Сянката

8

Тази вечер не можеше и дума да става за работа. Дори не пуснах телевизора. Жадувах единствено за забрава. Изключих мобилния телефон, слязох в бара, а когато затвориха заведението, се качих в стаята и до късно след полунощ си правих компания с бутилка уиски, което може би обяснява защо поне веднъж спах непробудно до сутринта.

Събуди ме телефонът на нощното шкафче. Грубият метален звън сякаш разтърси очите ми в прашните им кухини и когато се превъртях да вдигна слушалката, имах чувството, че стомахът ми продължава да се търкаля по матрака и тупва на пода като балон, изпълнен до пръсване с някаква зловонна лепкава течност. Стаята се въртеше около мен, задушна и непоносимо гореща — отоплението бе включено на максимум. Открих, че съм заспал облечен, без да изгася лампите.

— Трябва незабавно да напуснеш хотела — каза Амелия. — Положението се промени. — Гласът й пронизваше черепа ми като игла за плетене. — Колата идва.

Каза само това. Аз не възразих; просто нямаше как. Беше затворила.

Някъде бях чел, че древните египтяни подготвяли фараоните за мумифициране, като вадели мозъка с кука през носа. Изглежда, по някое време през нощта бях претърпял подобна операция. Затьтрих крака по килима, дръпнах завесите и видях небе и море, сиви като смъргга. Нищо не помръдваше. Тишината бе абсолютна, не я нарушаваше дори крясък на чайка. Наистина се задаваше буря, дори и аз го усещах.

Но тъкмо когато се канех да обърна гръб на прозореца, чух далечно бучене на двигател. Вгледах се с присвити очи към улицата. Две коли спряха пред хотела. Вратите на първата се отвориха и отвътре излязоха двама мъже — млади, атлетични, облечени в скиорски якета, джинси и ботуши. Шофьорът вдигна очи към моя прозорец и аз инстинктивно отстъпих назад. Докато се осмеля да погледна пак, той вече беше отворил багажника и стоеше приведен над него. Когато се изправи, държеше нещо, което в сегашния пристъп на параноя отначало ми заприлича на автомат. Всъщност беше телевизионна камера.

Тогава се разбързах, поне доколкото позволяваше окаяното ми състояние. Разтворих широко прозореца, за да нахлуе вълна мразовит въздух. Изкъпах се с хладка вода и се избръснах. Облякох чисти дрехи и си събрах багажа. Слязох на рецепцията в девет без петнайсет — само час след пристигането на първия ферибот от континента, — а в хотела сякаш се провеждаше международна журналистическа конференция. Каквито и трески за дялане да имаше Адам Ланг, не можеше да му се отрече, че върши истински чудеса за местната икономика. Поне трийсетина души се мотаеха наоколо, пиеха кафе, беседваха на пет-шест различни езика, разговаряха по мобилни телефони, проверяваха апаратура. Бях общувал с достатъчно журналисти, за да мога да разпозная отделните категории. Телевизионните кореспонденти бяха облечени като за погребение; онези от новинарските агенции пък направо приличаха на гробари.

Купих си „Ню Йорк Таймс“ и отидох в ресторанта, където изпих три чаши портокалов сок една след друга, преди да насоча вниманието си към вестника. Вече не криеха Ланг в международната секция. Името му се мъдреше на първа страница:

Пишеха, че Ланг е направил „силно“ изявление (усетих тръпка на гордост). Бил „притиснат“ и поемал „удар след удар“, започвайки от „случайното удавяне на близък сътрудник в началото на годината“. Случаят представлявал „сериозно притеснение“ за британското и американското правителство. „Висш служител от администрацията обаче заяви категорично, че Белият дом остава верен на човека, който е бил негов най-лоялен съюзник.“ „Той застана до нас и ние ще застанем до него“, добави служителят, който се съгласи да говори само след като му бе гарантирана анонимност.“

Но на последния абзац едва не се задавих с кафето.

Сгънах вестника, станах и с достойнство пресякох фоайето, като заобикалях кутии за камери, грамадни телеобективи и ръчни микрофони в сиви предпазни калъфи. Сред представителите на Четвъртата власт преобладаваше весело, почти празнично настроение, съвсем като в група благородници от XVIII век, излезли да се позабавляват с поредното обесване на площада.

— От пресцентъра съобщиха, че пресконференцията в Хага е насрочена за десет часа източно време — провикна се някой.

Минах незабелязан и излязох на верандата, откъдето позвъних на агента си. Отговори неговият асистент Брад, Брет или Брат, все му забравям името; Рик сменяше персонала почти толкова често, колкото и съпругите си.

Поисках да разговарям с мистър Рикардели.

— В момента е извън офиса.

— Къде е?

— На риболов.

— Риболов?

— Редовно се обажда да провери съобщенията.

— Много мило. Къде е по-точно?

— Национален тропически резерват „Бума“.

— Господи. И къде е това?

— Беше внезапно хрумване…

— Къде?

Брад, Брет или Брат се поколеба.

— Фиджи.

Микробусът ме носеше към покрайнините на Едгартаун, покрай книжарницата, малкото кино и викторианската църква на китоловците. Когато напуснахме града, вместо надясно към Винярд Хейвън завихме наляво към Уест Тисбъри, което означаваше най-малкото, че ме връщат в къщата и засега няма да бъда прогонен за злоупотреба с дьржавната тайна. Седях зад шофьора, а куфарът лежеше на седалката до мен. Агентът беше от по-младите, облечен в стандартната им цивилна униформа — сиво яке с цип и черна вратовръзка. Потърси ме с поглед през огледалото и подхвърли, че работите вървят на зле. Отвърнах лаконично, че наистина вървят на зле, после подчертано се загледах навън през стъклото, за да избегна разговора.

Скоро се озовахме сред равното поле. Край пътя имаше пуста пътека за велосипедисти. Отвъд нея се простираше унилата гора. Тленното ми тяло може и да беше на Мартас Винярд, но духът ми се рееше към Южния Пасифик. Мислех си за Рик на остров Фиджи и всички сложни и унизителни начини да го уволня, когато се върне. Разумната част от съзнанието ми знаеше много добре, че никога няма да го направя — защо пък да не иде на риболов? — но тази сутрин неразумната надделяваше. Вероятно се страхувах, а страхът изкривява преценката дори по-зле от алкохола и преумората. Чувствах се измамен, изоставен и оскърбен.

— След като ви оставя, сър — каза шофьорът, без изобщо да се смущава от моето мълчание, — трябва да взема мистър Крол от летището. Почнат ли да пристигат адвокати, значи със сигурност нещата вървят на зле. — Той млъкна и се приведе към предното стъкло. — Ах, мамка му, пак се започва.

На пръв поглед изглеждаше, че пред нас е станала злополука. Яркосините лампи на две полицейски коли мигаха драматично сред навъсеното утро, осветявайки близките дървета като отблясъци на мълнии в опера на Вагнер. Докато наближавахме, различих още десетина коли и микробуси, изтеглени от двете страни на пътя. Хората стояха безцелно наоколо и онзи ленив подсъзнателен механизъм, чрез който понякога обработваме информацията, отначало ме тласна към извода, че наистина е имало верижна катастрофа. Но когато нашият микробус намали скорост и даде ляв мигач, чакащите грабнаха някакви предмети от земята и се втурнаха към нас.

— Ланг! Ланг! Ланг! — закрещя някаква жена с мегафон. — Лъжец! Лъжец! Лъжец!

Пред нас заподскачаха изображения на Ланг в оранжев затворнически гащеризон, стиснал решетките с окървавени ръце: ИЗДИРВА СЕ! ВОЕННОПРЕСТЪПНИК! АДАМ ЛАНГ!

Местните полицаи бяха преградили пътя към имението на Райнхарт с пластмасови конуси и бързо ги издърпаха, за да ни направят път, но не преди да се наложи да спрем. Демонстрантите ни обкръжиха и по каросерията се посипа канонада от ритници и удари. Зърнах как дъга от ослепителна бяла светлина озари нечия фигура с качулка като на монах. Човекът извърна глава от микрофона на журналиста пред себе си, за да ни погледне, и ми се стори смътно познат. Но после го закри смесица от изкривени лица, размахани юмруци и летящи храчки.

— Тия винаги са от най-буйните копелета — каза шофьорът, — борците за мир.

Той натисна педала, задните колела забуксуваха, после зацепиха и колата се стрелна към безмълвната гора.

Амелия ме посрещна в коридора. Погледна оскъдния ми багаж с презрение, на каквото е способна само жена.

— Наистина ли нямаш друго?

— Предпочитам да пътувам с малко багаж.

— Малко ли? По-добре кажи с празни ръце. — Тя въздъхна. — Както и да е. Последвай ме.

Куфарът ми беше един от онези банални модели с колелца и сгъваема дръжка. Докато го мъкнех по коридора към дъното на къщата, той издаваше усърдно бръмчене.

— Снощи на няколко пъти опитах да ти се обадя — каза Амелия, без да се обръща, — но телефонът не отговаряше.

Започва се, помислих си аз.

— Забравих да си заредя мобилния.

— О? Ами телефонът в стаята ти? Опитах и него.

— Бях излязъл.

— До полунощ?

Направих болезнена гримаса зад гърба й.

— Какво искаше да ми кажеш?

— Ето това.

Тя спря пред една врата, отвори я и ми направи път да вляза. В стаята беше мрачно, но тежките завеси не се събираха докрай по средата и имаше достатъчно светлина, за да различа очертанията на двойно легло. Миришеше на залежали дрехи и бабешки сапун. Амелия прекоси стаята и рязко дръпна завесите.

— Отсега нататък ще спиш тук.

Стаята беше съвсем обикновена, със стъклена плъзгаща се врата, която излизаше направо към моравата зад къщата. Освен леглото имаше бюро с шарнирна лампа, кресло с плътна бежова тапицерия и вграден гардероб с огледални врати, заемащ една цяла стена. През отворената врата отстрани зърнах баня с бели плочки. Изглеждаше спретната, функционална и страшно унила.

Опитах да се пошегувам:

— Значи тук бяхте настанили покойната баба, нали?

— Не, тук бяхме настанили Майк Макейра.

Тя плъзна настрани една от вратите на гардероба, разкривайки няколко закачалки със сака и ризи.

— За жалост нямахме време да разчистим, а майка му е в старчески дом, тъй че не разполага с място за тия неща, но както сам казваш, ти предпочиташ да пътуваш с малко багаж. Освен това ще е само за няколко дни, след като вече изтеглиха датата на излизането напред.

Никога не съм бил особено суеверен, но вярвам, че някои места имат свое излъчване, а стаята не ми допадна още щом стъпих в нея. Мисълта да докосна дрехите на Макейра ме изпълни с чувство, близко до паниката.

— Имам твърдо правило да не спя в дома на клиента — казах аз, полагайки усилия гласът ми да звучи весело и небрежно. — В края на работния ден често нямам търпение да се измъкна навън.

— Но сега ще имаш денонощен достъп до ръкописа. Нали това искаше? — Тя се усмихна и за пръв път долових в усмивката й истинско веселие. Беше ме сложила на място както в преносен, така и в буквален смисъл. — А и няма начин вечно да минаваш между капките. Рано или късно журналистите ще открият кой си и ще те обсипят с въпроси. Би било ужасно за теб. Така ще можеш да работиш на спокойствие.

— Няма ли друга стая, която да ползвам?

— В централната сграда има само шест спални. По една за Адам и Рут. Една за мен. Момичетата спят заедно. Една е за дежурните охранители от нощната смяна. А крилото за гости е заето изцяло от Специалния отдел. Не ставай капризен, чаршафите са сменени. — Тя погледна елегантния си златен часовник. — Виж какво. Сидни Крол ще пристигне всеки момент. Очакваме изявлението на Международния наказателен съд след по-малко от трийсет минути. Настани се, а после ела горе. Каквото и да решат, ще те засяга. На практика вече си един от нас.

— Тъй ли?

— Естествено. Ти състави вчерашното изявление. Това те прави съучастник.

След като тя излезе, аз не отворих куфара. Нямах сили да се заема с настаняването. Седнах плахо на ръба на леглото и се загледах през прозореца към ветровитата морава, ниските дъбове и необятното небе. Ослепителна бяла искрица бързо се носеше през сивата шир и постепенно растеше. Хеликоптер. Машината мина ниско над къщата, разтърсвайки тежката стъклена врата, но след минута-две отново се появи на около километър и половина и увисна точно над хоризонта като злокобна и страховита комета. Явно нещата са станали много сериозни, помислих си аз, щом някой закъсал новинарски шеф с орязан бюджет е готов да наеме хеликоптер с надеждата да хване случайно в кадър бившия британски премиер. Представих си как в лондонския си кабинет Кейт гледа самодоволно предаването на живо и изведнъж ме обзе фантастичното желание да изтичам навън и да зачуруликам като Джули Андрюс в началото на филма „Звукът на музиката“: „Да, скъпа, аз съм! Тук съм, с военнопрестъпника! Вече съм съучастник!“

Седях така, докато чух как микробусът спира пред къщата, после из коридора се разнесе глъчка и по дървеното стълбище затропаха краката на цял куп народ. Вероятно така звучат стъпките на адвокатска армия, препуснала да спечели хонорара си от хиляда долара на час. Дадох на Крол и неговия клиент две минути за ръкуване, съболезнования и декларации на самоувереност, после уморено напуснах стаята на мъртвеца и се качих при тях.

Крол бе долетял от Вашингтон с частен самолет заедно с двама млади сътрудници, извънредно красива мексиканка, която представи като Енкарнасион, и негър от Ню Йорк на име Джош. Те бяха насядали с отворени лаптопи от двете му страни на дивана, с гръб към океана. Адам и Рут Ланг седяха на отсрещния диван. Огромен плосък телевизор до камината показваше въздушни кадри на къщата, излъчвани на живо от хеликоптера, който чувахме да бучи глухо навън. От време на време даваха и журналистите, чакащи под разкошните полилеи на просторната зала в Хага, където трябваше да се проведе пресконференцията. Всеки път, щом виждах празната катедра с емблемата на Международния наказателен съд в изискания бледосин цвят на ООН — лаврови клонки и везни, — ми призляваше още по-силно от нерви. Но самият Ланг изглеждаше съвършено спокоен. Беше без сако, с бяла риза и тъмносиня вратовръзка. Организмът му бе създаден именно за такива свръхнатоварени мигове.

— Ето какво е положението — каза Крол, когато всички заехме местата си. — Не си обвинен. Не си арестуван. Нищо няма да излезе от цялата работа, уверявам те. В момента прокурорът иска само едно: разрешение да пристъпи към официално разследване. Разбираш ли? Тъй че когато излезем оттук, трябва да крачиш гордо, уверено и с леко сърце, защото всичко ще свърши добре.

— Президентът ми каза, че според него може дори да не й разрешат да разследва — каза Ланг.

— Не бих желал да споря с лидера на свободния свят — възрази Крол, — но тази сутрин общото мнение във Вашингтон беше, че ще им се наложи. Доколкото разбрах, мадам прокурорката е твърде умела. Британското правителство упорито отказва да проведе собствено разследване на операция „Буря“. Това й дава правно основание да се разрови сама в тази история. А като уреди изтичане на информация точно преди началото на предварителното производство, тя оказа върху онези трима съдии сериозен натиск поне да й разрешат да започне разследване. Те знаят адски добре — ако й наредят да зареже обвиненията, всичко живо ще каже, че не смеят да се захванат с една велика сила.

— Елементарна тактика на очерняне — подхвърли Рут.

Беше облечена с черен клин и поредното раздьрпано горнище от анцуг. Седеше на дивана с подвити крака, обърнала гръб на съпруга си.

Ланг сви рамене.

— Така е в политиката.

— Точно това имах предвид — каза Крол. — Разглеждай го като политически проблем, а не като правен.

Рут пак се намеси.

— Ще трябва да разработим наш вариант за станалото. Вече няма да се разминем само с отказ от коментари.

Усетих, че сега е моят момент.

— Джон Мадокс… — започнах аз.

— Да — прекъсна ме Крол. — Разговарях с Джон и той е прав. Вече наистина трябва да включим цялата тази история в мемоарите. Това е идеалната база за отговор, Адам. Много са развълнувани.

— Чудесно — каза Ланг.

— При първа възможност трябва да седнеш с нашия приятел — осъзнах, че Крол ми е забравил името — и да обсъдите случая най-подробно. Но имай грижата всичко написано да мине през мен. Критерият за проверка е прост: да си представим как би звучала всяка дума, ако я четат, докато седиш на подсъдимата скамейка.

— Защо? — попита Рут. — Нали каза, че нищо няма да излезе от цялата работа?

— Няма — отвърна спокойно Крол, — особено ако внимаваме да не наливаме вода в тяхната мелница.

— Така ще представим случая в желаната светлина — каза Ланг. — И когато ме питат, мога да отпращам хората към описанието в мемоарите ми. Кой знае? Току-виж, дори помогнало да продадем някоя бройка в повече.

Той хвърли поглед наоколо. Всички се усмихнахме.

— Добре — продължи Ланг. — Да се върнем към днешния ден. За какво всъщност има вероятност да ме разследват?

Крол кимна на Енкарнасион.

— Или престъпления срещу човечеството — обясни предпазливо тя, — или военни престъпления.

Настана тишина. Странно колко силен ефект имат подобни думи. Може би се дължеше на факта, че ги чувахме точно от нея, защото изглеждаше тъй невинна. Спряхме да се усмихваме.

— Невероятно — проговори най-сетне Рут. — Да сравняват направеното от Адам с нацистките злодеяния.

— Точно затова Съединените щати не признават този съд — каза Крол. Размаха пръст. — Предупредихме ви какво ще стане. По принцип „Международен трибунал за военни престъпления“ звучи благородно. Но подгониш ли онези смахнати масови убийци от Третия свят, рано или късно и Третият свят се захваща с теб, иначе ще прилича на дискриминация. Те убиват три хиляди наши, ние убиваме един техен и изведнъж всички се оказваме военнопрестъпници. Това е морално равенство от най-лошия тип. Е, понеже не могат да замъкнат Америка пред измисления си съд, кого ще подгонят? Очевидно най-близкия ни съюзник — теб. Както казах, проблемът не е правен, а политически.

— Трябва да изтъкнеш точно това, Адам — каза Амелия и си записа нещо в черно-червения бележник.

— Не се тревожи — мрачно отвърна той. — Ще го направя.

— Продължавай, Кони — каза Крол. — Да чуем останалото.

— Причината да не сме сигурни каква тактика ще изберат на този етап е там, че изтезанията се третират както в Член седми на Римския статут от 1998 година като престъпления срещу човечеството, така и в Член осми като военни престъпления. Освен това Член осми обявява за военно престъпление — тя погледна лаптопа — „умишленото лишаване на военнопленник или друго защитено лице от правото на справедлив и редовен съдебен процес“ и „незаконното депортиране или преместване или незаконното задържане в затвор“. На пръв поглед бих казала, сър, че могат да ви обвинят по Член седми или осми.

— Но аз не съм нареждал да измъчват когото и да било! — възкликна Ланг с изтънял от смайване и възмущение глас. — И не съм лишавал никого от правото на справедлив и редовен съдебен процес, нито пък съм задържал незаконно някого. Може би — може би — имат някакви основания за подобно обвинение срещу Съединените щати, но не и срещу Великобритания.

— Вярно, сър — съгласи се Енкарнасион. — Но Член двайсет и пети, който разглежда наказателната отговорност на физически лица, заявява, че — спокойните й черни очи пак се стрелнаха към компютърния екран — „едно лице носи наказателна отговорност и подлежи на наказание за престъпление от компетентността на съда, ако с цел улесняване извършването на такова престъпление помага или по друг начин съдейства при извършването или при опита за извършването му, включително чрез предоставяне на средства за извършването“.

Отново настана тишина, нарушавана само от далечното бръмчене на хеликоптера.

— Доста пресилено — тихо изрече Ланг.

— Пълен абсурд — намеси се Крол. — Това означава, че ако ЦРУ транспортира някой заподозрян с частен самолет, за да го разпита, собственикът на самолета формално носи вина за улесняване извършването на престъпление срещу човечеството.

— Но от правна гледна точка… — започна Ланг.

— Не става дума за право, Адам — прекъсна го Крол с едва доловима нотка на раздразнение, — а за политика.

— Не, Сид — намеси се Рут. Без да откъсва напрегнатия си поглед от килима, тя категорично поклати глава. — Става дума и за право. Двата аспекта са неразделни. Онзи пасаж, който току-що ни прочете младата дама, недвусмислено обяснява защо съдиите ще бъдат принудени да разрешат разследването, понеже Ричард Райкарт е представил документални данни, подсказващи, че Адам наистина има пръст в тия неща: помощ, съдействие и предоставяне на средства. — Тя вдигна глава. — Това е юридически риск… нали така го наричате? И неминуемо води до политически риск. Защото в крайна сметка всичко опира до общественото мнение, а ние и бездруго напоследък сме доста непопулярни у дома.

— Е, ако това ще те утеши, Адам определено не е застрашен от никакъв риск, докато остава тук, сред приятели.

Бронираното стъкло се разтресе леко. Хеликоптерът пак идваше за поглед отблизо. Светлината на прожектора му изпълни стаята. Но на телевизионния екран се виждаше само големият панорамен прозорец, отразяващ океана.

— Чакай малко. — Ланг вдигна ръце и впи пръсти в косата си, сякаш едва сега осъзнаваше какво става. — Да не би да твърдиш, че не мога да напусна Съединените щати?

Крол кимна на другия асистент.

— Джош?

— Сър — изрече угрижено Джош, — ако ми разрешите, бих желал просто да ви прочета встъпителната част на Член петдесет и осми, където се разглежда постановлението за арест. — Той прикова сериозен поглед върху Адам Ланг. — „Във всеки момент след възбуждането на разследването съставът за предварително производство издава по искане на прокурора постановление за арестуването на лице, ако след разглеждане на искането, доказателствата и другата информация, предоставена от прокурора, съставът се увери, че съществуват достатъчно основания да се смята, че лицето е извършило престъпление, което попада под юрисдикцията на съда, и арестуването на лицето е необходимо, за да се гарантира явяването на лицето в съдебното производство.“

— Господи — възкликна Ланг. — Какво означава „достатъчно основания“?

— Няма да стане — каза Крол.

— Все това разправяш — вметна раздразнено Рут, — но може и да стане.

— Няма, но може и да стане. — Крол разпери ръце. — Тия две твърдения са несъвместими. — Той си позволи поредната хитра усмивчица и се обърна към Адам. — Все пак като твой адвокат настоятелно те съветвам, докато въпросът не бъде решен, да не пътуваш в която и да било страна, признаваща юрисдикцията на Международния наказателен съд. Ако само двама от тези трима съдии решат да се изперчат пред любителите на човешките права и издадат постановление за арест, можеш да бъдеш задържан.

— Но почти всички държави в света признават Международния наказателен съд — каза Ланг.

— Америка не го признава.

— И кой още?

— Ирак — каза Джош. — Китай, Северна Корея, Индонезия.

Чакахме го да продължи; той мълчеше.

— И това ли са всички? — попита Ланг. — Останалите го признават?

— Не, сър. Израел не го признава. И някои от най-гадните режими в Африка.

— Мисля, че нещо става — каза Амелия и насочи дистанционното към телевизора.

И тъй, след миг гледахме как главният прокурор — испанка с буйна черна коса и ярко червило, същинска кинозвезда в примигващия сребрист блясък на фотосветкавиците — обяви, че тази сутрин е била упълномощена да разследва бившия британски министър-председател Адам Питър Бенет Ланг по член Седми и осми от Римския статут на Международния наказателен съд.

По-точно другите я гледаха, а аз наблюдавах Ланг. А.Л. — напрегнат и съсредоточен, надрасках в бележника, като се преструвах, че записвам думите на обвинителката, но всъщност дебнех своя клиент за всяка интимна подробност, която да използвам по-късно. Протяга ръка към P.; тя не реагира. Поглежда я. Самотен, озадачен. Отдръпва ръка. Пак гледа екрана. Клати глава. Гл. прок. казва: „Дали е било отделен инцидент или част от систематично престъпно поведение? „A.Л. трепва. Гневен. Гл. прок.: „Правосъдието трябва да бъде еднакво за всички, богати и бедни, силни и слаби. „А.Л. крещи срещу екрана: „Ами терористите? „

Никога досега не бях виждал свой автор в реална житейска криза и като наблюдавах Ланг, постепенно започнах да осъзнавам, че любимият ми универсален въпрос Какво изпитахте? всъщност е груб инструмент, мъгляв и едва ли не безполезен. През тези няколко минути, докато се обясняваха правните процедури, по грубо изсеченото лице на Ланг бързо прелитаха чувства, мимолетни като сенки на облаци през пролетта — шок, ярост, болка, предизвикателност, отчаяние, срам… Как можеха да бъдат разгадани? И щом сам той не знаеше точно какво изпитва сега, в момента, как бих могъл да очаквам, че ще го знае след десет години? Дори и сегашната си реакция нямаше да обясни, ако не му помогнех. Би се наложило да я опростя, за да стане правдоподобна. Би се наложило да използвам собственото си въображение. С други думи, да излъжа.

Прокурорката довърши изявлението си, отговори лаконично на няколко подвикнати въпроса и напусна катедрата. На половината път към изхода спря, за да позира отново пред обективите, и наоколо пак избухна сияние от фотосветкавици, докато тя се извръщаше да предложи на света великолепния си орлов профил. После изчезна. На екрана се появи къщата на Райнхарт, обкръжена от гора, езеро и океан. Светът чакаше Ланг да се появи.

Амелия изключи звука. Долу зазвъняха телефоните.

Крол пръв наруши тишината.

— Е, това с нищо не ни изненада.

— Да — каза Рут. — Браво на вас.

Крол се направи на разсеян.

— Би трябвало да те прехвърлим във Вашингтон, Адам. Незабавно. Самолетът ни чака на летището.

Ланг все още се взираше в екрана.

— Когато Марти каза, че мога да използвам лятната му резиденция, изобщо не подозирах колко е откъсната от света. Не биваше да идваме тук. Сега ще изглежда, че се укриваме.

— Точно така смятам и аз. Не може просто да се затвориш тук, във всеки случай не и днес. Завъртях няколко телефона. За обяд мога да ти уредя среща с лидера на мнозинството в Сената, а следобед ще поканим журналисти да те снимат заедно с държавния секретар.

Ланг най-сетне откъсна очи от телевизора.

— Не знам дали си струва. Ще изглежда, че съм изпаднал в паника.

— Не, няма. Вече разговарях с тях. Изпращат ти най-добри пожелания; готови са да помогнат по всякакъв начин. И двамата ще кажат, че срещите са били уговорени още преди седмици, за да обсъдите дейността на фондация „Адам Ланг“.

— Но това звучи фалшиво, не смяташ ли? — Ланг се навъси. — Какво толкова имаме за обсъждане?

— На кого му пука? СПИН. Бедността. Климатичните промени. Африка. Каквото ти хрумне. Важното е да кажеш: върша си работата както обикновено, имам график, занимавам се с големи дела и няма да отстъпя от тях заради някакви смешници, дето се правят на съдии в Хага.

— А мерките за безопасност? — намеси се Амелия.

— Тайните служби ще се погрижат. Ще попълваме дневния ред в движение. Цялата столица ще те приветства. Чакам новини от вицепрезидента, но срещата с него ще е на четири очи.

— А медиите? — попита Ланг. — Скоро ще трябва да реагираме.

— По пътя за летището ще спрем да кажем няколко думи. Ако желаеш, мога да направя изявление. От теб се иска само да стоиш до мен.

— Не — твърдо каза Ланг. — Не. В никакъв случай. Така вече наистина ще изглеждам виновен. Трябва лично да разговарям с тях. Рут, какво мислиш за отиването във Вашингтон?

— Мисля, че е ужасна идея. Извинявай, Сид, знам, че здравата работиш за нас, но трябва да имаме предвид и как ще се възприеме това в Англия. Ако Адам отиде във Вашингтон, ще заприлича на подлизурко, който тича да се оплаче на американския господар.

— В такъв случай какво искаш да направите?

— Да отлетим за Лондон. — Крол понечи да възрази, но Рут не му даде думата. — Англичаните може и да не го обичат много в момента, но едно нещо мразят още повече — нахални чужденци да им казват какво да вършат. Правителството ще трябва да го подкрепи.

— Британското правителство ще окаже пълно съдействие на разследването — намеси се Амелия.

— О, така ли? — попита Рут с отровно сладък глас. — И какво те кара да мислиш така?

— Не мисля, Рут. Чета. Пише го на екрана. Виж.

Погледнахме. В долната част на телевизионния екран вървеше текст: ПОСЛЕДНИ НОВИНИ: БРИТАНСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО „ЩЕ ОКАЖЕ ПЪЛНО СЪДЕЙСТВИЕ“ НА РАЗСЛЕДВАНЕТО ЗА ВОЕННИ ПРЕСТЪПЛЕНИЯ.

— Как смеят? — възкликна Рут. — След всичко, което направихме за тях!

Джош каза:

— При цялото ми уважение, госпожо, като страна, подписала договора за Международния наказателен съд, британското правителство няма избор. Според международните закони е длъжно „да окаже пълно съдействие“. Такива са изискванията на Член четирийсет и шести.

— Ами ако в крайна сметка Международният наказателен съд реши да ме арестува? — тихо попита Ланг. — И тогава ли британското правителство ще е длъжно „да окаже пълно съдействие“?

Джош вече бе открил в лаптопа си нужния текст.

— Това се разглежда в Член петдесет и девети, сър. „Държава — страна по статута, която е получила искане за предварително арестуване или за арестуване и предаване, незабавно предприема действия за арестуването на съответното лице.“

— Е, мисля, че чутото решава въпроса — отсече Ланг. — Заминаваме за Вашингтон.

Рут скръсти ръце. Жестът ми напомни за Кейт предвещаваше бури.

— Все пак смятам, че ще изглежда зле — каза тя.

— Не толкова зле, колкото да ме свалят с белезници на летище „Хийтроу“.

— Поне ще личи, че имаш кураж.

— Тогава защо, по дяволите, не отлетиш и ти заедно с мен? — свирепо възрази Ланг. Също като в избухването от предишния ден, изненадваща бе не толкова проявата на раздразнителност, колкото неочакваният й изблик. — Ако британското правителство иска да ме предаде на този измислен съд, майната му! Ще отида там, където хората ме желаят. Амелия, кажи на момчетата, че след пет минути потегляме. Помоли момичетата да ми приготвят багаж за кратко пътуване. Приготви се и ти.

— О, защо не ползвате общ куфар? — рече Рут. — Ще е далеч по-удобно.

При тези думи сякаш замръзна самият въздух. Дори и тънката усмивка на Крол застина по краищата. Амелия се поколеба, после нервно приглади полата си, взе бележника и се изправи сред тихо копринено шумолене. Докато вървеше към стълбището, гледаше право напред. Стискаше устни, а шията й се бе обагрила в изящно розово. Рут я изчака да изчезне от поглед, после бавно изпъна подвитите си крака и внимателно обу ниските си обувки с дървени подметки. Трийсет секунди по-късно долу се затръшна врата.

Ланг болезнено примижа и въздъхна. Стана, взе си сакото от облегалката на стола и го облече. Това бе сигнал за всички ни да се раздвижим. Сътрудниците затвориха лаптопите. Крол стана, разкърши се и разпери пръсти. Заприлича ми на котка, която извива гръб и за миг показва нокти. Аз прибрах бележника.

— Ще се видим утре — каза Ланг и ми протегна ръка. — Настани се удобно. Извинявай, че те зарязвам. Цялата тази шумотевица поне ще се отрази добре на продажбите.

— Вярно — казах аз. Потърсих някаква реплика, с която да разведря атмосферата. — Може би всичко е уредено от рекламния отдел на Райнхарт.

— Тогава им кажи да престанат, ако обичаш.

Той се усмихна, но очите му изглеждаха подпухнали и наранени.

— Какво ще кажеш на медиите? — попита Крол, като го прегърна през раменете.

— Не знам. Дай да го обсъдим в колата.

Докато Ланг се обръщаше към вратата, Крол ми намигна.

— Приятно писане в сянка.