, написани в адвокатския тефтер. Не направи нищо, за да я окуражи да говори. Най-важното беше да прояви търпение, невероятно търпение. Като ловец в засада, замръзнал сред храстите, без да диша.

— Той влезе в къщата. Не си спомням…

Бентън я гледаше и мълчеше.

— Луси го пусна в къщата.

Бентън не искаше да я притиска, но същевременно беше твърдо решен да не й позволява да лъже и заблуждава.

— Не — поклати глава той. — Луси не го е пуснала в къщата. Никой не го е пуснал. Успял е да се промъкне, защото задната врата е била отворена, а алармата — изключена. Вече обсъдихме този въпрос. Спомняш ли си защо задната врата е била отворена, а алармата изключена?

Ръцете й застинаха, очите й останаха приковани в един от пръстите на краката.

— И това го обсъдихме — меко й напомни той.

— Бях болна от грип — промълви Хенри, премествайки поглед върху друг пръст. — Бях болна, а тя не беше у дома. Тресеше ме и затова излязох навън, да се сгрея на слънцето. Забравих да заключа вратата и да задействам алармата. Тресеше ме и забравих. И Луси ме обвини…

Той отпи глътка от чашата си. Кафето беше изстинало. В планината около Аспен, Колорадо, течностите не остават дълго време топли.

— Луси каза ли, че вината е твоя?

— Тя мисли така. — Очите на Хенри се плъзнаха по лицето му и спряха върху прозореца над него. — Мисли, че съм виновна за всичко.

— Никога не ми е казвала подобно нещо — поклати глава Бентън, после махна с ръка: — Но нека се върнем на сънищата ти. Тези, които си сънувала тази нощ…

Хенри примигна и отново потърка големия пръст на крака си.

— Боли ли те?

Жената кимна.

— Съжалявам. Искаш ли да му сложим нещо?

— Нищо не помага — поклати глава тя.

Нямаше предвид големия пръст на десния си крак, но правеше връзка с неотдавнашното му счупване и сегашните усилия на Бентън да я закриля на едно място, отдалечено на хиляда и петстотин километра от Помпано Бийч, Флорида, където тя за малко не умря. Очите й светнаха.

— Вървях по някаква пътека… От едната страна имаше почти отвесна каменна стена, тук-там прорязана от дълбоки пукнатини. Не знам защо реших да се пъхна в една от тях и веднага се заклещих… — Дишането й се ускори, треперещата й ръка се вдигна да отметне един рус кичур, паднал над очите й: — Оказах се притисната между скалите. Не можех да помръдна, трудно ми беше дори да дишам. Не можех да се освободя сама, чуждата помощ също не вършеше работа. Под душа изведнъж си спомних този сън. Водата шибаше лицето ми с безпощадните си струи. Задържах дъх и тогава изплува сънят…

— Някой направи ли опит да те измъкне? — попита Бентън, без да реагира на ужаса й, нито да отсъжда дали този ужас е бил истински или фалшив. С нея беше така — познанията му бяха минимални.

Тя седеше абсолютно неподвижно на стола и правеше опити да си поеме дъх.

— Каза, че никой не е бил в състояние да те измъкне — продължи със спокоен глас Бентън, прибягвайки до онзи умиротворяващ тон, който използваше, откакто й беше станал съветник. — Имаше ли и други хора там?

— Не зная.

Той търпеливо зачака. Ако борбата й за въздух продължи, щеше да се наложи да предприеме нещо. Но засега чакаше, въоръжен с търпение. Като ловец в засада.

— Не мога да си спомня. Не знам защо, но за момент си помислих, че някой… помислих го в съня си, разбира се… Че някой ще разбие скалата, може би с пикел, брадвичка, или нещо друго… После си казах: няма да стане. Скалата е прекалено твърда. Никой не може да ме измъкне от прегръдката й и аз ще умра в нея. Знаех, че ще умра, и тази мисъл беше непоносима. Вероятно по тази причина сънят прекъсна… — Треперенето и битката за кислород се прекратиха внезапно, вероятно както когато се е събудила… Хенри напълни дробовете, си с въздух и тялото й се отпусна. Очите й бавно се фокусираха върху лицето на Бентън, а устните й тихо промълвиха: — Беше ужасно!

— Сигурно е било ужасно — кимна той. — Аз самият не познавам нищо по-страшно от невъзможността да дишаш…

Тя вдигна ръка и я притисна до сърцето си:

— Гърдите ми не бяха в състояние да помръднат. Дишах плитко, едва-едва… А след това и тази сила ме напусна…

— Никой не е достатъчно силен, за да отмести планинска скала — каза той.

— Не можех да дишам…

Нападателят вероятно се е опитал да я удуши, рече си Бентън и извика в съзнанието си фотографиите. Мислено ги вдигаше пред очите си и разглеждаше нараняванията на Хенри, опитвайки се да ги свърже с това, което току-що му беше разказала. Видя кръвта, която течеше от носа й и цапаше бузите й и чаршафа под нея. Голото й тяло лежеше по корем на леглото, ръцете й бяха протегнати над главата, с дланите надолу. Краката й бяха прегънати, единият повече от другия…

Напрегна паметта си и пред очите му се появи друга снимка. Хенри стана от стола с обяснението, че ще отиде да си сипе още малко кафе. Бентън обработи информацията почти едновременно с факта, че пистолетът се намира в кухненския шкаф. За щастие тя не знаеше точно къде, тъй като беше застанал с гръб, когато се зае да скрие оръжието. Наблюдаваше я и се опитваше да отгатне какво прави, докато същевременно разглеждаше белезите по тялото й, оставени от различните рани. Отгоре ръцете й бяха червени, защото той (или тя) — Бентън така и не успя да определи пола на нападателя — беше им причинил умишлени наранявания. Имаше няколко охлузвания в горната им част, близо до раменете, подобни зачервени петна се виждаха и по гърба. През последвалите дни червенината от спуканите кръвоносни съдове непосредствено под повърхността на кожата постепенно потъмня и стана пурпурна.

Бентън я наблюдаваше как си налива кафе. Пред очите му изплува безжизненото й тяло, запечатано върху фотографската плака. Това, че тялото беше красиво, не му правеше никакво впечатление. Отбеляза го като факт, може би красотата й е пробудила желанието за насилие у човека, опитал се да я убие. Хенри бе слаба, но в никакъв случай кльощава. Гърдите и интимното й окосмяване бяха развити абсолютно нормално и не биха привлекли вниманието на педофил. В момента на нападението тя е била сексуално активна.

Гледаше я как се връща към коженото кресло, стиснала с две ръце чашата си. Несъобразителността й изобщо не го безпокоеше. Възпитаният човек би попитал дали и той желае още кафе, но Хенри беше сред най-егоистичните и безчувствени хора, които познаваше. И преди нападението е била такава, и след нападението щеше да си бъде все същата егоистка. Най-добре би било, ако не се доближава повече до Луси… С лека въздишка си напомни, че няма право нито да пожелава такова нещо, нито да съдейства за превръщането му във факт.

— Хенри — промърмори той, докато ставаше да си налее допълнителна порция кафе. — Тази сутрин готова ли си да направим един преглед на фактите?

— Да, но нищо не мога да си спомня — каза тя. — Знам, че не ми вярваш, но…

— Защо си убедена в това? — Наля си кафе и бавно се върна в дневната.

— Докторът не ми повярва…

— О, докторът. Той наистина каза, че не ти вярва… — Отново зае мястото си на дивана. — Мисля, че знаеш какво е мнението ми за този доктор, но ще ти го припомня още веднъж. Човекът възприема жените като истерички. Не ги харесва и не ги уважава, страхува се от тях. Той е лекар в „Бърза помощ“ и няма никаква представа за насилниците и техните жертви.

— Мисли, че сама съм си причинила всичко това! — гневно изсъска Хенри. — Чух как го споделя със сестрата.

Бентън беше внимателен с реакцията си. Хенри му предлагаше нова информация. Оставаше му да се надява, че тя отговаря на истината.

— Разкажи ми — рече. — Много бих искал да чуя какво е казал на сестрата…

— Би трябвало да го дам под съд тоя задник! — добави все така гневно тя.

Бентън запази мълчание и бавно отпи от кафето си.

— И може би наистина ще го направя! — продължи навъсено Хенри. — Помисли, че не го чувам, защото, когато влезе в стаята, очите ми бяха затворени. Бях почти заспала и сестрата се готвеше да излезе, но въпреки това чух всичко…

— Престорила си се на заспала, така ли? — пожела да се увери Бентън.

Тя кимна с глава.

— Ти ги умееш тези неща. Някога си била професионална актриса…

— И все още съм. Човек не може да престане да бъде актьор. В момента просто не играя, тъй като се занимавам с други неща…

— Като те гледам, сигурно си била добра — промълви Бентън.

— Наистина е така.

— В преструвките. Страшно те бива в преструвките… — Замълча за момент, после попита: — Често ли се преструваш, Хенри?

Очите й потъмняха.

— В болничната стая се преструвах, за да разбера какво ще каже докторът. И чух всяка негова дума. Той каза: „Няма нищо по-гадно от това да обвиниш някого в изнасилване, когато си ядосан… Последиците са страхотни.“ А след това избухна в смях.

— Не те обвинявам, че искаш да го съдиш — въздъхна Бентън. — Това в спешното ли се случи?

— Не, не. В стаята ми. По-късно през деня, когато приключиха с изследванията и ме преместиха в обикновена болнична стая. Не помня на кой етаж беше…

— Това е още по-лошо — поклати глава Бентън. — Този човек изобщо не би трябвало да идва в стаята ти. Той работи в спешното отделение и няма работа по етажите. Отбил се е от любопитство, а това не е разрешено…

— Ще го съдя! Мразя го! — Хенри отново разтърка пръста си. Белезите върху него и върху ръцете й бяха избледнели до тютюневожълто. — Спомена за някакви декстро… Не знам какво означава това, но явно беше обида за мен.

Още една новина. Бентън беше сериозно обнадежден, че с времето и нужното търпение тя ще си спомни повече неща, които отговарят на истината.

— Декстро наричат хората, които злоупотребяват с лекарства против алергии и грип, както и със сиропи против кашлица, защото съдържат опиати — поясни той. — За съжаление повечето от тях са тийнейджъри.

— Задник! — изруга под нос Хенри и придърпа полите на робата си. — Не можеш ли да му погодиш някой номер?

— Хенри, имаш ли представа защо е споменал, че си била изнасилена? — побърза да смени темата Бентън.

— Не знам. Аз мисля, че не съм…

— Помниш ли сестрата от съдебна медицина?

Жената бавно поклати глава.

— Откараха те с количка в една лаборатория в съседство със спешното, където те подложиха на система за събиране на физически доказателства. Знаеш какво означава това, нали? Когато се умориш да играеш, сигурно ще си спомниш, че си била полицейски служител, преди Луси да те срещне и наеме в Лос Анджелис тази есен. Не може да не знаеш какво е проба, взета чрез натривка, или пък събирането на косми и влакънца…

— Не съм се уморила, само исках малко почивка, време за нещо друго…

— Добре. Но помниш какво е система за събиране на физически доказателства, нали?

Тя кимна.

— А сестрата? Казаха ми, че била много добра. Името й е Бренда. Изследвала те е за изнасилване и свързаните с него физически доказателства. В същата стая преди са преглеждали деца и по тази причина била пълна с плюшени играчки. Тапетите по стените били с Мечо Пух, мечета, хралупи с мед и дървета. Бренда била облечена в светлосиньо костюмче, а не с обичайната манта на медицинска сестра.

— Ти не беше там.

— Тя ми разказа всичко това по телефона.

Хенри закова поглед в босите си крака, вдигнати върху седалката на креслото.

— Ти ли я попита с какво е била облечена?

— Има кафяви очи и къса черна коса… — Бентън правеше всичко възможно да й помогне да се разтовари от това, което задържа в себе си, след което да обсъдят спокойно системата за събиране на физически доказателства. — Липсвала е семенна течност, Хенри. Липсвали са и други следи от сексуално насилие. Бренда обаче е открила някакви влакна по кожата ти. Сякаш си била намазана с някакъв лосион или крем за тяло. Помниш ли да си се мазала с такова нещо?

— Не — тихо отговори тя. — Но не мога да бъда сигурна, че не съм го правила…

— Според Бренда кожата ти била мазна и миришела хубаво. Сякаш била намазана с парфюмиран лосион за тяло…

— Той не ме е мазал с нищо.

— Той?

— Би трябвало да е той, не мислиш ли? — попита с надежда Хенри, с онзи особен тон, който хората използват, когато се опитват да заблудят околните или себе си. — Не е възможно да е била тя. Жените не правят такива неща…

— Жените правят всякакви неща. Засега не знаем дали е бил мъж или жена. Върху матрака в спалнята са били открити няколко косъма, черни и къдрави. С дължина десетина сантиметра.

— Значи скоро всичко ще бъде ясно — отвърна тя. — ДНК анализът на тези косми ще даде отговор на въпроса, дали става въпрос за мъж или за жена.

— Страхувам се, че не е така. ДНК анализите не могат да определят пола. Може би расата, но не и пола. Продължителността на изследването е най-малко един месец… Дотогава вероятно ще бъдеш склонна да приемеш, че сама си се намазала с лосион за тяло…

— Не — поклати глава жената. — Но и той не го е направил. Не бих му позволила. Бих се борила с него, стига да имам подобна възможност. И той вероятно го е искал.

— Но не си се намазала сама, така ли?

— Казах, че не го е сторил той, нито пък аз. И това е достатъчно. Освен това теб изобщо не те засяга…

Бентън я разбра. Лосионът нямаше нищо общо с нападението — разбира се, ако Хенри казва истината. Помисли си за Луси и изведнъж му стана мъчно за нея, като едновременно с това малко й се ядоса.

— Кажи ми всичко — подхвърли Хенри. — Кажи ми какво мислиш, че се е случило с мен. А пък аз ще ти кажа дали го приемам или не…

На лицето й се появи бледа усмивка.

— Луси се върнала у дома — започна Бентън. Това вече беше стара информация, но той не искаше да я разкрива прекалено бързо. — Било около обед. Видяла, че алармата не е включена, в момента, в който отключила входната врата. Повикала те по име, но ти не си отговорила. До слуха й стигнало потропването на задната врата, от която се отивало към басейна. Хукнала натам. Влязла в кухнята и открила, че вратата към басейна зее.

Широко отворените очи на Хенри гледаха покрай него, някъде към прозореца.

— Много ми се иска да го беше убила! — прошепна тя.

— Не е видяла никого. Може би нападателят е чул спирането на черното ферари на паркинга и е побързал да избяга…

— Той беше в моята стая, откъдето трябва да се спусне по доста много стълби! — прекъсна го с все така изцъклени очи Хенри. Интонацията й вдъхваше доверие.

— Луси не е вкарала колата в гаража, тъй като се отбила за малко, колкото да те провери — продължи Бентън. — По тази причина се озовала пред входа доста бързо, може би в момента, в който нападателят е напускал къщата през задната врата. Не го е преследвала, защото не го е видяла. В момента мислите й били насочени единствено към теб, а не към евентуалния нападател, проникнал в къщата.

— Не съм съгласна — пропя с почти щастлив глас Хенри.

— Обясни ми защо.

— Тя не беше излязла с черното ферари, което си беше в гаража. Беше взела другото — синьото. Именно него паркира пред къщата.

Пак нова информация, отбеляза Бентън, запазвайки изражението си спокойно и дори малко небрежно.

— Ти си била болна на легло, Хенри — подхвърли той. — Сигурна ли си за колата, която е карала в този ден?

— Винаги съм сигурна. Тогава не използва черното ферари, защото то беше повредено.

— Каква точно беше повредата?

— Аз го блъснах на паркинга — отвърна Хенри и отново се вторачи в палеца на крака си. — Нали го знаеш оня фитнес на „Атлантик“, горе към Корал Спрингс. Посещаваме го от време на време…

— Можеш ли да ми кажеш кога стана това? — попита Бентън, опитвайки се да не показва възбудата, която го обземаше. Тази информация беше нова и важна, усещаше и накъде ще го отведе тя. — Черното ферари е било повредено, докато си била във фитнеса, така ли?

— Не казвам, че съм била във фитнеса! — остро отвърна тя. Враждебността й потвърждаваше подозренията му.

Явно беше взела черното ферари без разрешението на Луси. Никой нямаше право да кара тази кола без изричното й разрешение, включително Руди.

— Разкажи ми повече за повредата — рече Бентън.

— Някой го беше издраскал, най-вероятно с автомобилен ключ… Всъщност, беше нарисувал цяла картина. — Очите й отново гледаха надолу, пръстите й механично се протегнаха към големия, жълтеникав палец.

— Какво представляваше картината?

— След този инцидент тя престана да кара колата. Никой не кара издраскано ферари…

— Луси вероятно е била бясна — подхвърли Бентън.

— Може да се поправи. Всичко може да се поправи. Ако го беше убила тогава, аз нямаше да съм тук. А сега трябва да се страхувам до края на живота си, че пак може да ме намери…

— Бъди спокойна, Хенри. Правя всичко възможно това да не се случи. Но се нуждая и от твоята помощ.

— Може би никога няма да си спомня — погледна го тя. — Това просто не зависи от мен.

— Луси е тичала по стълбите към главната спалня на третия етаж, където си била ти — продължи Бентън. Наблюдаваше я внимателно, опитвайки се да разбере как ще възприеме това, което чува — въпреки че вече го беше чувала. Дълбоко в себе си таеше опасението, че тя изобщо не играе, че нищо от това, което казва или върши, не е свързано с актьорската игра. Какво би станало, ако наистина е така? По всяка вероятност ще се откъсне от действителността, психиката й ще се травматизира и бързо ще рухне. Беше чувал, че реакциите й не са нормални. — Луси те е намерила в безсъзнание, но с нормално дишане и сърдечна дейност…

— Нямах никакви дрехи върху себе си — спокойно заяви тя. Тази подробност не я смущаваше, тъй като явно й харесваше да му напомня за голото си тяло.

— Гола ли спиш?

— Да, предпочитам да спя гола.

— А спомняш ли си дали онази сутрин свали пижамата си, преди да се върнеш в леглото?

— Вероятно.

— Значи не го е направил той, така ли? Имам предвид нападателя, ако приемем, че става въпрос за мъж…

— Не му се е наложило. Но съм сигурна, че би го направил…

— Луси твърди, че в осем сутринта — когато те е видяла за последен път, ти си била облечена в пижама от червен сатен и кафява роба…

— Така е. Готвех се да изляза и да се попека на слънце край басейна.

Още нова информация, помисли си Бентън.

— В колко часа беше това?

— Веднага след като Луси излезе. Тя взе синьото ферари… — Помълча малко, после се тихо се поправи: — Всъщност, не беше веднага… — Очите й потъмняха и бавно се обърнаха към ослепителното снежно утро зад прозореца: — Бях й много ядосана…

Бентън стана и хвърли няколко дървета в огъня. Пламъците лакомо захапаха сухия бор, към комина литна рояк ярки искри.

— Наранила е чувствата ти — рече, докато затваряше притока на въздух.

— Луси не е добра към болните — отвърна Хенри с доста повече енергия в гласа. — Нямаше желание да се грижи за мен.

— Какво ще кажеш за лосиона? — попита той. Вече беше разбрал за какво става въпрос, но все пак искаше да бъде сигурен.

— Какво от това? Голяма работа! Това е услуга, нали? Знаеш ли колко много хора с радост биха го направили? Позволих й го като услуга. По принцип тя върши само това, което й изнася, а и отдавна й беше писнало да се грижи за мен. Главата ме болеше, скарахме се…

— Колко време остана навън, край басейна? — попита Бентън, опитвайки да не мисли за Луси, да не се пита какво, по дяволите, си е помислила тя, когато се е запознала с Хенри Уолдън. Същевременно си даваше ясна сметка колко магнетични могат да бъдат социопатите — дори и за хора, които имат достатъчно опит с тях.

— Малко. Не се чувствах добре.

— Петнадесет минути? Половин час?

— Половин час, предполагам…

— Видя ли някого? Някакви лодки?

— Не съм обърнала внимание, вероятно е нямало… Какво е направила Луси, когато е влязла в стаята при мен?

— Позвънила е на 911 и продължила да търси признаци на живот у теб — отвърна Бентън, после реши да прибави и един доста опасен детайл: — Направила е и няколко снимки…

— Държала ли е оръжие? — Да.

— Бих искала да го беше убила…

— Продължаваш да говориш за него в мъжки род…

— Какви снимки е направила? — попита Хенри. — На мен ли?

— Ти си била в безсъзнание, но в стабилно състояние. Направила ти е няколко снимки, преди да те вдигнат…

— Защото съм приличала на жертва на нападение?

— Защото тялото ти е било в доста необичайна поза, Хенри. Ето така… — Той протегна двете си ръце над главата. — Лежала си по лице, а ръцете ти са били протегнати напред, с дланите надолу… Носът ти е бил разкървавен, имала си и други наранявания. Но това, вече го знаеш. По-късно са открили, че е счупен палецът на десния ти крак, но ти явно нямаш спомени…

— Може би съм се спънала, докато съм слизала надолу по стълбите — подхвърли тя.

— Помниш ли такова нещо? — погледна я с интерес Бентън. До този момент не беше признала, че си спомня нещо, свързано с палеца на крака си. — Кога би могло да се случи то?

— Когато излязох навън, при басейна. Стълбището е каменно. Струва ми се, че пропуснах едно стъпало, или нещо подобно. Вероятно заради всичките лекарства, с които се бях натъпкала заради треската. Помня, че плаках. Това със сигурност го помня, защото адски ме заболя. Помислих си дали да я извикам, но после се отказах. Не й е приятно, когато съм болна или наранена…

— Счупи си пръста, докато слизаше към басейна, помисли да повикаш Луси, но после се отказа, така ли? — побърза да обобщи Бентън.

— Съгласна съм — закачливо отвърна Хенри. — А къде са се дянали пижамата и робата ми?

— Открили са ги акуратно сгънати на един стол до леглото. Ти ли го направи?

— Сигурно. Завита ли съм била?

— Разбираше накъде бие, но в момента най-важното беше да й каже истината.

— Не. Завивките са били на куп в долния край на леглото, почти на пода…

— Значи аз не съм била облечена, а тя ме е снимала — промърмори Хенри. Лицето й отново стана безизразно, очите й потъмняха.

— Да — отвърна Бентън.

— Типично за нея. Ченгето винаги си остава ченге…

— Ти също си ченге, Хенри. Как би постъпила, ако беше на нейно място?

— Разбира се, че тя ще направи нещо такова, какво друго?