Сянката

9

Можех да сляза да ги изпратя. Аз обаче останах да гледам по телевизията как излизат. Винаги съм казвал, че ако търсиш автентичното, непосредствено преживяване, няма нищо по-хубаво от седенето пред екрана. Странно е например как новинарските кадри от хеликоптер придават и на най-невинното действие опасния привкус на престъпление. Когато шофьорът Джеф докара бронирания ягуар пред къщата и спря, без да изключва двигателя, за целия свят изглеждаше, че организираме мафиотско измъкване точно преди да пристигнат ченгетата. Сред студения въздух на Нова Англия големият автомобил сякаш се рееше върху море от изгорели газове.

Отново ме обзе същото объркващо чувство, което бях изпитал предишния ден, когато от ефира прозвуча изявлението на Ланг. На екрана виждах как един агент от специалните служби отваря дясната задна врата и остава да я държи, докато откъм коридора чувах как Ланг и останалите се готвят за тръгване.

— Добре, приятели! — долетя отдолу гласът на Крол. — Готови ли сте? Чудесно. Не забравяйте: щастливи, щастливи лица. Тръгваме.

Вратата се отвори и след секунди зърнах на екрана темето на бившия министър-председател, докато той правеше няколко забързани крачки към колата. Хлътна в нея и изчезна от поглед точно когато адвокатът изтича след него и мина от другата страна на ягуара. В долната част на картината се появи надпис: АДАМ ЛАНГ НАПУСКА КЪЩАТА НА МАРТАС ВИНЯРД. Всичко знаят тия момчета със сателитите, помислих си аз, но не са чували за тавтология.

Зад тях антуражът бързо се изниза в колона и тръгна към микробуса. Амелия вървеше начело, притискайки с длан безупречната си руса коса, за да я предпази от вятъра на витлата; след нея идваха секретарките, следвани от сътрудниците на Крол, и накрая двама охранители.

Дългите тъмни очертания на колите със запалени фарове се отделиха от резиденцията и поеха през пепелявата сивота на дъбовите дървета към шосето заУест Тисбъри. Хеликоптерът ги следеше, а вихърът под него разхвърляше сухи листа и привеждаше рядката трева. Когато шу мът на витлата заглъхна, за пръв път през тази сутрин в къщата постепенно се възцари някакво подобие на покой. Сякаш най-сетне бяхме стигнали в окото на някаква мощна гръмотевична буря. Питах се къде ли е Рут и дали също гледа предаването. Станах, отидох до стълбището и се ослушах, но не чух нищо, а когато се върнах пред телевизора, въздушните снимки бяха отстъпили място на земни и лимузината на Ланг излизаше от гората.

В края на отклонението се бяха събрали още много служители на реда на щата Масачусетс и една част от тях държаха демонстрантите на безопасно разстояние отвъд шосето. За момент изглеждаше, че ягуарът ще ускори към летището, но после стоповете светнаха. Микробусът свърна и закова зад него. И изведнъж Ланг се появи по сако; сякаш без да обръща внимание на студа и скандиращата тълпа, той тръгна с широка крачка право към камерите, следван от тримата агенти. Изрових дистанционното от креслото, където бе седяла Амелия — от кожената тапицерия все още лъхаше нейният аромат, — насочих го към екрана и засилих звука.

— Извинявам се, че ви накарах да чакате на студа — започна Ланг. — Просто исках да кажа няколко думи в отговор на новината от Хага.

Той помълча и наведе очи. Често го правеше. Дали беше естествена реакция, или нарочно създаваше впечатление за спонтанност? При него никога не се знаеше. В далечината ясно се чуваше как тълпата скандира: „Ланг! Ланг! Ланг! Лъжец! Лъжец! Лъжец!“

— Странни времена са настанали — каза той и пак се поколеба, — странни времена. — Този път най-после вдигна глава. — Когато онези, които винаги са се борили за свобода, мир и справедливост, биват обявявани за престъпници, а онези, които открито насаждат омраза, възхваляват убийствата и искат да унищожат демокрацията, биват закриляни от закона, като че те са жертвите.

— Лъжец! Лъжец! Лъжец!

— Както казах във вчерашното си изявление, винаги съм бил убеден поддръжник на Международния наказателен съд. Вярвам в неговата дейност. Вярвам в здравия разум на неговите съдии. И затова не се боя от разследването. Защото в сърцето си знам, че не съм извършил нищо нередно.

Той се обърна към демонстрантите. За пръв път пролича, че е забелязал размаханите плакати: неговото лице, решетките, оранжевият гащеризон, окървавените ръце. Стисна зъби.

— Не ще позволя да ме сплашат. — Той леко вирна глава. — Не ще позволя да ме превърнат в изкупителна жертва. Не ще позволя да ме откъснат от борбата срещу СПИН, бедността и глобалното затопляне. Точно с тази цел сега заминавам за Вашингтон, за да продължа според предварителния си график. Позволете да кажа пределно ясно на всички зрители в Обединеното кралство и по целия свят: докато дишам, ще се боря срещу тероризма, където това се наложи, независимо дали на бойното поле или — при необходимост — в съдебната зала. Благодаря.

Без да обръща внимание на градушката от въпроси — „Кога ще се върнете във Великобритания, мистър Ланг?“, „Одобрявате ли мъченията, мистър Ланг?“, — той се обърна и закрачи обратно. Мускулите на широките му плещи играеха под изискания костюм, а тримата охранители се разпръснаха във верига зад него. Само преди седмица подобно изявление би ме впечатлило както речта му в Ню Йорк след лондонския самоубийствен атентат, но сега с изненада открих колко малко чувства изпитвам. Сякаш гледах някой велик актьор в залеза на кариерата си — емоционално изчерпан и без други резерви освен превъзходното майсторство.

Изчаках го да се върне в бронирания пашкул, после изключих телевизора.

След като Ланг и останалите си тръгнаха, къщата изглеждаше не просто празна, а опустяла, лишена от смисъл. Слязох по стълбището и минах покрай осветените витрини с племенна еротика. Столът до вратата, където вечно седеше някой от охранителите, сега пустееше. Завъртях се и тръгнах по коридора към помещението за секретарките. Малката стая, обикновено безупречно чиста, изглеждаше изоставена след паническо бягство като шифровъчна зала на чуждо посолство в току-що превзет град. По бюрото се валяха хартии, компютърни дискове и стари броеве на „Хансард“ и „Конгрешънъл Рекорд“. Чак сега ми хрумна, че нямам работно копие от ръкописа на Ланг, но когато се опитах да отворя канцеларския шкаф, той се оказа заключен. Кошчето до него бе претъпкано с хартиени ивици от резачката за документи.

Надникнах в кухнята. На масата бе подреден комплект ножове; по някои от тях имаше свежа кръв. Колебливо подвикнах „Ехо“ и погледнах зад вратата на килера, но икономката не беше там.

Нямах представа коя е моята стая, затова не ми оставаше друг избор, освен да продължа по коридора, изпробвайки вратите една по една. Първата беше заключена. Втората се отвори и от стаята зад нея лъхна плътен, сладникав мирис на тежък афтършейв; върху леглото бе метнат анцуг. Личеше, че е спалнята, която използват агентите от нощната смяна. Третата врата пак бе заключена и тъкмо се канех да пробвам четвъртата, когато чух женски плач. Познах, че е Рут, дори и риданията й звучаха войнствено. В централната сграда има само шест спални — бе казала Амелия. — По една за Адам и Рут. Ама че положение, помислих си аз, докато се отдалечавах на пръсти, бившият премиер и жена му спят в отделни стаи, а любовницата е в края на коридора. Едва ли не френско семейство.

Плахо изпробвах дръжката на следващата стая. Беше отключена и веднага разпознах бившето убежище на Макейра — не толкова по вида на куфара си, колкото по мириса на носени дрехи и лавандулов сапун. Влязох и съвсем тихо затворих вратата. Големият огледален гардероб заемаше цялата стена откъм стаята на Рут и когато плъзнах стъклената врата няколко сантиметра встрани, чух нейното приглушено хлипане. Вратата заскърца върху релсите и тя навярно чу, защото плачът изведнъж стихна. Представих си я как трепва, надига глава от мократа възглавница и се вглежда в стената. Отстъпих назад. Забелязах, че някой е оставил на леглото кутия за документи, натъпкана тъй шгьтно, че капакът не се затваряше добре. Отгоре бе залепено жълто листче с надпис: „Успех! Амелия“. Седнах на ръба и вдигнах капака. МЕМОАРИ на Адам Ланг, обявяваше гордо титулната страница. Значи все пак не ме беше забравила въпреки крайно притеснителните обстоятелства около нейното заминаване. Кой каквото ще да казва за мисис Блай, но беше истинска професионалистка.

Усетих, че съм достигнал повратната точка. Можех да продължавам да се мотая около рухващия проект с жалката надежда по някое време някой да ми помогне. Или — при тази алтернатива усетих как гръбнакът ми се изправя, — или да взема нещата в ръцете си, да се опитам да преработя тези шестстотин двайсет и една скучни страници в нещо годно за печат, да си прибера двеста и петдесетте бона и да хукна към някой плаж, където да се излежавам цял месец, додето напълно забравя семейство Ланг.

Погледнато под такъв ъгъл, просто нямах друг избор. Наложих си да забравя безплътните следи от Макейра в стаята и далеч по-реалното присъствие на Рут зад стената. Извадих ръкописа от кутията и го сложих на масата до прозореца, отворих чантата и взех лаптопа и разпечатките на вчерашните разговори. Нямаше много място за работа, но това не ме притесняваше. От всички човешки дейности за писането най-лесно се намират основания да не започнеш — бюрото е прекалено голямо или прекалено малко, твърде е шумно или твърде тихо, твърде топло или твърде студено, твърде рано или твърде късно. С годините бях свикнал да ги пренебрегвам и просто да се хващам на работа. Включих лаптопа, щракнах ключа на лампата и се вгледах в пулсиращия курсор върху празния екран.

Ненаписаната книга е прекрасна вселена, пълна с безброй възможности. Напишеш ли една дума обаче, незабавно я сваляш от облаците. Напишеш ли изречение, вече е на половината път да стане като всяка друга скапана книга. Но както се знае, по-доброто е враг на доброто. При липса на гений и обикновеното занаятчийство върши работа. Ако не друго, винаги можеш да се опиташ да напишеш нещо, което ще привлече читателя, което ще го насърчи, след като е прочел първия абзац, да погледне и втория, после третия. Разгърнах ръкописа на Макейра, за да си припомня как не бива да се започва автобиография за десет милиона долара:

Господ да ни е на помощ! Задрасках пасажа и после плъзнах на зигзаг дебела синя линия през всички следващи абзаци за фамилната история на Ланг. Ако искаш родословно дърво, върви да го търсиш в някой разсадник — така съветвам клиентите. Никой не дава пет пари за тия неща. Инструкцията на Мадокс беше да започна книгата с обвиненията във военни престъпления и аз нямах нищо против, макар че темата би послужила само като своеобразен удължен пролог. По някое време трябваше да започнат същинските мемоари и затова исках да открия свежа и оригинална нота — нещо, показващо Ланг като нормално човешко същество. Фактът, че всъщност не беше нормално човешко същество, изобщо не ме засягаше.

Откъм стаята на Рут долетя звукът на стъпки, после вратата й се отвори и затвори. Отначало си помислих, че идва да провери кой шуми в съседната стая, но после я чух да се отдалечава. Оставих ръкописа на Макейра и насочих вниманието си към разпечатките от разговора. Знаех какво търся. То беше там, почти в самото начало:

Ако оправех граматиката, разказът как Рут е привлякла Ланг към местните избори, а оттам и към политиката, щеше да стане идеално встъпление. Но Макейра с типичната си безчувственост към всичко човешко дори бе забравил да го спомене. Отпуснах пръсти върху клавиатурата на лаптопа, после започнах да пиша:

Може да възразите, че е сантиментално, но не забравяйте: а) сантиментите се продават на тон; б) имах само две седмици за преработка на целия ръкопис и в) това сто на сто беше по-добре, отколкото да започвам с произхода на името Ланг. Скоро траках с цялата бързина, която можеше да се постигне по моята двупръстна система.

Вдигнах глава. През стъклото видях как Рут решително крачи през дюните срещу вятъра, поела на поредната си мрачна, самотна разходка без друг спътник освен охранителя, който я следваше отдалеч. Гледах я, докато изчезна от поглед, после пак се хванах на работа.

Работих така около два часа, някъде докъм един следобед, после чух съвсем леко почукване по дърво. Стреснах се.

— Мистър? — долетя иззад вратата плах женски глас. — Сър? Иска обяд?

Отворих и видях на прага икономката Деп, облечена в черната си копринена униформа. Беше на около петдесет години, крехка като птичка. Имах чувството, че ако кихна, ще отхвръкне до другия край на къщата.

— Би било чудесно. Благодаря.

— Тук или в кухня?

— В кухнята ще е по-добре.

След като тя се отдалечи безшумно с меките си чехли, аз се заех със стаята. Знаех, че повече не мога да отлагам. Действай както с писането, казах си, започвай. Отворих моя куфар и го сложих на леглото. После си поех дълбоко дъх, плъзнах настрани вратите на гардероба и почнах да свалям от закачалките дрехите на Макейра, като ги премятах през лакът — евтини ризи, сака и панталони от магазините за конфекция, вратовръзки, каквито купуваш от аерогарите; нищо по поръчка в твоя гардероб, нали, Майк? Осъзнах, че е бил едър, докато докосвах всички тия твърде широки яки и прекалено дълги колани, далеч по-едър от мен. И, разбира се, стана точно онова, от което се боях: допирът до непознатите тъкани и дори само дрънченето на металните закачалки по хромираната тръба бе достатъчно, за да събори стената, градена грижливо цели двайсет и пет години, и да ме върне право в спалнята на родителите ми, която бях събрал кураж да разчистя три месеца след погребението на майка ми.

Вещите на покойниците винаги ме потискат. Има ли нещо по-печално от вехториите, останали след тях? Кой казва, че от нас остава само любовта? От Макейра бяха останали само вещи. Натрупах ги върху креслото, после посегнах да сваля неговия куфар от гората полица. Очаквах да бъде празен, но когато хванах дръжката, вътре нещо се размърда. А, помислих си аз. Най-сетне. Тайният документ.

Куфарът беше огромен и грозен, от пресована червена пластмаса; оказа се твърде голям, за да го сваля с лекота, и той тежко тупна на пода. Тътенът сякаш отекна из стихналата къща. Изчаках малко, после внимателно го сложих да легне, коленичих отпред и натиснах закопчалките. Те отлетяха нагоре с едновременно и внезапно щракване.

Такива куфари не се правеха вече от десетина години освен може би в най-затънтените кътчета на Албания. Вътре имаше лъскава синтетична тапицерия с грозен десен, от която висяха раздърпани ластични ремъци. На дъното лежеше голям плик, изпратен до М. Макейра от пощенска кутия във Винярд Хейвън. Етикетът отзад сочеше, че пратката идва от архивния център „Адам Ланг“ в Кеймбридж, Англия. Отворих го и извадих шепа снимки и фотокопия заедно с любезна бележка от д-р Джулия Кроуфорд-Джоунс, директор.

Едната снимка разпознах веднага — Ланг с пилешкия костюм от представлението на „Футлайтс“ в началото на седемдесетте години. Имаше още десетина сценични снимки, показващи целия театрален състав; комплект фотографии на Ланг в лодка, с плоска сламена шапка и раирано сако; още три или четири на пикник край реката, явно направени през същия ден. Фотокопията бяха от разни програми на „Футлайтс“ и кеймбриджки театрални рецензии плюс доста вестникарски изрезки за общинските избори в Голям Лондон през май 1977 г., както и оригиналната партийна членска карта на Ланг. Неволно залитнах, когато видях датата на картата. Беше от 1975 г.

След това се заех да разглеждам материалите по-подробно, като започнах с изрезките за изборите. На пръв поглед бях решил, че са от лондонския „Ивнинг Стандард“, но сега видях, че са от информационния бюлетин на политическа партия — партията на Ланг — и дори има негова снимка сред група доброволци за изборите. Трудно бе да го различа на некачественото фотокопие. Косата му беше дълга. Дрехите раздърпани. Но нямаше съмнение, че е той — един от хората, обикалящи от врата на врата за общинските избори. „Агитатор А. Ланг“.

Бях само леко раздразнен. Откритието определено не ми се стори зловещо. Всеки е склонен да разкрасява личната си реалност. Започваш с тайна фантазия за миналото и някой ден може за развлечение да я разкажеш като истински случай. Защо не? С годините разказът се повтаря тъй редовно, че бива приет като факт. Скоро става неудобно да го опровергаеш. След време почваш и сам да си вярваш. И чрез тия бавни натрупвания израства историята, досущ като коралов риф. Сега виждах колко приятно би било за Ланг да си представя, че е влязъл в политиката само заради една красива жена. Това го ласкаеше, правеше го не тъй амбициозен, а ласкаеше и нея, показваше я по-влиятелна, отколкото е била в действителност. Широката публика харесва подобни истории. Всички остават доволни. Но сега се надигаше един въпрос: как да постъпя.

Дилемата не е рядко явление при писането в сянка и има просто решение: привличаш вниманието на автора към несъответствието и го оставяш сам да реши. Дългът на сътрудника не е да настоява за абсолютната истина; ако беше така, нашият сектор от издателската индустрия отдавна би рухнал под убийствената тежест на реалността. Също както козметичката не казва на клиентката, че лицето й напомня торба с жаби, така и писателят в сянка не изправя автора на мемоарите пред факта, че половината му безценни спомени са фалшиви. Не бъди диктатор, а посредник — това е нашият девиз. Очевидно Макейра не бе спазил това златно правило. Навярно тласкан от подозрения относно чутото, беше поръчал архивно проучване и после бе махнал от мемоарите най-светлия спомен на премиера. Какъв аматьор! Представих си как е бил посрещнат подобен ход. Нищо чудно, че отношенията им са се обтегнали.

Отново насочих вниманието си към материалите от Кеймбридж. Имаше някаква странна невинност в тия избелели снимки на jeunesse doree, златната младеж, закътани в оная изгубена, ала щастлива долина между двата културни върха на хипитата и пънка. Духовно изглеждаха по-близо до шейсетте, отколкото до седемдесетте. Момичетата носеха дълги, дълбоко деколтирани дантелени рокли с цветни мотиви и големи сламени шапки, за да ги пазят от слънцето. Косите на мъжете бяха не по-къси от техните. На единствената цветна снимка Ланг държеше в едната ръка бутилка шампанско, в другата нещо, силно напомнящо саморъчно навита цигара с марихуана; едно от момичетата като че поднасяше към устата му ягода, а отзад гол до кръста мъж одобрително показваше вирнат палец.

На най-голямата от сценичните фотографии осем младежи стояха събрани под прожектора с високо вдигнати ръце, сякаш току-що бяха приключили някакво танцово изпълнение в кабаре. Ланг беше най-отдясно, с раирано сако, сламена шапка и папийонка. Имаше две момичета по трико, мрежести чорапи и обувки с висок ток — едната с къса руса коса, другата с тъмни къдрици, може би червенокоса (нямаше как да разбера от черно-бялата снимка); и двете изглеждаха хубавички. Освен Ланг разпознах още двама мъже: единият днес беше известен комедиант, другият киноартист. Трети изглеждаше малко по-възрастен от останалите, може би вече завършил студент. Всички носеха ръкавици.

Върху залепено отзад листче бяха изписани на машина имената на изпълнителите и техните колежи: Дж. У. Сайм („Кейъс“), У. К. Инис („Пемброук“), А. Парк („Нюнхам“), П. Емет („Сейнт Джонс“), А. Д. Мартин („Кингс“), Е. Д. Во („Крайст“), X. С. Мартино („Гъртън“), А. П.Ланг („Джизъс“).

В долния ляв ъгъл на снимката имаше печатче за авторско право — „Кеймбридж Ивнинг Нюз“, — а диагонално през него беше надраскан със син флумастер телефонен номер, в чието начало разпознах международния код за Великобритания. Без съмнение като неуморен ловец на факти Макейра бе открил някого от трупата и аз се зачудих кой ли е този човек и дали си спомня събитията от снимките. Без сам да зная защо, извадих мобилния телефон и набрах номера.

Вместо познатите две ноти на британския сигнал чух постоянния тон на американската телефонна мрежа. Изчаках. Тъкмо се канех да затворя, когато мъжки глас изрече предпазливо:

— Ричард Райкарт.

Гласът с лек колониален акцент — Ричард Райкарт — несъмнено принадлежеше на бившия външен министър. Усещах, че го мъчи подозрение.

— Кой е? — попита той.

Затворих веднага. Всъщност така се стреснах, че захвърлих телефона на леглото. Той остана да лежи там около трийсет секунди, после почна да звъни. Хвърлих се да го грабна — вместо входящ номер на екранчето пишеше „частен абонат“ — и бързо го изключих. Бях тъй потресен, че половин минута не можах да помръдна.

Казах си да не прибързвам с изводите. Не знаех дали точно Макейра е записал номера, нито пък дали изобщо го е набирал. Проверих кога е изпратен пликът. Беше напуснал Обединеното кралство на трети януари — девет дни преди смъртта на Макейра.

Изведнъж за мен стана жизненоважно да премахна всяка оцеляла следа от престоя на моя предшественик в тази стая. Набързо измъкнах последните дрехи от гардероба, преобърнах в куфара чекмеджетата с бельо и чорапи (спомням си, че бяха дебели чорапи до коляното и торбести бели слипове — личеше, че човекът си е бил старомоден до мозъка на костите). Не намерих никакви лични документи — дневник, бележник с адреси, писма или дори книги — и предположих, че трябва да са взети от полицаите непосредствено след смъртта. Изнесох от банята синя пластмасова самобръсначка еднодневка, четка за зъби, гребен и други дреболии и с това работата приключи. Всички материални следи от присъствието на Майкъл Макейра, бивш помощник на бившия премиер Адам Ланг, бяха натъпкани в куфар и готови за изхвърляне. Издърпах куфара в коридора и го отмъкнах в солариума. Не ме интересуваше дали ще остане там до лятото; важното беше да не го видя повече. Бях се задъхал и постоях малко да си почина.

И все пак, още докато се връщах към неговата — моята — нашата — стая, усетих присъствието му — той тромаво се тътреше след мен.

— Майната ти, Макейра — промърморих тихичко аз. — Просто върви по дяволите, остави ме да довърша тази книга и да изчезвам оттук.

Натъпках снимките и фотокопията обратно в плика и се озърнах къде да го скрия, после спрях и се запитах защо. Не беше строго секретен. Нямаше нищо общо с военните престъпления. Просто един млад студент и актьор отпреди повече от трийсет години, седнал да пие шампанско с приятели на слънце край реката. Можеше да има какви ли не обяснения за номера на Райкарт върху снимката. И все пак тя някак настояваше да бъде скрита. Срамувам се да призная, но по липсата на други умни идеи прибягнах към най-изтъркания похват — вдигнах дюшека и пъхнах плика отдолу.

— Обяд, сър — тихо подвикна Деп от коридора.

Завъртях се. Не бях сигурен, че ме е видяла, но пък и не бях сигурен дали има значение; през последните седмици сигурно бе виждала в тази къща какви ли не странности, в сравнение с които моето необичайно държание би изглеждало истинска дреболия.

Последвах я към кухнята и попитах:

— Мисис Ланг някъде наоколо ли е?

— Не, сър. Тя отишла Винярд Хейвън. Пазарува.

Беше ми направила сандвич със салата и пилешко.

Настаних се на едно високо столче и се насилих да го изям, докато Деп опаковаше продуктите с фолио и ги връщаше в един от шестте хладилника. Замислих се какво да правя. При други обстоятелства бих си наложил да се върна на бюрото и да работя до вечерта. Но за пръв път в цялата си сенчеста кариера бях блокирал. Бях прахосал половината сутрин за съчиняване на чаровни интимни спомени от едно събитие, което не се беше случило — не можеше да се е случило, защото Рут Ланг бе дошла да започне лондонската си кариера едва през 1976 г., тоест цяла година, след като нейният бъдещ съпруг бе станал партиен член.

Дори самата мисъл да се захвана с главата за Кеймбридж, която доскоро смятах за едва ли не напълно готова, сега ме изправяше пред бетонна стена. Кой беше той, този млад, весел начинаещ актьор с вкус към момичетата и алергия към политиката? Ако не срещата с Рут, то какво тогава го беше превърнало в партиен активист и борец за победа на общинските избори? Струваше ми се нелогично. И в този момент осъзнах, че си имам сериозен проблем с нашия бивш министър-председател. От психологическа гледна точка той не беше правдоподобен образ. Когато наяве или на екрана играеше ролята на държавник, изглеждаше силна личност. Но щом човек се замислеше за него, той просто изчезваше като по магия. Това правеше работата ми почти невъзможна: за разлика от многобройните естрадни и спортни чудаци, с които бях работил в миналото, когато нещата опираха до Ланг, просто не можех да си го представя.

Извадих мобилния телефон и се замислих дали да не позвъня на Райкарт. Но колкото повече размишлявах над евентуалния развой на един бъдещ разговор, толкова по-силно се колебаех да го започна. Какво точно можех да кажа? „О, здравейте, вие не ме познавате, но аз замествам Майк Макейра като автор в сянка на Адам Ланг. Мисля, че той може да е разговарял с вас ден-два, преди вълните да изхвърлят трупа му на плажа.“ Върнах телефона в джоба си и изведнъж в главата ми с неудържима сила изплува картината как тежкото тяло на Макейра се люшка напред-назад в прибоя. Дали се бе блъскал в скали, или направо бе стигнал до мекия пясък? Как се казваше мястото, където го бяха открили? Рик го спомена, когато обядвахме в лондонския му клуб. Ламбърт… и още нещо.

— Извинявай, Деп — обърнах се аз към икономката.

Тя извърна глава откъм хладилника. Имаше тъй мило, отзивчиво лице.

— Сър?

— Случайно да знаеш къде мога да намеря карта на острова?