Сянката

16

След онзи първоначален ослепителен блясък не видях нищо повече — очите ми бяха пълни с кръв и стъкла. Силата на взрива ни отхвърли назад. Както узнах по-късно, Амелия си ударила главата в ръба на едно кресло и загубила съзнание, докато аз лежах на пътеката в мрак и безмълвие дълги минути или часове. Не усещах болка освен само веднъж, когато една от секретарките настъпи дланта ми с острото си токче, бързайки да избяга от самолета. Но не виждах и щяха да минат часове, преди да започна да чувам. Дори и днес от време на време ушите ми започват да бучат. Това ме откъсва от света като смущения в ефира. Вдигнаха ме и ми биха великолепна инжекция с морфин, който избухна като топъл фойерверк в мозъка ми. После хеликоптерът ме откара заедно с другите оцелели в една болница недалеч от Бостън — както се оказа, съвсем близо до мястото, където живееше Емет.

Случвало ли ви се е като дете тайно да извършите нещо, което е изглеждало страшно лошо, и сте били сигурни, че ще ви накажат заради него? Аз помня как строших една от безценните дьлгосвирещи плочи на баща ми и тихомълком я прибрах обратно в обложката. Дни наред живях в ужас, убеден, че възмездието ще ме сполети всеки момент. Но така и не се случи нищо. Когато събрах смелостта да погледна отново, от плочата нямаше и следа. Сигурно бе видял, че е счупена, и я беше изхвърлил.

Подобни чувства изпитвах след убийството на Адам Ланг. През следващите дни, докато лежах с превързано лице в болницата, а отвън в коридора дежуреше полицай, непрестанно прехвърлях в главата си събитията от последната седмица и винаги ми се струваше сигурно, че няма да изляза жив. Ако се позамислите, няма по-удобно място за ликвидиране на човек от болницата — там вероятно това е едва ли не рутина. А има ли по-добри убийци от лекарите?

Но в крайна сметка стана точно както със строшената плоча. Не се случи нищо. Още преди да прогледна, специален агент Мърфи от бостънската централа на ФБР деликатно ме разпита какво си спомням. На другия ден, когато свалиха превръзките от очите ми, Мърфи дойде отново. Приличаше на млад мускулест свещеник във филм от петдесетте години и този път го придружаваше навъсен англичанин от британските служби за сигурност MI5, чието име така и не разбрах — най-вероятно защото не ми се полагаше.

Показаха ми снимка. Зрението ми още бе замъглено, но все пак успях да разпозная смахнатия, когото бях срещнал в хотелския бар и който стоеше на самотна стража под библейския лозунг в началото на отклонението към имението на Райнхарт. Казаха, че името му е Джордж Артър Боксър, бивш майор от британската армия, чийто син бил убит в Ирак, а съпругата му загинала шест месеца по-късно при самоубийствен атентат в Лондон. В лабилното си състояние майор Боксър решил, че Адам Ланг лично е отговорен за нещастието, и го издебнал на Мартас Винярд веднага след съобщенията във вестниците за смъртта на Макейра. Имал богат опит с мунициите и в разузнаването. От сайтовете на ислямски екстремисти изучил тактиките на атентаторите самоубийци. Наел къщичка в Оук Блъфс, набавил солидни запаси от водороден прекис и хербициди и превърнал мястото в малка фабрика за домашни експлозиви. Не е било трудно да разбере кога Ланг се завръща от Ню Йорк, виждайки как бронираната кола отива към аерогарата да го посрещне. Никой нямал ясна представа как се е промъкнал на летището, но било тъмно, около пистите имало цели шест километра ограда, а експертите твърдо смятали, че бронираната кола и четиримата агенти от специалните служби са достатъчна гаранция за сигурност.

„Но трябва да бъдем реалисти, каза човекът от MI5. Възможностите на охраната не са безгранични срещу един решителен атентатор самоубиец.“ Той цитира Сенека на латински, а после услужливо преведе: „Който презира собствения си живот, става господар на твоя.“ Останах с чувството, че всички са леко облекчени от този развой на събитията: англичаните, защото Ланг беше убит на американска земя; американците, защото беше взривен от англичанин; и двете страни заедно, защото вече нямаше да има нито процес за военни престъпления, нито неблаговидни разкрития, нито досаден гост, който още двайсет години да се мотае из банкетните зали на Джорджтаун. Изглеждаше едва ли не като жив пример за особените ни отношения.

Агент Мърфи ме попита за полета от Ню Йорк и дали Ланг не е изразил тревога за личната си безопасност. Искрено отговорих, че не съм чул нищо подобно.

— Узнахме от мисис Блай — каза човекът от MI5, — че сте записали интервю с него през последната част от полета.

— Не, тя греши. Държах диктофона пред себе си, но така и не го включих. Всъщност не беше интервю, по-скоро си бъбрехме.

— Ще разрешите ли да погледна?

— Моля.

Чантата ми беше на шкафчето до леглото. Човекът от MI5 измъкна отвътре диктофона и извади касетката. Гледах го с пресъхнала уста.

— Може ли да я взема назаем?

— Задръжте я — казах аз. Той се зае да рови из другите ми вещи. — Между другото, как е Амелия?

— Добре е. — Той прибра касетката в куфарчето си. — Благодаря.

— Може ли да я видя?

— Тя отлетя снощи за Лондон. — Разочарованието ми навярно е проличало, защото човекът от MI5 добави с хладно злорадство: — Не е изненадващо. Не се е виждала със съпруга си още отпреди Коледа.

— А Рут? — попитах аз.

— В момента тя придружава тялото на съпруга си — намеси се Мърфи. — Вашето правителство изпрати специален самолет.

— Ще получи пълни военни почести — добави човекът от MI5, — статуя в Уестминстърския дворец и погребение в Абатството, ако тя пожелае. Никога не е бил тъй популярен, както след смъртта си.

— Трябвало е да го направи преди години — казах аз. Те не се усмихнаха. — И наистина ли никой друг не е убит?

— Никой — потвърди Мърфи, — а това е чудо, повярвайте ми.

— Всъщност — каза човекът от MI5 — мисис Блай се пита дали мистър Ланг не е разпознал убиеца и не е тръгнал нарочно към него, знаейки, че може да стане нещо подобно. Вие имате ли някакви коментари?

— Струва ми се доста невероятно — казах аз. — Лично аз предположих, че е избухнала цистерна с гориво.

— Да, здравата гръмна — каза Мърфи, после щракна химикалката и я прибра във вътрешния си джоб. — Накрая открихме главата на убиеца върху покрива на терминала.

Два дни по-късно гледах по Си Ен Ен погребението на Ланг. Зрението ми в общи линии беше възстановено. Виждах, че всичко е уредено с вкус: кралицата, премиерът, американският вицепрезидент и половината европейски лидери; националният флаг върху ковчега; почетната стража; жалната песен на самотна гайда. Помислих си, че Рут изглежда много добре в черно — определено й отиваше. Непрекъснато търсех с поглед Амелия, но не я забелязах. По време на едно затишие в церемониите дори пуснаха интервю с Ричард Райкарт. Естествено, той не беше поканен на погребението, но си бе направил труда да сложи черна вратовръзка и изказа трогателно своите съболезнования от кабинета си в ООН: „Чудесен колега… истински патриот… имахме разногласия… останахме си приятели… от цялото си сърце към Рут и близките… що се отнася до мен, страницата е обърната.“

Намерих мобилния телефон, който ми беше дал, и го изхвърлих през прозореца.

На другия ден, когато трябваше да ме изпишат от болницата, Рик пристигна от Ню Йорк да ме откара до аерогарата.

— Добрата новина ли искаш да чуеш първо или добрата новина? — попита той.

— Не съм сигурен, че имаме еднаква представа за добра новина.

— Преди малко ми позвъни Сид Крол. Рут Ланг все още държи ти да довършиш мемоарите, а Мадокс ще ти отпусне още един месец за работа по ръкописа.

— А каква е добрата новина?

— О, много остроумно. Слушай, недей да се превземаш, по дяволите. Сега книгата става страшно търсена стока. Адам Ланг ще проговори от гроба. Вече не се налага да работиш тук. Можеш да я довършиш и в Лондон. Между другото, изглеждаш ужасно.

— Ще проговори от гроба? — повторих смаяно аз. — Значи сега ставам сянка на сянката.

— Стига де, положението предлага безброй възможности. Помисли! Можеш да пишеш каквото си искаш, разбира се, в разумни граници. Никой няма да те спре. А ти го харесваше, нали?

Замислих се. Всъщност размишлявах над това още откакто упойката се разсея. По-лошо от болката в очите и бученето в ушите, по-лошо дори от страха, че няма да напусна жив болницата, бе чувството за вина. Може да изглежда странно след всичко, което научих, но не можех да си изградя каквото и да било оправдание или неприязън към Ланг. Нямаше друг виновен освен мен. Въпросът не беше в това, че предадох клиента си в професионален и личен план — всичко опираше до веригата от събития, която задействах. Ако не бях отишъл при Емет, Емет нямаше да се свърже с Ланг и да го предупреди за снимката. Тогава може би Ланг нямаше да настоява да отлети още същата вечер за Мартас Винярд, за да се срещне с Рут. Не би се наложило да му кажа за Райкарт. И тогава, и тогава… Тази мисъл ме глождеше непрестанно, докато лежах в мрака.

Просто не можех да прогоня спомена колко смазан изглеждаше той в самолета през онези последни минути.

Мисис Блай се чуди дали мистър Ланг не е разпознал убиеца и не е тръгнал нарочно към него, знаейки, че може да стане нещо подобно…

— Да — казах на Рик. — Да, харесвах го.

— Е, виждаш ли? Дължиш му го. А има и още едно съображение.

— Какво?

— Сид Крол казва, че ако не си изпълниш договорното задължение да довършиш книгата, ще те съдят до дупка.

Завърнах се в Лондон и през следващите седмици почти не напуснах апартамента си. Само веднъж, в началото, отидох на вечеря с Кейт. Срещнахме се в един ресторант до Нотинг Хил Гейт, на половината път между домовете ни — територия, неутрална като Швейцария и също толкова скъпа. Начинът, по който загина Ланг, сякаш бе укротил дори нейната войнственост, а навярно и мъничко я ласкаеше мисълта, че се среща с очевидец като мен. Бях отхвърлил две молби за интервюта, тъй че ако не се броят хората от ФБР и MI5, тя бе първият човек, на когото описах какво се е случило. Отчаяно жадувах да й разкажа за последния си разговор с Ланг. И щях да го направя. Но както става най-често, тъкмо се готвех да подхвана темата, сервитьорът дойде да обсъдим десерта, а когато си тръгна, Кейт заяви, че първо искала да ми каже нещо.

Оказа се сгодена.

Признавам, че бях потресен. Не харесвах другия мъж. Ако спомена името му, веднага ще се сетите — едър, красив, одухотворен. Специализира се в кратки полети до най-гадните кътчета на света, откъдето се връща с трогателни разкази за човешки страдания, най-вече за своите собствени.

— Поздравления — казах аз.

Не поръчахме десерт. Нашата дружба, нашата връзка, нашето нещо — каквото и да бе то — свърши десет минути по-късно с мимолетна целувка по бузата на тротоара пред ресторанта.

— Щеше да ми казваш нещо — сети се тя, точно преди да седне в таксито. — Извинявай, че те прекъснах. Само че, нали разбираш, не исках разговорът да стане твърде личен, без да ти кажа как стоят нещата с мен и…

— Няма значение — казах аз.

— Сигурен ли си? Виждаш ми се… различен.

— Нищо ми няма.

— Ако някога ти потрябвам, винаги съм насреща.

— Насреща? — повторих аз. — Не знам за теб, но аз в момента съм тук. Къде е това „насреща“?

Отворих й вратата на таксито. Неволно чух, че адресът, който даде на шофьора, не беше нейният.

След това се скрих от света. Всеки буден час прекарвах с Ланг и сега, след като вече бе мъртъв, внезапно открих, че съм успял да чуя гласа му. Всяка сутрин сядах пред компютъра като пред маса за спиритични сеанси. Ако пръстите ми изпишеха изречение, което звучеше зле, усещах почти физически как ги притегля бутонът за изтриване. Чувствах се като сценарист, пишещ реплики за особено капризна звезда — знаех, че едно може да каже, а друго не; че една сцена може да изиграе, а друга никога.

За основа запазих шестнайсетте глави на Макейра и работех, без да се откъсвам от ръкописа; целта ми бе да го пренапиша изцяло и докато мозъкът и пръстите ми го прехвърлят в компютъра, да окастря тромавите клишета на моя предшественик. Разбира се, не споменавах за Емет, отрязах дори невинния цитат от началото на последната глава. Образът на Ланг, който представях пред света, отговаряше почти изцяло на ролята, която винаги предпочиташе да играе — нормален човек, попаднал в политиката едва ли не по случайност и стигнал до върха само защото не е нито сектант, нито идеолог. Уредих проблема с хронологията, като приех предположението на Рут, че Ланг е потърсил в политиката утеха за тежката си депресия веднага след пристигането си в Лондон. Всъщност вече не се налагаше да наблягам на страданията. В края на краищата Ланг беше мъртъв и от цялата книга лъхаше предчувствието какво ще го сполети, тъй че според мен читателите вампири би трябвало да останат доволни. Все пак си струваше да вмъкна две-три страници с героична борба срещу душевните несгоди и т. н., и т. н.

В моя разказ за неговия живот политическата активност на Ланг започваше истински едва след като Рут бе почукала на вратата му две години по-късно. Звучеше правдоподобно. Кой знае, можеше и да е вярно.

Започнах да пиша „Мемоарите на Адам Ланг“ на десети февруари и обещах на Мадокс да приключа цялата книга — всичките 160 000 думи — до края на март. Това означаваше, че трябва да произвеждам по 3400 думи дневно. Всеки ден. На стената бях закрепил график и всяка сутрин отбелязвах напредъка. Чувствах се като капитан Скот на връщане от Южния полюс: трябваше всеки ден да изминавам определеното разстояние, иначе щях безнадеждно да изостана и да загина сред бялата пустиня от празни страници. Работата беше особено трудна, тъй като от текста на Макейра не можеше да се запази почти нито ред, освен — колкото и да е странно — самият край на ръкописа, който някога ме беше накарал да изстена на глас: Ние с Рут гледаме в бъдещето, каквото и да ни носи то. Четете, гадове, помислих си аз, докато печатах тия думи вечерта на трийсети март, четете и да видим дали ще затворите книгата, без да се просълзите.

Добавих „КРАЙ“, после… после изпаднах в нервна криза.

Изпратих едно копие на ръкописа в Ню Йорк и друго в лондонската централа на фондация „Адам Ланг“ лично до мисис Рут Ланг — или, както би било по-редно да я нарека по онова време, до баронеса Ланг от Колдърторп, защото в знак на национална почит правителството току-що й беше осигурило място в Камарата на лордовете.

Нямах никакви вести за Рут след атентата. Бях й писал още докато лежах в болницата — едно от стоте хиляди съболезнователни послания, които бе получила според пресата, — затова не се изненадах, че получих само стандартен отговор с благодарности. Но седмица след изпращането на ръкописа пристигна саморъчно написан текст върху лист за писма с червения герб на Камарата на лордовете.

Мадокс бе също тъй възторжен, макар и без обич. Първият тираж щеше да бъде четиристотин хиляди бройки. Предвиждаше се книгата да излезе в края на май.

Край. Работата бе свършена.

Не след дълго осъзнах, че не съм добре. Дотогава навярно ме крепеше Ланг с „целия му великолеп. хумор, състрадание и енергия“, но щом веднъж го изкарах от себе си, рухнах като изпразнен костюм. Години наред бях оцелявал, вмъквайки се в живота на човек след човек. Но Рик настоя да изчакаме, докато публикуват мемоарите на Ланг — моя „голям удар“, както ги нарече, — преди да договори нови и по-добри ангажименти. В резултат за пръв път, откакто се помнех, останах без работа. Налегна ме убийствена комбинация от летаргия и паника. Едва намирах сили да изпълзя от леглото около обяд, а после се просвах по халат на дивана и гледах телевизия. Почти не се хранех. Престанах да отварям писма и да вдигам телефона. Не се бръснех. Излизах за по-дълго от апартамента само в понеделник и четвъртък, за да не се срещам с чистачката — исках да я уволня, но не ми стигна смелост, — и тогава седях в парка, ако времето беше хубаво, или в близкото мръсно кафене, ако валеше; в Англия времето рядко е хубаво.

И все пак по някакъв странен начин, докато потъвах в това вцепенение, непрестанно бях развълнуван. Дреболиите нарастваха неимоверно. Тревожех се за най-банални неща — например къде съм прибрал чифт обувки или дали е разумно да държа всичките си пари в една банка. Нервите се отразяваха и на здравето ми; треперех, често се задъхвах и точно в това състояние една късна вечер, около два месеца след завършването на книгата, направих едно откритие, което ми се стори катастрофално.

Бях свършил уискито и знаех, че разполагам с около десет минути, за да стигна до малкия супермаркет на Ладбрук Гроув, преди да затвори. Беше дъждовен и мрачен ден в края на май. Грабнах някакво сако и едва на слизане по стълбището осъзнах, че е същото, което носех, когато убиха Ланг. Отпред беше разкъсано и изцапано с кръв. В единия джоб открих записа на последния ми разговор с Адам, а в другия ключовете на джипа.

Колата! Напълно бях забравил за нея. Още стоеше паркирана на летище „Логан“! Паркингът струваше осемнайсет долара дневно! Сигурно дължах хиляди!

Несъмнено за вас — а днес и за мен — тази паника изглежда нелепа. Но тогава хукнах с разтуптяно сърце нагоре по стъпалата. В Ню Йорк минаваше шест вечерта и в Райнхарт Корпорейшън бяха приключили работния ден. Къщата на Мартас Винярд също не отговаряше. В отчаянието си позвъних на Рик и без предисловия почнах да бъбря подробно за кризата. След около трийсет секунди той грубо ми нареди да млъкна.

— Уредено е преди седмици. Хората от паркинга се усъмнили и викнали ченгетата, а те позвънили в офиса на Райнхарт. Мадокс платил сметката. Не исках да те безпокоя, защото знаех, че си зает. А сега слушай, приятелю. Имам чувството, че страдаш от тежък шок. Трябва ти помощ. Познавам един психоаналитик…

Затворих.

Когато най-сетне заспах на дивана, навести ме познатият сън с Макейра — онзи, в който той се носеше напълно облечен във водата до мен и ми казваше, че няма да се справи: Продължавай без мен. Но този път, вместо да се събудя, сънят продължи. Една вълна понесе Макейра с тежкия му дъждобран и гумените ботуши все по-далеч и по-далеч, докато накрая той се превърна в неясен силует, който лежеше по очи сред плитката пяна и бавно се плъзгаше напред-назад по мокрия пясък. Газейки през водата, аз пристъпих към него, пъхнах ръка под масивното тяло и с върховно усилие го преобърнах — и изведнъж се оказа, че Макейра ме гледа гол от бяла мраморна плоча, а Адам Ланг се навежда над него.

На другата сутрин излязох рано и тръгнах към метрото. Всъщност не е трудно човек да се самоубие, мислех си аз. Един бърз скок пред идващата мотриса, после забрава. Далеч по-добре, отколкото да се удавиш. Но импулсът не трая дълго, най-вече защото не можех да понеса мисълта, че някой ще трябва да чисти след мен. (Откриха главата му върху покрива на терминала…) Вместо това се качих в мотрисата и пътувах до последната станция в Хамърсмит, после минах на другата платформа. Движението е най-доброто лекарство против депресия, реших аз. Трябва да се движиш. На Ембанкмънт пак смених и продължих към Мордьн, което винаги ми се е струвало на края на света. Минахме Балам и две спирки по-късно слязох.

Не ми отне много време да открия гроба. Спомних си думите на Рут, че погребението е било в Стретъм. Попитах и един служител ме упъти към мястото. Минавах край ангели с криле на лешояди и обрасли в мъх ангелчета с лишеи по къдриците, викториански саркофази колкото градинарски бараки и кръстове с гирлянди от мраморни рози. Но приносът на Макейра за този некропол се оказа типично скромен. Нямаше цветисти сентенции — „Не казвай, че борбата е напразна“ или „Хвала на теб, служителю достойни“. Само варовикова плоча с името и годините.

Беше пролетно утро, замаяно от полени и бензинови изпарения. В далечината колите се носеха по Гарат Лейн към Централен Лондон. Клекнах и притиснах длани в роената трева. Както вече казах, не съм суеверен, но в онзи момент усетих как ме пронизва облекчение, сякаш бях затворил някакъв кръг или изпълнил важна задача. Усещах, че той е искал да дойда тук.

Точно тогава забелязах подпряно на камъка, полузакрито от избуялата трева, малко букетче повехнали цвета. Към него бе прикрепена картичка, изписана с елегантен почерк, едва различим след проливните лондонски дъждове:,В памет на един добър приятел и верен колега. Почивай в мир, скъпи Майк. Амелия“.

Когато се върнах в апартамента, позвъних на мобилния й телефон. Амелия сякаш не се изненада.

— Здравей — каза тя. — Тъкмо си мислех за теб.

— Защо така?

— Чета твоята книга… книгата на Адам.

— И какво?

— Добра е. Не, повече от добра. Само едно си пропуснал, струва ми се.

— Какво?

— О, няма значение. Ще ти кажа, ако се видим. Може би ще успеем да си поговорим на приема довечера.

— Какъв прием?

Тя се разсмя.

— Твоят прием, глупчо. Представянето на твоята книга. Не ми казвай, че не са те поканили.

Отдавна не бях разговарял с никого. Трябваха ми една-две секунди, за да отговоря.

— Не знам дали са ме поканили, или не. Честно казано, отдавна не съм си проверявал пощата.

— Сигурно имаш покана.

— Не разчитай. Кой знае защо, авторите никак не обичат техните сенки да ги зяпат през шведската маса.

— Е, авторът няма да присъства, нали? — каза тя. Опитваше се да е духовита, но шегата прозвуча отчаяно фалшиво и кухо. — Трябва да дойдеш, независимо дали си поканен, или не. Всъщност, ако наистина не си поканен, можеш да дойдеш с мен. На моята покана пише „Амелия Блай с придружител“.

От перспективата да се върна сред обществото сърцето ми пак заподскача.

— Но не искаш ли да те придружи някой друг? Ами съпругът ти?

— О, той ли? За жалост работата се разсъхна. Не бях подозирала колко му е писнало да бъде втора цигулка.

— Съжалявам.

— Лъжец — каза тя. — Ще те чакам в седем на края на Даунинг Стрийт. Приемът е от другата страна на „Уайтхол“. Чакам не повече от пет минути, тъй че, ако решиш да дойдеш, бъди точен.

След като приключих разговора с Амелия, внимателно прегледах натрупаната поща от последните седмици. Нямаше покана за приема. Помнейки подробностите около последната си среща с Рут, не се изненадах особено. Имаше обаче екземпляр от готовата книга. Беше чудесно издание. Корицата представляваше леко намигане към американския пазар — усмихнат и добродушен, Ланг говори пред общо заседание на Конгреса. Между снимките вътре нямаше нито една от онези, които бе открил Макейра — не ги бях дал на техническия редактор. Разгърнах на посвещението, написано от мен с гласа на Ланг:

Моето име не се споменаваше. За голяма досада на Рик бях отказал да ме включат като сътрудник. Не му казах причината — че според мен така беше по-безопасно. Надявах се прочистеното съдържание и моята анонимност да подскажат комуто трябва, че повече няма да създавам неприятности.

Този следобед цял час киснах във ваната и размишлявах дали да отида на приема. Както винаги успях да разтегля колебанията си до безкрайност. Казвах си, че все още не съм решил, докато се бръснех и обличах приличен тъмен костюм с бяла риза, докато слизах на улицата и спирах такси и дори докато в седем без пет стоях на ъгъла на Даунинг Стрийт — все още не беше късно да се оттегля. Отвъд широкия тържествен булевард „Уайтхол“ виждах как коли и таксита се трупат пред Банкетинг Хаус, където навярно щеше да се състои приемът. Фотографски светкавици примигваха в ранната привечер като блед спомен за славните дни на Ланг.

Търсех с поглед Амелия нагоре по улицата към караула пред сградата на Конната гвардия, после обратно покрай Външно министерство, до викторианската готическа лудница на Уестминстър Палас. Една табела срещу входа на Даунинг Стрийт сочеше към Военновременния кабинет на правителството. На нея бе изрисуван Чърчил с пура и победоносно разперени пръсти. „Уайтхол“ винаги ми напомня за войната. Представям си я по снимките, които съм виждал още като дете: чувалите пясък, белите хартиени ленти по прозорците, прожекторите, шарещи слепешком из мрака, бученето на бомбардировачи, трясъкът на експлозии, червените отблясъци от пожарища в Ист Енд. Трийсет хиляди убити само в Лондон. Ето, това, както би казал баща ми, се нарича война — не тия днешни превземки, тревоги и глупости. И все пак Чърчил ходел пеш до парламента през Сейнт Джеймс Парк, като поздравявал минувачите, а на три-четири метра след него вървял един-единствен детектив.

Все още си мислех за това, когато заглъхна последният удар на „Биг Бен“. Отново се озърнах в двете посоки, но Амелия не се мяркаше никаква, което ме изненада, защото знаех колко е педантична. Но тогава усетих докосване по ръкава и като се завъртях, я видях да стои зад мен. Беше излязла от сенчестата клисура на Даунинг Стрийт, облечена в син костюм и с куфарче в ръката. Изглеждаше състарена, повехнала и за един кратък миг зърнах бъдещето й: миниатюрен апартамент в изискан квартал и котка. Любезно се поздравихме.

— Е — каза тя, — ето ни заедно.

— Да, ето ни заедно. — Стояхме неловко на две-три крачки един от друг. — Не знаех, че пак работиш на номер десет.

— Бях само прикрепена към Адам. Кралят е мъртъв — каза тя и изведнъж гласът й секна.

Прегърнах я през рамото и я потупах по гърба като дете с ожулено коляно. Усетих влажната й буза върху своята. Когато се отдръпна, Амелия отвори куфарчето и извади кърпичка.

— Извинявай. — Тя си издуха носа и тропна с токче малко презрително. — Все си мисля, че съм го преодоляла, после откривам, че греша. А ти изглеждаш ужасно. Всъщност приличаш…

— На сянка? — подхвърлих аз. — Благодаря. И друг път са ми го казвали.

Тя отвори малка пудриера, погледна се в огледалцето и бързо нанесе дребни поправки. Осъзнах, че е разтревожена. Искаше някой да я придружи; дори и аз щях да свърша работа.

— Добре — каза тя и щракна пудриерата. — Да вървим.

Тръгнахме по „Уайтхол“ през пролетните тълпи от туристи.

— Значи в крайна сметка все пак си поканен? — попита Амелия.

— Не, не съм. Изненадва ме, че са поканили теб.

— О, не е толкова странно — каза тя, полагайки усилия да говори небрежно. — Тя спечели, нали? Сега е национална икона. Скърбящата вдовица. Нашата собствена Джаки Кенеди. Няма нищо против да се мотая наоколо. Вече не представлявам заплаха; просто боен трофей на парадното шествие.

Пресякохме улицата.

— Чарлс Пети е излязъл през онзи прозорец, за да бъде екзекутиран — посочи Амелия. — Чудя се как някой не е усетил аналогията.

— Няма вече свестни сътрудници — казах аз. — По твое време не би се случило.

Още щом влязохме, разбрах, че е било грешка да дойда. Амелия трябваше да отвори куфарчето си пред охраната. Моите ключове задействаха металодетектора и се наложи да ме претърсят. Добре сме се наредили, помислих си аз, докато стоях с разперени ръце и чужди пръсти опипваха слабините ми, щом вече не можеш и на коктейл да отидеш, без да те обискират.

В обширното пространство на Банкетинг Хаус ни посрещна шумотевица от разговори и стена от обърнати гърбове. Бях се зарекъл никога да не посещавам представяния на собствените ми книги и сега си спомних защо. Авторът в сянка е също тъй нежелан, както незаконна рожба на младоженеца сред гостите на изискана сватба. Не познавах никого.

Сръчно грабнах от един минаващ сервитьор две чаши шампанско и подадох едната на Амелия.

— Не виждам Рут — казах аз.

— Сигурно е в най-гъстата навалица — отвърна тя. — Наздраве.

Чукнахме се. Шампанско — според мен е по-гадно и от бялото вино. Но явно нямаше друго за пиене.

— Всъщност ако приемаш критика, точно Рут липсва в книгата.

— Знам — казах аз. — Исках да пиша повече за нея, но тя не пожела.

— Е, жалко. — Питието сякаш придаде дързост на предпазливата мисис Блай. Или може би фактът, че между нас вече имаше връзка. В края на краищата нали бяхме оцелели — оцелели след сблъсъка със семейство Ланг. Така или иначе, тя се приведе към мен и ме облъхна с познатия парфюм. — Обожавах Адам и мисля, че той имаше същите чувства към мен. Но не си правех илюзии: никога нямаше да я напусне. Каза ми го по време на онова последно пътуване към аерогарата. Те бяха идеален екип. Той знаеше много добре, че без нея щеше да бъде нищо. Каза ми го напълно ясно. Беше й задължен. Не той, а тя разбираше тънкостите на властта. Отначало само тя имаше връзки в партията. Всъщност знаеш ли, че именно тя е трябвало да влезе в парламента? Не той. Не го пише в твоята книга.

— Не знаех.

— Адам ми разказа веднъж. Не е широко известно. Аз поне не съм го виждала написано никъде. Доколкото разбрах, мястото в парламента първоначално било предвидено за нея, само че в последния момент тя се отказала и му го отстъпила.

Спомних си разговора с Райкарт.

— Депутатът от Мичиган — прошепнах аз.

— Кой?

— Мястото в парламента било на някой си Гифън. Толкова проамерикански настроен, че го наричали „депутатът от Мичиган“. — Нещо тревожно се размърда в главата ми. — Може ли да ти задам един въпрос? Преди да убият Адам… защо толкова искаше да държиш ръкописа под ключ?

— Казах ти — въпрос на национална сигурност.

— Но в него нямаше нищо. Знам по-добре от когото и да било. Изчел съм по десет пъти всяка досадна дума.

Амелия се озърна. Все още бяхме встрани от тълпата. Никой не ни обръщаше внимание.

— Между нас казано — тихо изрече тя, — не само ние се тревожехме. Явно и американците имаха едно наум. Както чух, казали на MI5, че в самото начало на ръкописа може да има потенциална заплаха за националната сигурност.

— Откъде са разбрали?

— Знае ли някой? Мога само да ти кажа, че веднага след смъртта на Майк настояха книгата да се охранява най-строго, докато не я проверят.

— И провериха ли я?

— Нямам представа.

Отново си спомних срещата с Райкарт. Какво твърдеше, че му е казал Макейра по телефона точно преди да умре? Ключът към всичко е в автобиографията на Ланг — всичко е там, в първото изречение.

Означаваше ли това, че са подслушвали разговора?

Усещах, че току-що се е променило нещо важно — че част от моята Слънчева система е полетяла по различна орбита, — но не схващах какво точно. Трябваше да избягам някъде на спокойствие и да обмисля нещата, без да бързам. Но вече долавях, че звуковият фон на приема се е променил. Глъчката стихваше. Хората шъткаха. Някой гръмогласно извика „Тишина!“ и аз се обърнах. В края на залата, срещу големите прозорци недалеч от нас, Рут Ланг стоеше търпеливо на нисък подиум с микрофон в ръката.

— Благодаря — каза тя. — Много ви благодаря. И добър вечер. — Замълча и над събраните триста гости се разстла мъртвешка тишина. Тя си пое дъх. Гласът й пресекваше. — Адам ми липсва непрестанно. Но никога тъй силно, както тази вечер. Не просто защото сме се събрали да представим неговата великолепна книга и той би трябвало да е тук, за да сподели с нас радостта от изминатия път, а защото бе тъй ненадминат в речите, а аз съм безнадеждна.

Изненадах се колко професионално поднесе последните думи, как наду балона на емоционалното напрежение и после го спука. Тук-там се разнесоха смехове. Тя изглеждаше много по-уверена пред хората, отколкото си я спомнях, сякаш отсъствието на Ланг й бе отворило пространство за растеж.

— Затова — продължи Рут — ще ви успокоя, че няма да държа реч. Просто искам да благодаря на няколко души. Искам да благодаря на Марти Райнхарт и Джон Мадокс — те са не само чародеи на книгоиздаването, но и страхотни приятели. Искам да благодаря на Сидни Крол за неговото остроумие и мъдрите му съвети. И ако ви се стори, че за мемоарите на един британски премиер са помогнали само американци, искам да благодаря конкретно и най-много на Майк Макейра, който, уви, също не може да бъде сред нас. Майк, ти си в нашите мисли.

Из голямата зала се разнесоха традиционните възгласи на одобрение.

— А сега — каза Рут — разрешете ми да предложа тост за онзи, на когото наистина трябва да благодарим. — Тя вдигна чашата си с екологичен портокалов сок или нещо подобно. — В памет на един велик мъж, голям патриот, чудесен баща и великолепен съпруг — за Адам Ланг!

— За Адам Ланг! — провикнахме се в хор всички и започнахме да ръкопляскаме, после удвоихме усилията, докато Рут кимаше грациозно към всички посоки на залата, включително и към нас. В този момент ме зърна, присви очи, но се опомни, усмихна се и приветствено надигна чаша към мен.

После бързо слезе от подиума.

— Веселата вдовица — изсъска Амелия. — Траурът й отива, не смяташ ли? С всеки ден разцъфтява.

— Имам чувството, че идва насам — казах аз.

— Мамка му — рече Амелия и пресуши чашата. — В такъв случай изчезвам. Искаш ли да вечеряме заедно?

— Амелия Блай, на среща ли ме каниш?

— Ще те чакам навън след десет минути. Фреди! — подвикна тя. — Радвам се да те видя.

Още докато Амелия се отдалечаваше да поговори с някого, тълпата пред мен се разцепи и от нея изникна Рут. Нямаше нищо общо с последния път, когато я бях видял — лъскава коса, гладка кожа, отслабнала от скръбта фигура, вмъкната в нещо изящно от черна коприна. Сид Крол вървеше плътно зад нея.

— Здравей — каза тя.

Хвана ме за ръце и ме целуна — всъщност не беше целувка, а само леко докосване с косата по двете бузи.

— Здравей, Рут. Здравей, Сид.

Кимнах му. Той ми намигна.

— Чух, че не понасяш такива приеми — каза Рут, като продължаваше да стиска ръцете ми и ме гледаше с блестящите си черни очи, — иначе щях да те поканя. Получи ли писъмцето ми?

— Получих го. Благодаря.

— Но не ми се обади!

— Не знаех дали не ме каниш само от любезност.

— Любезност! — Тя укорително тръсна ръцете ми. — Че кога съм била любезна? Трябва непременно да дойдеш.

После направи онова, което големите хора винаги вършат, когато общуват на приеми с мен — погледна през рамото ми. И почти веднага различих съвсем ясно как в очите й трепна страх, последван от едва доловимо поклащане на главата. Издърпах ръце, завъртях се и видях Пол Емет. Беше само на три крачки от нас.

— Здравейте — каза той. — Мисля, че сме се срещали.

Обърнах се към Рут. Мъчех се да говоря, но от устата ми не излизаше нито дума.

— Ъъъ — измънках аз. — Ъъъ…

— Пол ми беше наставник — спокойно обясни тя, — докато учех в Харвард със стипендия „Фулбрайт“. Трябва да си поговорим.

— Ъъъ…

Отстъпих заднишком. Блъснах се в един човек, който сръчно отдръпна чашата си и шеговито ме посъветва да внимавам. Рут говореше нещо, Крол също, но не ги чувах през бученето в ушите си. Видях Амелия да ме гледа втренчено, безпомощно махнах с ръце и избягах от залата, изтичах през фоайето и изскочих навън сред кухото имперско величие на „Уайтхол“.

Щом излязох, веднага разбрах, че е гръмнала поредната бомба. Чувах в далечината сирени, а някъде иззад Националната галерия вече се вдигаше стълб черен дим, пред който Колоната на Нелсън изглеждаше като кибритена клечка. Затичах към Трафалгар Скуеър и най-невъзпитано изскочих пред една възмутена двойка, за да им отнема таксито. Из целия център на Лондон преграждаха пътищата за бягство, сякаш искаха да спрат горски пожар. Завихме по някаква еднопосочна улица, но в друтия край полицаите вече разпъваха жълта лента. Шофьорът превключи на задна, тласъкът ме отхвърли напред, към ръба на седалката, и така останах до края на пътуването, вкопчен в дръжката над вратата, докато криволичехме и лъкатушехме на север по задните улички. Когато пристигнахме, платих на човека двойно.

Ключът към всичко е в автобиографията на Ланг — всичко е там, в първото изречение.

Грабнах моя екземпляр от готовата книга, отнесох го на бюрото и запрелиствах встъпителните глави. Бързо плъзгах пръст през средата на страниците, прехвърляйки с поглед всички измислени чувства и разкрасени спомени. Набрана и подвързана, моята професионална проза бе превърнала неравния човешки живот в нещо безлично, студено и гладко като прясно измазана гипсова стена.

Нищо.

Захвърлих книгата с отвращение. Що за евтин боклук, що за бездушно търговско творение. Радвах се, че Ланг не е жив да я прочете. Всъщност предпочитах оригинала — за пръв път откривах нещо честно ако не в друго, то поне в тромавата му откровеност. Отворих едно чекмедже и сграбчих оригиналния ръкопис на Макейра, оръфан от дългата употреба и на места почти нечетлив от моите драсканици и поправки. Първа глава. Ланговата фамилия има шотландски произход и се гордее с това… Спомних си помпозното начало, което тъй безмилостно бях отрязал на Мартас Винярд.

Но пък, ако се замислех сериозно, точно началото на всяка една глава от ръкописа изглеждаше най-ужасно. Не бях оставил нито едно от тях без промяна. Разрових трескаво страниците, а тежкият ръкопис се гърчеше и разперваше из треперещите ми ръце като някаква жива твар.

Измъкнах началните страници на шестнайсетте глави и ги подредих върху бюрото една след друга.

Ключът към всичко е в автобиографията на Ланг — всичко е там, в първото изречение.

Изречение или изречения?

Никога не съм си падал по гатанките. Но когато подредих страниците и подчертах първата дума на всяка глава, просто нямаше как да не го видя — изречението, което уплашеният Макейра бе вмъкнал в ръкописа като послание от гроба: „Ланговата съпруга Рут, учейки, през 76-а била привлечена за агент на ЦРУ в Америка от професор Пол Емет от Харвард.“

f