Сянката

4

По-късно тази сутрин старият ми приятел, глухият таксиметров шофьор, дойде да ме вземе от хотела. Тъй като ме бяха настанили в Едгартаун, логично предполагах, че имението на Райнхарт трябва да е някъде до самото пристанище. Над залива имаше няколко големи къщи с градини, слизащи към частни кейове, които ми се струваха идеални имоти за един милиардер, и това доказва пълното ми невежество по въпроса какво могат да купят големите пари. Вместо към тях потеглихме извън градчето и десетина минути следвахме указателите за Уест Тисбъри през равна гориста местност, а после, преди още да забележа пролука между дърветата, свърнахме наляво по тесен песъчлив път.

До този момент не бях виждал виргилиев дъб. Разлистен може и да изглежда добре. Но зиме природата едва ли може да предложи по-унила растителна гледка от тази — километър след километър, обрасли с ниски, криви, пепеляви шубраци. Само няколко сгърчени кафяви листа подсказваха, че някога в тия стъбла е имало живот. Почти пет километра подскачахме и се друсахме по тесния горски път и единственото същество, което видяхме, беше прегазен скункс; най-сетне стигнахме до затворена порта и там от вкаменения пущинак изникна човек със списък в ръка, облечен в типичната униформа на британско цивилно ченге — тъмен шлифер и лъснати до блясък черни обувки с връзки.

Свалих стъклото и му подадох паспорта си. Широкото му навъсено лице бе придобило тухлен цвят от студа, ушите клоняха към керемиден оттенък; не изглеждаше твърде щастлив от полицейската си съдба. Изглеждаше тъй, сякаш е бил разпределен да пази две седмици внучките на кралицата някъде по Карибите и в последния момент са го прехвърлили тук. Той мрачно присви очи, потърси в списъка името ми, избърса от крайчето на носа си едра прозрачна капка и обиколи да огледа таксито. Чувах как някъде наблизо прибоят напява безкрайната си приспивна песен. Агентът се върна, подаде ми паспорта и каза (поне така предполагам, защото го промърмори под носа си):

— Добре дошъл в лудницата.

Налегна ме внезапен пристъп на нерви и се надявам, че го прикрих, защото първата поява на автора в сянка има голямо значение. Старая се никога да не проявявам тревога. Винаги полагам усилия да изглеждам професионално. Стил на обличане — хамелеон. Нося това, което очаквам да носи клиентът. Пред футболист мога да се явя по анцуг, пред естраден певец — с кожено яке. За първата в живота си среща с бивш министър-председател бях отхвърлил идеята за костюм — твърде е официално, бих приличал на негов адвокат или счетоводител — и вместо това избрах бледосиня риза, консервативна раирана вратовръзка, спортно сако и сиви панталони. Косата ми беше грижливо сресана, зъбите изчистени най-старателно с четка и конец, тялото дезодорирано на всички стратегически места. Бях готов в рамките на възможното. В лудницата? Наистина ли го беше казал? Хвърлих поглед назад, но агентът не се виждаше.

Портата се разтвори, отвъд нея пътят зави и след малко зърнах за пръв път имението на Райнхарт: четири кубични дървени сгради — гараж, склад, две къщички за персонала — и малко по-нататък самата къща. Беше само на два етажа, но широка като резиденция с дълъг, нисък покрив и два масивни тухлени комина като на крематориум. В останалата си част сградата беше изцяло от дърво, но макар и нова, вече изглеждаше остаряла. Бе придобила сребристосивкав цвят като градински стол, забравен навън през зимата. Откъм нас прозорците бяха високи и тесни като бойници, а като се прибавеха сивотата, другите безлични постройки, околната гора и пазачът до портата, целият комплекс придобиваше вид на курортен дом, проектиран от Алберт Шпеер; неволно се сетих за „Вълчата бърлога“ на Хитлер.

Още преди да се приближим, предната врата се отвори и нов пазач — бяла риза, черна вратовръзка, закопчано догоре сиво яке — ме въведе навъсено във вестибюла. Набързо претърси чантата ми, докато аз се озъртах. В хода на работата си бях срещал немалко богати хора, но не помнех досега да съм стъпвал в къщата на милиардер. По гладките бели стени висяха редици африкански маски, в осветени витрини се мъдреха дърворезби и примитивни керамични фигурки с огромни фалоси и гърди като бомби — такива би измайсторил от пластилин някой невръстен пакостник, докато учителят не го гледа. Липсваха каквито и да било признаци на красота или естетически достойнства. Както научих по-късно, първата мисис Райнхарт участвала в управителния съвет на Музея на модерното изкуство в Ню Йорк; втората бе индийска киноартистка, с петдесет години по-млада от нея, за която Райнхарт се оженил по съвета на своите банкери, за да пробие на азиатския пазар.

От вътрешността на къщата долетя женски крясък с британски акцент:

— Тая шибана работа е абсолютно нелепа!

Затръшна се врата и по коридора към мен затрака с токчета елегантна блондинка в тъмносин костюм, стиснала в ръка голям бележник с черно-червени твърди корици.

— Амелия Блай — представи се тя със застинала усмивка. Имаше красиви, големи ясносини очи, но наплескани с твърде много грим, като че работеше на козметичния щанд в някой универсален магазин и се чувстваше задължена да демонстрира всички продукти наведнъж. Излъчваше сладък и пищен дъх на парфюм. Предположих, че е говорителката, спомената в сутрешния „Таймс“. — За жалост Адам е в Ню Йорк и ще се върне едва късно следобед.

— Всъщност поправям се: тая нелепа работа е абсолютно шибана! — провикна се невидимата жена.

Амелия разшири усмивката с още няколко милиметра и по гладките й розови бузи се очертаха едва забележими бръчици.

— Ох, много съжалявам. Боя се, че клетата Рут пак има лош ден.

Рут. Името прокънтя като предупреждаващ удар на барабан или изтракването на хвърлено копие сред африканското първобитно изкуство. Изобщо не ми бе хрумвало, че жената на Ланг може да е тук. Очаквах да си е у дома в Лондон. Покрай другото тя се славеше и със своята независимост.

— Ако моментът не е подходящ… — казах аз.

— Не, не. Тя категорично иска да се видите. Елате да пийнете чаша кафе. Аз ще я доведа. Как ви се стори хотелът? — добави през рамо Амелия. — Тих ли е?

— Като гроб.

Взех чантата си от агента на специалните служби и я последвах към вътрешността на къщата, обгърнат от нейния ароматен облак. Забелязах, че има много хубави крака; откъм бедрата й на всяка крачка долиташе свистенето на найлон. Въведе ме в стая, пълна с кремави мебели, наля ми кафе от каната в ъгъла, после изчезна. Постоях с чаша в ръка край широките остъклени врати към градината зад къщата. Нямаше цветни лехи — вероятно нито едно деликатно растение не би оцеляло в тая пустош, — само широка морава, която след стотина метра се превръщаше в кафеникав болнав буренак. По-нататък имаше езеро, гладко като лист стоманена ламарина под необятното алуминиево небе. Наляво теренът плавно се издигаше към дюните по края на плажа. Не чувах океана: стъклените врати бяха прекалено дебели — бронирани, както разбрах по-късно.

Откъм коридора долетя напрегнато морзово тракане на токчета. Амелия Блай се завръщаше.

— Много съжалявам. Боя се, че Рут е малко заета в момента. Праща ви извинения. Ще се видите по-късно. — Усмивката на Амелия бе станала някак твърда. Изглеждаше точно толкова естествена, колкото и лакът по ноктите й. — Е, ако сте си изпили кафето, ще ви покажа къде работим.

Тя настоя да се изкача пръв по стълбището.

Къщата, обясни Амелия, е тъй устроена, че всички спални са на партера, холът е отгоре. Разбрах причината още щом се изкачихме в огромната открита всекидневна. Стената откъм крайбрежието беше изцяло от стъкло. Никъде не се виждаше творение на човешка ръка, само океан, езеро и небе. Първична гледка, останала непроменена от десет хиляди години насам. Звуконепроницаемите стъкла и подовото отопление създаваха усещането за луксозна машина на времето, прехвърлена в каменната епоха.

— Страхотно място — казах аз. — Не се ли чувствате малко самотни нощем?

— Тук влизаме — каза Амелия, отваряйки една врата.

Последвах я в просторния кабинет до всекидневната, където навярно Марти Райнхарт работеше през летните си почивки. Оттук имаше същата гледка, само че от този ъгъл океанът вземаше превес над езерото. По библиотечните рафтове бяха натрупани книги за германската военна история със свастики по кориците, избелели от слънцето и соления въздух. Имаше две бюра — малко в ъгъла, зад което някаква секретарка тракаше на компютър, и по-голямо, съвършено празно, с изключение на една снимка на катер и макет на яхта. На снимката вкиснатият стар скелет, наречен Марти Райнхарт, се привеждаше над кормилото на яхтата си — живо опровержение на поговорката, че не можеш да бъдеш прекалено слаб или прекалено богат.

— Малък екип сме — каза Амелия. — Аз, Алис — момичето в ъгъла надигна глава — и Люси, която е с Адам в Ню Йорк. Шофьорът Джеф също е в Ню Йорк. Той ще върне колата днес следобед. Шестима служители по охраната от Великобритания — трима тук и трима с Адам в момента. Много ни трябват още двама души, поне за контакти с медиите, но Адам все не събира кураж да замени Майк. Бяха заедно тъй отдавна.

— А вие откога сте с него?

— Осем години. Работех на Даунинг Стрийт. Тук съм командирована от правителството.

— Горкото правителство.

Тя ме стрелна с лакираната си усмивка.

— Най-много ми липсва съпругът ми.

— Омъжена ли сте? Забелязах, че не носите халка.

— За жалост не мога. Твърде голяма е. Задейства металодетекторите по летищата.

— А!

Разбирах я напълно.

— Освен това има и едно виетнамско семейство, работят за Райнхарт, но те са тъй дискретни, че почти не ги забелязваме. Тя наглежда къщата, а той се занимава с градината. Казват се Деп и Дък.

— Кой кой е?

— Дък е мъжът. Очевидно.

Амелия извади ключ от джоба на елегантното си сако и отключи голям стоманен шкаф, откъдето извади кутия за документи.

— Това не бива да излиза оттук — каза тя, докато я слагаше върху бюрото. — Да не се копира. Можете да си водите записки, но ви напомням, че сте подписали споразумение за поверителност. Разполагате с шест часа за четене, преди Адам да се върне от Ню Йорк. Ще уредя да ви донесат сандвич за обяд. Алис… хайде. Не искаме да го разсейваме, нали?

След като двете излязоха, аз седнах на кожения стол, извадих лаптопа, включих го и създадох документ, озаглавен „Lang MS“. После разхлабих вратовръзката, разкопчах часовника си и го оставих до кутията. Позволих си за малко да се полюшкам напред-назад в стола на Райнхарт, като се наслаждавах на гледката към океана и усещането за власт над целия свят. После отворих капака, извадих ръкописа и се заех да чета.

Всички хубави книги са различни, но лошите си приличат като две капки вода. Знам го със сигурност, защото ми се налага да чета купища калпави книги — толкова калпави, че дори не ги издават, което е голямо постижение, като се има предвид какви неща излизат от печат.

А общото между всички тези калпави книги, били те романи или мемоари, е едно: не звучат истински. Не казвам, че добрата книга непременно е вярна, но поне изглежда вярна, докато я четеш. Един мой познат издател го нарича „Тестът на хидроплана“ по името на някакъв филм за лондончани, в който първите кадри показват как героят идва да търси работа с хидроплан и каца в Темза. Оттам нататък, казва приятелят ми, няма смисъл да гледаш.

Мемоарите на Ланг не издържаха „теста на хидроплана“.

Не че фактите бяха грешни — в момента не можех да преценя това, — по-скоро цялата книга звучеше някак фалшиво, като че имаше невидима кухина по средата. Състоеше се от шестнайсет глави, подредени хронологично: „Ранни години“, „Влизане в политиката“, „Борба за лидерство“, „Промяна на партията“, „Изборна победа“, „Реформиране на правителството“, „Северна Ирландия“, „Европа“, „Особената връзка“, „Вторият мандат“, „Предизвикателството на терора“, „Война с терора“, „Неотстъпно по пътя“, „Никога не се предавай“, „Време за сбогом“ и „Бъдеще на надеждата“. Всяка глава съдържаше от десет до двайсет хиляди думи и беше не толкова написана, колкото скьрпена от речи, официални протоколи, комюникета, паметни записки, интервюта, служебни дневници, партийни манифести и вестникарски статии. Тук-там Ланг си позволяваше да изрази лично чувство („Изпитах огромна радост, когато се роди третото ни дете“), лично наблюдение („Американският президент се оказа далеч по-висок, отколкото предполагах“) или хаплива забележка („Като външен министър Ричард Райкарт сякаш често предпочиташе да защитава чужди каузи пред тези на Великобритания, а не обратното“), но всичко това се срещаше рядко и без особен ефект. А къде беше жена му? Тя почти не се споменаваше.

Пълен боклук, бе казал Рик. Но всъщност бе много по-зле. Както твърди Гор Видал, боклукът си има цялостност. Това тук беше просто едно нищо. Точно и вярно до педантичност и все пак пълна лъжа — нямаше начин да не е според мен. Нито едно човешко същество не може да прекоси живота, изпитвайки тъй малко чувства. Особено Адам Ланг, чиято политическа запазена марка беше емоционалната близост. Прескочих напред към главата „Война с терора“. Ако имаше нещо интересно за американския читател, трябваше да е там. Прелистих набързо, търсейки думи като „екстрадиране, „изтезания“, „ЦРУ“. Не открих нищо — и, разбира се, нито дума за операция „Буря“. А войната в Близкия изток? Нямаше ли поне някои умерени критики срещу американския президент, министъра на отбраната и държавния секретар; някакви намеци за измяна и изоставяне; някакъв общ обзор на вече засекретени документи? Не. Никъде. Нищо. Хлъцнах буквално и преносно, после пак почнах да чета отначало.

По някое време секретарката Алис трябва да ми беше донесла сандвич с риба тон и бутилка минерална вода, защото в късния следобед ги забелязах на края на бюрото. Но бях твърде зает, за да спирам, а и не чувствах глад. Дори започваше да ми призлява, докато прелиствах тия шестнайсет глави, търсейки по тая безкрайна бяла канара от безформена проза поне най-дребен признак на интерес, в който да се вкопча. Нищо чудно, че Макейра бе скочил от ферибота. Нищо чудно, че Мадокс и Крол бяха отлетели до Лондон в отчаян опит да спасят начинанието. Нищо чудно, че ми плащаха петдесет хиляди долара седмично. Всички тия привидно странни събития ставаха напълно логични, като се видеше безнадеждното състояние на ръкописа. А сега и моята репутация щеше да се сгромоляса в шеметен свредел, вързана като камикадзе за втората седалка в хидроплана на Адам Ланг. Мен щяха да сочат с пръст по издателските сбирки — ако изобщо се случеше да ме поканят — като автора в сянка, допринесъл за най-грандиозния провал в литературната история. Във внезапен пристъп на параноично прозрение зърнах истинската си роля в цялата операция — ролята на изкупителна жертва.

Някъде към средата на следобеда прелистих последната, шестстотин двайсет и първа страница („Ние с Рут гледаме в бъдещето, каквото и да ни носи то“) и когато оставих ръкописа, се хванах за главата с широко разтворени очи и уста, съвсем като в картината „Вик“ на Едвард Мунк.

Точно тогава чух тихо покашляне откъм вратата. Вдигнах очи и срещнах погледа на Рут Ланг. И до днес нямам представа откога е стояла там. Тя вдигна тънките си черни вежди.

— Толкова ли е зле?

Беше облечена в дебел и раздърпан бял мъжки пуловер с толкова дълги ръкави, че се виждаха само изгризаните й нокти, а след като слязохме долу, навлече върху него бледосин анорак, изчезвайки за момент, докато го нахлузваше през главата си. След малко през отвора изникна бледото й навъсено лице с къса черна коса, щръкнала на всички страни като прическата на Медуза.

Идеята да се разходим дойде от нея. Каза, че май ми трябва чист въздух, което беше самата истина. Донесе импрегнираното яке на съпруга си, което ми се оказа по мярка, и чифт гумени ботуши, после излязохме на мразовития атлантически вятър. Тръгнахме по пътеката покрай моравата и се изкачихме по дюните. Отдясно се виждаше езерото с малък кей, а до него гребна лодка, изтеглена на сухо и преобърната върху ивицата тръстики. Отляво бе сивият океан. Пред нас се разстилаха три-четири километра пусти бели пясъци, а когато се озърнах назад, гледката беше същата, само един агент с палто ни следваше на петдесетина метра дистанция.

— Сигурно ви идват до гуша — кимнах към него аз.

— Вече е тъй отдавна, че престанах да им обръщам внимание.

Продължихме напред, приведени срещу вятъра. Отблизо плажът не изглеждаше толкова идиличен. Странни парчета натрошена пластмаса, бучки катран, вдървена от сол тъмносиня платнена обувка, дървена макара от кабел, мъртви птици, скелети и отделни кости, сякаш вървяхме по банкета на магистрала с шест платна. Високите вълни прииждаха с грохот и отстъпваха като отминаващи камиони.

— Е — каза Рут, — много ли е зле?

— Не сте ли го чели?

— Не изцяло.

— Ами — отвърнах учтиво аз… — трябва да се пообработи.

— Колко?

За момент в ума ми се мярна думата „Хирошима“.

— Може да се изглади — казах аз и всъщност не лъжех: дори и в Хирошима всичко се е изгладило с времето. — Бедата е в сроковете. Непременно трябва да свършим след четири седмици, а това прави по по-малко от два дни за всяка глава.

— Четири седмици! — Тя се разсмя гърлено и малко злорадо. — В никакъв случай няма да го задържите на едно място толкова дълго.

— От него не се иска да пише. Затова ми плащат. Просто трябва да разговаря с мен.

Тя бе вдигнала качулката. Вече не виждах лицето й. Показваше се само острото бяло връхче на носа. Всички казваха, че е по-умна от мъжа си и че обича живота на върха дори повече от него. Ако имаше официално посещение в някоя чужда страна, тя обикновено пътуваше с него; отказваше да си стои у дома. Стигаше само човек да ги види по телевизията, за да разбере как се грее в лъчите на неговия успех. Адам и Рут Ланг. Силата и Славата.

Тя спря, пъхна ръце дълбоко в джобовете и извърна лице към океана. Охранителят на плажа зад нас също спря като в някаква детска игра.

— Идеята за вас беше моя — каза тя.

Люшнах се от вятъра и едва не паднах.

— Ваша ли?

— Да. Вие написахте книгата на Кристи.

Трябваха ми няколко секунди, за да се сетя кого има предвид. Кристи Костело. Отдавна не се бях сещал за него. Той беше първият ми бестселър. Интимни спомени на рок звезда от седемдесетте. Пиене, наркотици, момичета, почти смъртоносна катастрофа с автомобил, операции, накрая рехабилитация и намиране на правия път в прегръдките на една добра жена. В книгата имаше всичко. Човек можеше да я подари както на разпасан тийнейджър, така и на набожната си баба и всички да останат еднакво доволни. Само в Обединеното кралство се продадоха триста хиляди екземпляра с твърди корици.

— Познавате Кристи? — възкликнах аз. Изглеждаше ми невероятно.

— Миналата зима му гостувахме в Мустак. Прочетох мемоарите. Бяха оставени на нощното шкафче.

— Почвам да се притеснявам.

— Не! Защо? Бяха великолепни по свой, ужасен начин. Като слушах разпокъсаните му приказки на вечеря, а после виждах как сте ги превърнали в някакво подобие на истински живот… Тогава казах на Адам: „Този човек ти трябва за книгата.“

Разсмях се. Просто нямаше как да се удържа.

— Е, дано спомените на съпруга ви да не са толкова мъгляви.

— Не разчитайте. — Тя свали качулката и дълбоко си пое въздух. На живо изглеждаше по-добре, отколкото по телевизията. Обективите я мразеха почти толкова, колкото харесваха мъжа й. Не хващаха нейната весела съсредоточеност, богатата й мимика. — Господи, колко ми е мъчно за вкъщи. Макар че децата са в университета. Все му повтарям — сякаш съм омъжена за Наполеон на остров Света Елена.

— Тогава защо не се върнете в Лондон?

Тя дълго мълча, само гледаше океана и хапеше устни. После се завъртя и ме измери с поглед от глава до пети.

— Подписахте ли споразумението за поверителност?

— Разбира се.

— Сигурен ли сте?

— Питайте в агенцията на Сид Крол.

— Защото не искам да прочета думите си в някоя клюкарска рубрика идната седмица или пък след година в някое ваше евтино предателско книжле.

— Ехей! — възкликнах аз, стъписан от нейната жлъч. — Нали казахте току-що, че идеята е била ваша. И досега не съм предавал никого.

Тя кимна.

— Добре. Тогава ще ви кажа защо не мога да се прибера у дома, но между нас да си остане. Защото в момента той не е на себе си и малко се боя да го оставя сам.

Ама че работа, помислих си аз. Все по-хубаво и по-хубаво. Но на глас отговорих дипломатично:

— Да. Амелия ми каза, че е много разстроен от смъртта на Майк.

— О, тъй ли казала? Нямам представа откога мисис Блай е станала такъв експерт по емоционалното състояние на мъжа ми. — Дори да се беше озъбила с разперени нокти, едва ли щеше да изрази по-ясно чувствата си. — Загубата на Майк несъмнено влоши нещата, но не е само това. Загубата на власт, там е истинската беда. А сега трябва да седи и отново да преживява всичко, година след година. И през цялото време пресата неуморно разчепква какво бил направил и какво не. Той не може да се отърве от миналото, разбирате ли? Не може да продължи напред. — Тя безпомощно махна с ръка към морето, пясъка, дюните. — Затънал е. И двамата сме затънали.

Докато се връщахме към къщата, тя ме хвана под ръка и каза:

— Добре ви подредих. Сигурно вече се чудите в какво се забъркахте.

Когато се върнахме, пред къщата цареше оживление. До входа бе спрял тъмнозелен „Ягуар“ с вашингтонски номер, а зад него черен микробус със затъмнени стъкла. Когато входната врата се отвори, чух няколко телефона да звънят едновременно. Седнал отвътре до самия вход, добродушен на вид мъж с прошарена коса и евтин кафяв костюм пиеше чай и разговаряше с един от агентите. Като видя Рут Ланг, незабавно скочи. Забелязах, че всички се плашат от нея.

— Добър ден, госпожо.

— Здравей, Джеф. Как беше в Ню Йорк?

— Все същият гаден хаос. Като Пикадили Съркъс в час пик. — Човекът говореше със силен лондонски акцент. — Бях се уплашил, че няма да си дойда навреме.

Рут се обърна към мен.

— Обичат да са готови с колата, когато Адам кацне.

Докато тя се захващаше със сложната операция по свалянето на анорака, иззад един ъгъл изникна Амелия Блай, притиснала мобилен телефон между изящното си рамо и фино изваяната брадичка, като в същото време сръчните й пръсти закопчаваха дипломатическото куфарче, което носеше.

— Добре, добре. Ще му предам. — Амелия кимна на Рут и продължи да говори: — В четвъртък той е в Чикаго.

Тя погледна Джеф и почука с пръст по часовника си.

— Всъщност мисля все пак да отида на летището — каза внезапно Рут и отново навлече анорака. — Амелия нека остане тук да си лакира ноктите или каквото там има да върши. Защо не дойдете и вие? — подхвърли към мен тя. — Той с нетърпение чака да се запознаете.

Едно на нула за съпругата, помислих си аз. Но бърках. Спазвайки най-добрите традиции на британското чиновничество, Амелия незабавно премина в контраатака.

— Тогава ще пътувам с втората кола — заяви тя, после затвори телефона и се усмихна лъчезарно. — Мога да си лакирам ноктите и по пътя.

Джеф отвори пред Рут задната врата на ягуара, а аз заобиколих и едва не си строших китката от дърпане на дръжката. Настаних се на кожената седалка, а вратата плавно се затвори зад мен с глухо съскане.

— Бронирана е, сър — каза Джеф и ме погледна през огледалото, докато потегляхме. — Тежи два тона и половина. И все пак може да вдигне сто и шейсет километра в час дори с четири простреляни гуми.

— О, я млъквай, Джеф — подметна добродушно Рут. — Не му трябва да слуша такива истории.

— Стъклата са дебели почти три сантиметра и не се отварят, тъй че недейте да пробвате. Купето е херметично защитено от химически и биологични оръжия, разполагаме с кислород за един час. Да се чуди човек, нали? В момента, сър, вероятно сте в безопасност както никога досега или в бъдеще.

Рут пак се разсмя и направи гримаса.

— На мъжете само играчки им дай!

Външният свят изглеждаше приглушен и далечен. Горският път сякаш бе гладък и мек като гума. Може би такова е и усещането в утробата, помислих си аз — това вълшебно чувство за пълна безопасност. Прегазихме умрелия скункс без големият автомобил да трепне дори съвсем леко.

— Нервен ли сте? — попита Рут.

— Не. Защо? Трябва ли да бъда?

— Ни най-малко. По-чаровен човек не сте срещали. Моят личен красив принц. — И тя отново избухна в типичния си гърлен, почти мъжки смях. После пак се загледа през стъклото. — Господи, колко ще се радвам да отминем тия дървета. Имам чувството, че сме в омагьосана гора.

Озърнах се през рамо към анонимния микробус, който ни следваше плътно. Усещах как човек може да се пристрасти към подобно пътуване. Да го зарежеш, след като ти е станало навик, би било като да напуснеш майчината утроба. Но благодарение на тероризма Ланг никога нямаше да го зареже. Никога нямаше да чака на опашка за обществен транспорт или да кара собствен автомобил. Беше увит в мек пашкул като династията Романови преди революцията.

Излязохме от гората, завихме наляво по главния път, после почти веднага надясно и се озовахме на летището. С изненада се вгледах през стъклото към дългата писта.

— Пристигнахме ли вече?

— През лятото Марти обича да напуска манхатънската си кантора в четири, а в шест вече да е на плажа — обясни Рут.

— Сигурно има частен самолет — казах аз, опитвайки се да вляза в тон.

— Естествено, че има частен самолет.

От погледа й се почувствах като селяндур, който току-що си е намазал масло с ножа за риба. Естествено, че има частен самолет. Притежаваш ли къща за трийсет милиона долара, не пътуваш до нея с автобус. Тоя човек газеше през живота като булдозер. После осъзнах, че днес почти всички познати на семейство Ланг имат частни самолети. Сякаш в отговор на мислите ми самият Ланг се зададе със служебен Гълфстрийм, който се спусна от притъмняващото небе към мрачните борове. Джеф натисна педала и след минута спряхме пред малкия терминал. Раздаде се самодоволна канонада от затръшнати врати и един по един влязохме вътре — аз, Рут, Амелия, Джеф и един от охранителите. Там вече чакаше униформен полицай от Едгартаун. На стената зад него зърнах избеляла снимка на Бил и Хилари Клинтън, тържествено посрещнати на пистата в началото на една президентска ваканция, обгърната от скандали.

Реактивният самолет бавно рулираше към терминала. Беше тъмносин, а до вратата имаше надпис ХАЛИНГТЪН със златни букви. Изглеждаше по-голям от обичайния фалически символ на големите началства, с висока опашка и по шест прозорчета от всяка страна, а когато спря и пилотът изключи двигателите, над пустото летище настана неочаквано плътна тишина.

Вратата се отвори, спуснаха стълбичката и по нея слязоха двама агенти от специалните служби. Единият тръгна право към терминала. Другият остана на място и усърдно започна да оглежда пустата писта напред и назад. Самият Ланг не бързаше да слезе. Смътно го различавах в сянката вътре как се ръкува с пилота и стюарда, после най-сетне — едва ли не неохотно, стори ми се — излезе навън и спря на най-горното стъпало. За разлика от премиерските времена сега сам си носеше куфарчето. Вятърът подръпваше сакото и вратовръзката му. Той приглади косата си. Озърна се, сякаш се опитваше да си припомни какво трябва да направи. Ситуацията вече започваше да става неудобна, когато Ланг изведнъж забеляза, че го наблюдаваме иззад стъклената стена. Посочи ни с пръст, размаха ръка, усмихна се точно както някога на върха на славата си и моментът — какъвто и да бе той — отмина. Прехвърляйки куфарчето в другата ръка, Ланг се зададе с широка крачка към нас, следван от трети специален агент и млада жена, влачеща куфар на колелца.

Откъснахме се от стъклото тъкмо навреме, за да го посрещнем, докато влизаше през входа за пристигащи пътници.

— Здравей, скъпа — каза той и се приведе да целуне жена си.

Кожата му имаше леко оранжев оттенък. Осъзнах, че е с грим.

Тя го погали по ръката.

— Как беше в Ню Йорк?

— Страхотно. Дадоха ми „Гълфстрийм четири“. Нали знаеш, онзи, трансатлантическият, с леглата и банята. Здрасти, Амелия. Здрасти, Джеф. — После забеляза и мен. — Здравейте. Кой сте вие?

— Вашата сянка — казах аз.

Съжалих още преди да го изрека докрай. Бях замислил отговора като остроумна реплика с малко самоирония, предназначена да разчупи леда. Дори я бях тренирал пред огледалото, преди да напусна Лондон. Но тук, сред безмълвната сивота на тази пуста аерогара, думите прозвучаха удивително неуместно. Ланг болезнено примижа.

— Ясно — каза неуверено той и макар че ми стисна ръката, в същото време леко отметна глава назад, сякаш искаше да ме огледа от безопасно разстояние.

Господи, помислих си аз, сигурно ме смята за луд.

— Не се тревожи — каза му Рут. — Невинаги е толкова шантав.