Сянката

13

Отбих от пътя и изключих двигателя. Като се озърнах към мокрия гъсталак, изпитах дълбоко разочарование. Нямах представа какво точно съм очаквал — едва ли среща в подземен паркинг с недоволен държавен служител, — но при всяко положение нещо повече от това. И все пак Макейра отново ме изненадваше. Разказваха, че мразел природата дори повече от мен, а ето че, следвайки изминатия от него път, се бях озовал в този рай за туристи.

Слязох от колата и я заключих. След два часа шофиране имах нужда да напълня дробовете си със студения влажен въздух на Нова Англия. Разкьрших се и тръгнах по мокрия път. Катерицата ме гледаше от наблюдателния си пост отвъд платното. Направих две крачки натам и плеснах с ръце срещу симпатичното животинче. То се стрелна по дънера на близкото дърво и оттам размаха опашката си като среден пръст. Потърсих пръчка или нещо друго за хвърляне, но се отказах. Не ми се щеше да прекалявам с престоя сред тия пусти гори, затова продължих напред. Бих се радвал вече никога да не чуя плътната, застинала тишина на десет хиляди дървета.

След петдесетина метра стигнах до почти незабележима пролука между дърветата. Малко встрани от пътя електрическа порта с пет решетки преграждаше достъпа до частна алея, която след няколко метра рязко завиваше и изчезваше зад дърветата. Къща не се виждаше. До портата имаше сива метална пощенска кутия без име, само с номер — 3551 — и каменна колона с интерком и панел с цифри. Табелата предупреждаваше: ТОЗИ ОБЕКТ СЕ ОХРАНЯВА ОТ „САЙКЛОПС СЕКЮРИТИ“; на фона на изрисувано око беше отпечатан безплатен телефонен номер за свръзка. Поколебах се, после натиснах звънеца. Докато чаках, хвърлих поглед наоколо. На един близък клон бе монтирана малка видеокамера. Отново позвъних. Никакъв отговор.

Отстъпих назад. Не знаех какво да правя. Мина ми мисълта да прескоча портата и да огледам имота без разрешение, но камерата никак не ми допадаше, а още по-малко ми харесваше названието „Сайклопс Секюрити“. Забелязах, че пощенската кутия е претъпкана и капакът не се затваря добре. Според мен нямаше нищо нередно поне да узная името на собственика. Пак се озърнах през рамо, свих виновно рамене към камерата и измъкнах шепа пратки. Бяха адресирани в различни стилове до мистър и мисис Пол Емет, професор, и мисис Пол Емет, професор Емет и Нанси Емет. Ако се съдеше по пощенските печати, изглеждаше, че пощата не е прибирана поне от два дни. Съпрузите Емет или отсъстваха, или… какво? Лежаха вътре мъртви? Въображението ми май съвсем се беше развинтило. Някои от писмата бяха препратени със стикер, закриващ първоначалния адрес. Изстъргах с нокът един от етикетите. Емет се оказа почетен председател на някакъв институт „Аркадия“ с адрес във Вашингтон.

Емет… Емет… името ми беше познато отнякъде. Натъпках писмата обратно в кутията и се върнах в колата. Отворих куфара, извадих пратката до Макейра и десет минути по-късно открих онова, което си спомнях смътно. П. Емет (колеж „Сейнт Джонс“) беше един от участниците в представлението на „Футлайтс“, заснет заедно с Ланг. Изглеждаше най-възрастен в групата — онзи, когото бях помислил за завършил студент. Имаше по-къса коса от останалите и по-благопристоен вид, „дърво“ според тогавашния жаргон. Дали това бе довело Макейра дотук — поредното проучване за кеймбриджките години? Сега си припомнях, че Емет се споменаваше и в мемоарите. Взех ръкописа и прелистих раздела за студентските времена на Ланг, но не срещнах името му. Беше цитиран едва в началото на последната глава:

Катерицата отново се появи край пътя и ме изгледа злобно.

Странно: тази дума би изразила най-точно чувствата ми в онзи момент. Странно.

Не знам колко време седях така. Спомням си, бях тъй унесен в мисли, че забравих да включа парното, и едва когато чух да наближава друга кола, осъзнах колко съм се вкочанил. Погледнах в огледалото и видях двойка фарове, после край мен мина малък японски автомобил. Зад волана седеше тъмнокоса жена на средна възраст, а до нея мъж на около шейсет години с очила, сако и вратовръзка. Той се завъртя да ме погледне и веднага разбрах, че е Емет не защото го разпознах (просто нямаше начин), а защото не можех да си представя кой друг би минал по толкова уединен път. Колата спря в началото на алеята и видях как Емет слезе да прибере пощата. Отново погледна към мен и си помислих, че ще дойде да ме попита какво търся. Но той се върна в колата, която продължи напред и изчезна от поглед, вероятно към къщата.

Натъпках в ръчната си чанта снимките и страницата от ръкописа, отпуснах на съпрузите десетина минути да отключат и да се настанят, после запалих двигателя и подкарах към портата. Този път, когато натиснах звънеца, отговорът дойде незабавно:

— Ало.

Гласът беше женски.

— Мисис Емет ли е?

— Кой се обажда?

— Възможно ли е да поговоря с професор Емет?

— Много е уморен.

Имаше провлачен глас, нещо средно между английска аристократка и хубавица от южните щати, а металното звучене на интеркома подсилваше този ефект: Мнооеумрен.

— Няма да му отнема много време.

— Имате ли уговорка?

— Става дума за Адам Ланг. Помагам му в писането на мемоари.

— Един момент, моля.

Знаех, че сигурно ме наблюдават с видеокамерата. Опитах се да заема успокояваща поза. Когато интеркомът запращя отново, чух мъжки глас с американски акцент — звучен, сочен, актьорски.

— Говори Пол Емет. Мисля, че сте допуснали грешка.

— Ако не греша, учили сте в Кеймбридж заедно с мистър Ланг.

— Да, бяхме там по едно и също време, но не претендирам да го познавам.

— Имам ваша снимка заедно с него в представление на „Футлайтс“.

Настана дълго мълчание.

— Елате.

Чух вой на електромотор и портата бавно се разтвори.

Докато карах по алеята, голямата триетажна къща постепенно изникна иззад дърветата: централна част от сив камък и две дървени крила, боядисани в бяло. Повечето прозорци бяха сводести, с малки квадрати от релефно стъкло и големи капаци. Не личеше кога е построена — може би преди шест месеца или преди сто години. Няколко стъпала водеха към веранда с колони, където ме чакаше самият Емет. Размерите на имението и околната гора създаваха чувство за уединение. За цивилизацията напомняше само бръмченето на невидим самолет, слизащ през ниските облаци към летището. Паркирах пред гаража до колата на Емет и слязох с чанта в ръка.

— Ще ме извините, ако ви се сторя малко замаян — каза Емет, след като се здрависахме. — Току-що долетяхме от Вашингтон и съм изморен. Обикновено не приемам никого без уговорка. Но вие споменахте някаква снимка и това определено разпали любопитството ми.

Обличаше се също тъй прецизно, както говореше очила с модерни дизайнерски рамки от черупка на костенурка, тъмносиво сако, бледосиня риза, яркочервена връзка с изображения на летящи фазани; от малкото джобче на сакото стърчеше кърпичка със същия мотив. Сега, от по-близо, разпознавах във възрастния мъж някогашния младеж; възрастта го бе променила само леко. Той не откъсваше поглед от чантата ми. Знаех, че иска да извадя снимката още тук, на верандата. Но не бях чак толкова наивен. Чаках, продължавах да чакам и накрая той се видя принуден да каже:

— Добре. Заповядайте, моля.

Вътре имаше лакирани дървени подове и миришеше на восъчен препарат за мебели и сушени цветя. Наоколо цареше хладната атмосфера на необитаемо жилище. На стълбищната площадка гръмко тиктакаше огромен старинен часовник. Чувах как в някоя от стаите жена му говори по телефона.

— Да — каза тя. — В момента е тук.

После навярно се отдалечи. Гласът й стана неясен и след това съвсем заглъхна.

Емет затвори външната врата.

— Може ли? — попита той.

Извадих фотографията от театралното представление и му я подадох. Той вдигна очилата към сребристите кичури над челото си и пристъпи до прозореца. Изглеждаше в добра форма за възрастта си и аз предположих, че редовно спортува — може би скуош и при всяко положение голф.

— Я виж ти! — Той вдигна черно-бялата снимка към бледите зимни лъчи, завъртя я насам-натам и хвърли изпитателен поглед покрай дългия си аристократичен нос като експерт, проверяващ картина за автентичност. — Изобщо не си спомням.

— Но сте вие, нали?

— О, да. През шейсетте години бях в ръководството на „Драмат“. Представяте си какви времена бяха. — Той отправи тих съзаклятнически смях към своя младежки образ. — О, да.

— „Драмат“?

— Извинявайте. — Емет откъсна очи от снимката. — Йейлското драматично дружество. Надявах се да запазя театралните си интереси в Кеймбридж и когато отидох там да подготвям докторска дисертация. Уви, изкарах само един сезон във „Футлайтс“, преди натоварването да сложи край на артистичната ми кариера. Може ли да я задържа?

— За съжаление не. Но съм сигурен, че мога да ви набавя копие.

— Ще го направите ли? Би било много любезно. — Той завъртя снимката и огледа гърба й. — „Кеймбридж Ивнинг Нюз“. Трябва да ми кажете как я открихте.

— С удоволствие — съгласих се аз.

И отново изчаках. Беше като игра на карти. Той не отстъпваше нито крачка, докато не го принудех. Големият часовник отмерваше звучно секундите.

— Заповядайте в кабинета ми — каза Емет.

Той отвори една врата и аз го последвах в стая, излязла сякаш от клуб на лондонски интелектуалци: тъмнозелени тапети, полици с книги от пода до тавана, библиотекарски стълбички, масивни кресла с кафява кожена тапицерия, голям бронзов аналой с формата на орел, римски бюст, лек аромат на пури. Едната стена бе посветена на житейските му успехи: грамоти, награди, почетни степени и много фотографии. Видях Емет с Клинтън и Ал Гор, Емет с Маргарет Тачър и Нелсън Мандела. Бих споменал и останалите, ако им знаех имената. Германски канцлер. Френски президент. Имаше и негова снимка с Ланг — усмивка и ръкостискане, може би на коктейл.

Емет забеляза накъде гледам.

— Стената на егото — каза той. — Всички я имаме. Приемете я като еквивалент на аквариума в зъболекарски кабинет. Седнете. Боя се, че за жалост мога да ви отделя само няколко минути.

Настаних се на коравия кафяв диван, докато той заемаше удобното кресло зад бюрото си. То се полюшна напред-назад. Емет вдигна крака върху бюрото и пред мен се разкриха леко протритите подметки на солидните му обувки.

— И тъй — каза той. — Снимката.

— Аз работя заедно с Адам Ланг върху мемоарите му.

— Знам. Казахте ми. Горкият Ланг. Много зле стана с това перчене в Хага. Колкото до Райкарт — според мен той е най-некадьрният външен министър от войната насам. Беше ужасна грешка да го назначат. Но ако онези от Международния наказателен съд продължат с глупостите, само ще превърнат Ланг най-напред в мъченик, след това в герой и така — той ме посочи с изискан жест — ще ви осигурят бестселър.

— Доколко добре го познавате?

— Ланг? Почти не го познавам. Изглеждате изненадан.

— Ами, първо на първо, той ви споменава в мемоарите си.

Този път Емет сякаш наистина се озадачи.

— Изненадвате ме. Какво е писал?

— Цитира ви в самото начало на последната глава. — Извадих страницата от чантата си и зачетох: — „Докато тези нации“ — тоест всички англоезични народи — „са единни, свободата е в безопасност; разколебаят ли се, тиранията набира сила.“ И после Ланг добавя: „Изцяло споделям това убеждение.“

— Е, поласкан съм — каза Емет. — А според мен като премиер проявяваше безпогрешен усет. Което не значи, че го познавам.

Посочих стената на егото.

— А и това тук.

— О, това ли! — Емет небрежно махна с ръка. — Снимаха ни на прием в „Кларидж“ по случай десетата годишнина на института „Аркадия“.

— Институтът „Аркадия“? — повторих аз.

— Малка организация, която ръководех някога. Много елитарна. Няма причина да сте я чували. Премиерът ни почете с присъствието си. Беше чисто професионално събитие.

— Но трябва да сте познавали Адам Ланг в Кеймбридж — настоях аз.

— Всъщност не. За един летен семестър пътищата ни се кръстосаха. Това е.

— Спомняте ли си нещо повече за него?

Извадих бележника. Емет го погледна така, сякаш вадех револвер.

— Извинявайте — казах аз. — Ще разрешите ли?

— Разбира се. Както искате. Просто малко се изненадах. През всичките тези години никой не бе споменавал за кеймбриджка връзка между нас двамата. До днес аз самият почти не си спомнях. Едва ли бих могъл да ви кажа нещо, което си струва да се запише.

— Но сте играли заедно?

— В една постановка. Летният фестивал. Дори не си спомням как се наричаше. Имаше стотина участници, ще знаете.

— Значи той не ви впечатли.

— Ни най-малко.

— Макар че после стана министър-председател?

— Ако знаех какво ще се случи, очевидно бих си направил труда да го опозная. Но през живота си съм се срещал с осем президенти, четирима папи и петима британски премиери и никого от тях не бих нарекъл изключителна личност.

Да, помислих си аз, а не ти ли е хрумвало, че и те може да са били на същото мнение за теб? Но на глас изрекох:

— Може ли да ви покажа още нещо?

Той демонстративно погледна часовника си.

— Ако наистина смятате, че ще представлява интерес.

Извадих другите снимки. Сега, когато ги виждах отново, осъзнах, че Емет е на няколко от тях. Нещо повече, той несъмнено беше мъжът на летния пикник, който вдигаше палец зад Ланг, докато бъдещият министър-председател се правеше на Богарт с цигарата марихуана, а момичетата му поднасяха ягоди и шампанско.

Пресегнах се и ги подадох на Емет, който отново разигра добре заучената сценка с вдигането на очилата. Виждам го и до днес: строен, розов и невъзмутим. Лицето му не трепна, което ми се стори странно, защото моето определено би трепнало при същите обстоятелства.

— О, боже — възкликна Емет. — Нима държи каквото си мисля? Дано да не е гълтал дима.

— Но зад него стоите вие, нали?

— Така ми се струва. И мисля, че се каня да му отправя строго предупреждение за вредата от злоупотребата с наркотици. Не виждате ли как думите се оформят на устните ми? — Той ми върна снимките и отново намести очилата върху носа си. Облегна се още по-назад и ме огледа внимателно. — Мистър Ланг наистина ли иска да публикува това в мемоарите си? Ако е тъй, бих предпочел да не ме споменава. Децата ми ще бъдат възмутени. Днес цари далеч по-пуритански дух, отколкото в наше време.

— Можете ли да ми кажете имената на други от снимката? Може би момичетата?

— Съжалявам. Онова лято ми е като в мъгла, една безкрайна, щастлива мъгла. Светът около нас вървеше към пропаст, но ние се забавлявахме.

Думите му ми напомниха за нещо, казано от Рут — за всичко, ставащо по света по времето, когато е била направена снимката.

— Като студент от Йейл в края на шейсетте години — казах аз — навярно е било голям късмет да избегнете повиквателната за Виетнам.

— Нали знаете старата поговорка: „Пращат само плявата.“ Получих студентска отсрочка. А сега… — Той завъртя стола и свали крака от бюрото. Изведнъж стана делови. Взе бележник и писалка. — Ще ми кажете ли откъде намерихте тези снимки?

— Говори ли ви нещо името Майкъл Макейра?

— Не. А трябва ли?

Стори ми се, че малко избърза с отговора.

— Макейра е работел преди мен по мемоарите на Ланг — казах аз. — Той е поръчал снимките от Англия. Преди около три седмици пристигнал с кола дотук да се види с вас и няколко часа по-късно умрял.

— Пристигнал с кола дотук да се види с мен? — Емет поклати глава. — Боя се, че бъркате. Откъде е дошъл?

— От Мартас Винярд.

— От Мартас Винярд! Драги мой, през този сезон на Мартас Винярд няма жива душа.

Отново ме занасяше — всеки, който бе гледал телевизия вчера, знаеше къде е отседнал Ланг.

— В навигационната система на колата, която е карал Макейра, бе заложен вашият адрес.

— Е, не мога да си представя как е станало. — Емет се почеса по брадата и направи замислена физиономия. — Не, наистина не мога. А дори да е вярно, определено не доказва, че наистина е пътувал. Как е умрял?

— Удавил се е.

— Искрено съжалявам. Никога не съм вярвал на стария мит, че смъртта от удавяне е безболезнена. А вие? Сигурен съм, че е ужасно мъчителна.

— Полицаите не ви ли казаха за случилото се?

— Не. Не съм имал каквито и да било контакти с тях.

— Тук ли бяхте през онзи уикенд? Трябва да е било на единайсети и дванайсети януари.

Емет въздъхна.

— Някой по-чувствителен от мен би възприел въпросите ви като нахални. — Той стана иззад бюрото, отиде до вратата и подвикна: — Нанси! Нашият посетител иска да знае къде сме били през уикенда на единайсети и дванайсети януари. Разполагаме ли с такива сведения?

Държеше вратата открехната и ме гледаше с недружелюбна усмивка. Когато мисис Емет се появи, той не си даде труда да ни запознае. Тя носеше дебел бележник-календар.

— Това е колорадският уикенд — обясни мисис Емет и показа бележника на съпруга си.

— Разбира се — възкликна той и демонстративно обърна страницата към мен. — Бяхме в института „Аспен“. Двуполюсните отношения в един многополюсен свят.

— Звучи забавно.

Забавно беше. — Той решително затвори бележника. — Аз изнесох основния доклад.

— През целия уикенд ли бяхте там?

— Аз бях — каза мисис Емет. — Останах да карам ски. Емет се върна със самолета в неделя, нали, скъпи?

— Значи може да сте се срещнали с Макейра — казах аз.

— Може, но не съм.

— И да се върнем към Кеймбридж… — започнах аз.

— He. — Емет вдигна ръка. — Моля ви. Ако не възразявате, нека да не се връщаме към Кеймбридж. Казах каквото има за казване по въпроса. Нанси?

Тя беше с двайсетина години по-млада и трепна от гласа му, както не би направила никоя първа съпруга.

— Емет?

— Изпрати нашия приятел, ако обичаш.

Докато се ръкувахме, той каза:

— Аз съм запален читател на политически мемоари. Непременно ще си купя книгата на мистър Ланг, когато излезе.

— Може да ви прати екземпляр — казах аз. — В името на доброто старо време.

— Силно се съмнявам — отвърна той. — Портата ще се отвори автоматично. Внимавайте да завиете надясно по пътя. Завиете ли наляво, ще навлезете все по-навътре в гората и повече няма да ви видят.

Мисис Емет затвори вратата зад мен още преди да стигна до най-долното стъпало. Докато вървях през мократа трева към форда, усещах как съпругът й ме наблюдава от прозореца на кабинета. В края на алеята, докато чаках портата да се отвори, вятърът изведнъж разлюля клоните и върху джипа се посипаха струи вода. Толкова се стреснах, че почувствах как космите по тила ми настръхват.

Излязох на пустия път и подкарах обратно. Нервите ми бяха обтегнати, сякаш слизах в тъмно мазе и последните няколко стъпала изчезваха изпод краката ми. Исках час по-скоро да избягам от тия дървета.

„Завийте обратно при първа възможност.“

Спрях форда, сграбчих с две ръце навигационната система и задьрпах с все сила. Тя се изтръгна сред звън от скъсани кабели и аз я метнах на пода пред съседната седалка. В същото време забелязах зад мен да се задава голям черен автомобил с включени фарове. Задмина ме твърде бързо, за да видя кой кара, после свърна към отклонението за магистралата и изчезна. Когато пак се озърнах, пътят отново бе пуст.

Странно е как действат процесите на страха. Ако преди седмица ме бяха помолили да предскажа какво мога да направя в подобна ситуация, бих казал, че ще се върна на Мартас Винярд и ще се помъча да забравя цялата история. На практика обаче открих, че природата неочаквано прибавя към страха и елемент на гняв, навярно за да осигури съхраняването на вида. Досущ като пещерен човек, застанал пред тигър, чувствах инстинктивно желание не да бягам, а по някакъв начин да отмъстя на високомерния Емет — онази безумна, атавистична реакция, която кара иначе кротки хорица да преследват по улицата въоръжени грабители, най-често с катастрофални последици.

Затова вместо благоразумно да потърся обратния път към магистралата, аз последвах пътните указатели към Белмонт. Това е просторно, зелено, богато градче, страховит оазис на реда и чистотата — едно от ония места, където ти искат разрешително, за да отглеждаш котка. Покрай спретнатите улици се редяха съвсем еднакви къщи с пилони за знамена и паркирани джипове. Навлязох в широки булеварди и все не можех да се ориентирам, додето най-сетне зърнах нещо, наподобяващо градски център. Този път, когато напуснах колата, взех куфара със себе си.

Намирах се на Ленард Стрийт — извита уличка с хубави магазинчета на фона на високите голи дървета зад тях. Една от сградите беше розова. По сивите покриви се трупаше снежна покривка, заледена по краищата. Сякаш бях попаднал в скиорски курорт. Предлагаха се неща, от които не се нуждаех — агенция за продажба на недвижими имоти, бижутерия, фризьорски салон, — но имаше и нещо, което ми трябваше: интернет кафене. Поръчах си кафе и геврек, после седнах колкото се може по-далеч от витрината. За да се предпазя от досадници, сложих куфара на отсрещния стол. Пийнах глътка кафе, отхапах от геврека, щракнах „Гугъл“, изписах „Пол Емет“ и „институт „Аркадия“, и се приведох към екрана.

Според www.arcadiainstitution.org институтът „Аркадия“ бе основан през август 1991 г. по случай петдесетата годишнина от първата среща на върха между премиера Уинстън Чърчил и президента Франклин Рузвелт в Пласенция Бей, Нюфаундленд. Имаше снимка, показваща как на палубата на американски линеен кораб Рузвелт, облечен в елегантен сив костюм, посреща Чърчил, който беше с една глава по-нисък и носеше някаква странна, смачкана тъмносиня морска униформа с фуражка. Приличаше на майстор градинар, дошъл да поднесе почитанията си на местния земевладелец.

Целта на института, обясняваше уебсайтът, била „да допринася за англо-американските взаимоотношения и да подкрепя вечните идеали на демокрацията и свободното слово, които нашите две нации винаги са бранили във времена на мир и война“. Това щяло да се постигне „чрез семинари, политически програми, конференции и инициативи за усъвършенстване на ръководни кадри“, както и чрез издаване на шестмесечното списание „Аркадиан Ривю“ и създаването на десет стипендии „Аркадия“, присъждани ежегодно за аспирантски изследвания по „културни, политически и стратегически теми от взаимен интерес за Великобритания и Съединените щати“. Институтът „Аркадия“ имаше клонове на Сейнт Джеймс Скуеър в Лондон и във Вашингтон, а имената на членовете на управителния съвет — бивши посланици, корпоративни шефове, университетски професори — звучеше като списък за най-скучния прием, на който човек би могъл да попадне.

Пол Емет беше пръв президент и ръководител на института и уебсайтът услужливо предлагаше кратка негова биография: роден в Чикаго през 1949 г., завършил Йейл и колежа „Сейнт Джонс“, Кеймбридж (стипендия „Роудс“); лектор по международни отношения в Харвард, 1975–1979 г., професор по международни отношения в института „Хауърд Т. Полк III“, 1979–1991 г.; основател и ръководител на института „Аркадия“; почетен председател от 2001 г.; публикации: „Където и да идеш: особените отношения, 1940–1956 г.“; „Механизмът на промяната“; „Загуба на империи, намиране на роли: някои аспекти на отношенията между САЩ и Великобритания след 1956 г.“; „Веригите на Прометей: ограничения на външната политика през ядрената епоха“; „Триумфалното поколение: Америка, Великобритания и новият световен ред“; „Защо сме в Ирак“. Имаше очерк в списание „Тайм“, който описваше увлеченията му: скуош, голф и оперетите на Гилбърт и Съливан, „изпълнения от които той и втората му съпруга Нанси Клайн, военен аналитик от Хюстън, Тексас, редовно предлагат на гостите на своите знаменити вечерни приеми в процъфтяващото градче Белмонт, Масачусетс“.

Прегледах първите от общо 37 000 статии в „Гугъл“ за Емет и „Аркадия“:

Кръгла маса за близкоизточната политика — институт "Аркадия“

Установяването на демокрация в Сирия и Иран… Във встъпителната си реч Пол Емет изрази своето убеждение…

www.arcadiainstitution.org/site/roundtable/A56fL%2004.htm — 35к — Кеширани — Подобни страници

Институт. Аркадия“ — Уикипедия. свободната енциклопедия

Институт „Аркадия“ е англо-американска организация с нетърговска цел, основана през 1991 г. под ръководството на професор Пол Емет… en.wikipedia.org/wiki/Arcadia Institution — 35k— Кеширани — Подобни страници

Институт. Аркадия“/Стратегическа група. Аркадия“ — SourceWatch

Институтът „Аркадия“ се самоопределя като посветен на подкрепата…

Професор Пол Емет, експерт по англо-американските…

www. Sourcewatch.org/index.php?title=Arcadia Institution — 39 k — USATODAY.com — 5 въпроса към Пол Емет Пол Емет, бивш професор по международни отношения в Харвард, днес ръководи влиятелния институт „Аркадия“…

www.usatodav.com/world/2002-08-07/questions x.htm7tabl.htm — 35 k —

Когато ми омръзна да чета все същите изтъркани глупости за семинари и летни конференции, смених темата за търсене с институт „Аркадия“ и „Адам Ланг“ и открих съобщение от уебсайта на „Гардиън“ за приема по случай годишнината на „Аркадия“ и присъствието на премиера. Превключих на „Гугъл“ — изображения — и получих мозайка от странни илюстрации: котка, двойка акробати по трико, карикатура, показваща как Ланг надува книжна торба с надпис „Следва унижение“. От личен опит знам, че това е най-досадното в търсенето по интернет. Пропорцията на полезното спрямо общата маса стремително се смалява и изведнъж става както когато ровиш за нещо изпуснато зад дивана, а вадиш шепа стари монети, копчета, валма прах и лепкави бонбони. Важното е да зададеш правилния въпрос и нещо ми подсказваше, че точно в това се провалям.

Прекъснах, за да разтъркам възпалените си очи. Поръчах още едно кафе и геврек, после огледах хората в заведението. Не бяха много за обедно време — старец с вестник, мъж и жена малко над двайсетте, хванати за ръце, две майки или по-вероятно бавачки, увлечени в клюки, докато три дечица си играеха на воля под масата, и двама късо подстригани младежи, може би от армията или от някоя аварийна служба (бях забелязал наблизо пожарна команда) — те седяха на столчета до бара с гръб към мен и водеха сериозен разговор.

Върнах се към уебсайта на институт „Аркадия“ и щракнах на управителния съвет. И те веднага изплуваха като призраци, призовани от необятните атлантически дълбини: Стивън Д. Енглър, бивш американски министър на отбраната; лорд Легхорн, бивш британски външен министър; престарелият бивш британски посланик във Вашингтон сър Дейвид Мобърли, рицар на Големия кръст и носител на Кралския викториански орден; Реймънд Т. Страйкър, бивш посланик на САЩ в Лондон; Артър Праша, президент и изпълнителен директор на Халингтън Груп; професор Мел Кроуфърд от школата за държавно управление „Джон Ф. Кенеди“; лейди Юнити Чеймбърс от Фондацията за стратегически изследвания; Макс Хардакър от „Годолфин Секюритис“; Стефани Кокс Морланд, старши директор на Манхатън Екуити Холдингс; сър Милиъс Рап от Лондон Скул ъф Економикс; Корнелиъс Айърмангър от „Кордсман Индустриалс“ и Франклин Р. Долърман старши партньор в „Маккош и съдружници“.

Бавно и упорито започнах да вмъквам в търсачката техните имена заедно с това на Ланг. Енглър бе похвалил твърдата решимост на Ланг в уводна статия на „Ню Йорк Таймс“. Легхорн бе направил възторжено изказване в Камарата на лордовете, в което съжаляваше за ситуацията в Близкия изток, но наричаше премиера „искрен човек“. Мобърли бе получил удар и не казваше нищо. Страйкър бе изказал гръмогласна подкрепа, когато Ланг отлетя за Вашингтон да получи Президентския медал на свободата. Вече започвах да се изморявам от тази процедура, когато набрах името Артър Праша. Изскочи съобщение в пресата отпреди година:

ЛОНДОН: Халингтън Груп има удоволствието да съобщи, че бившият министър-председател на Великобритания Адам Ланг ще постъпи в компанията като стратегически консултант.

Като сътрудник на непълно работно време мистър Ланг ще дава мнения и съвети на водещите специалисти от „Халингтън“ за инвестиции в световен мащаб.

Артър Праша, президент и ръководител на Халингтън, заяви:,Адам Ланг е един от най-уважаваните и опитни държавници в света и за нас е чест да черпим от неговия богат опит.“

Адам Ланг каза: „С радост приемам предизвикателството да работя в компания с тъй глобален обхват, вярна на демокрацията и известна с разумната си политика.“

Никога не бях чувал за Халингтън Груп, затова проверих какво пише за нея. Шестстотин служители; двайсет и четири клона по целия свят; само четиристотин инвеститори, предимно от Саудитска Арабия — и трийсет и пет милиарда долара капитал. Списъкът на контролираните от „Халингтън“ компании изглеждаше сякаш съставен от Дарт Вейдьр. Произвеждаха касетъчни бомби, самоходни гаубици, ракети-прехващачи, противотанкови хеликоптери, бомбардировачи с променлива геометрия на крилото, танкове, ядрени центрофуги, самолетоносачи. Една от компаниите осигуряваше охрана за частни предприемачи в Близкия изток, друга се занимаваше с наблюдения и проверки на данни в Съединените щати и по цял свят, а трета се бе специализирала в строежа на военни бункери и летища. В управителния съвет имаше двама бивши директори на ЦРУ.

Знам, че интернет е плодородна нива за всякакви параноични теории. Знам, че там можеш да срещнеш какво ли не — Ли Харви Осуалд, принцеса Даяна, „Опус Деи“, Ал Кайда, Израел, MI5, житни кръгове — и чрез връзките между сайтовете всичко това се обединява в една огромна конспирация. Но знаех също и колко е мъдра старата поговорка, че параноикът е просто човек, който знае цялата истина, и докато набирах „институт „Аркадия“, „Халингтън Груп“ и „ЦРУ“, усещах, че пред мен започва да се оформя нещо като очертанията на призрачен кораб, изплуващ от мъглата на данните върху екрана.

washingtonpost.com: Самолет на Халингтън свързан с. инквизиторските полети“ на ЦРУ Компанията отрече да знае каквото и да било относно програмата на ЦРУ за „извънредно екстрадиране“… един от ръководителите на престижния институт „Аркадия“ заяви…

www.washingtonpost.com/ac2/wp-dvn/A27824-2007Dec261anguage=-Кеширано — Подобни страници

Щракнах на тази история и превъртях надолу към съществената част:

Реактивният самолет на Халингтън Груп „Гълфстрийм 4“ бе фотографиран тайно — без корпоративната си емблема — на 18 февруари във военната база „Старе Киекути“ в Полша, където се смята, че ЦРУ поддържа свой таен затвор.

Това стана два дни след като по неофициални данни четирима британски граждани — Насир Ашраф, Шакил Каази, Салим Хан и Фарук Ахмед — бяха отвлечени от агенти на ЦРУ в Пешавар, Пакистан. Съобщава се, че мистър Ашраф е починал от сърдечна недостатъчност след процедура за разпит, известна под името „водна дъска“.

От февруари до юли същата година самолетът е имал 51 посещения в Гуантанамо и 82 във вашингтонската международна военновъздушна база „Дълес“, както и кацания във военновъздушната база, Андрюс“ край столицата и в американските авиационни бази в Рамщайн и Рейн-Майн, Германия.

В дневника за полетите на самолета са отбелязани също посещения в Афганистан, Мароко, Дубай, Йордания, Италия, Япония, Швейцария, Азербайджан и Чешката република.

Емблемата на „Халингтън“ се вижда на снимките, направени по време на авиационен спектакъл в Шенектади, Ню Йорк, на 23 август, осем дни след завръщането на самолета във Вашингтон от околосветско пътешествие през Анкоридж, Осака, Дубай и Шанън.

Емблемата не се вижда, когато гълфстриймът е фотографиран на 27 септември при зареждане с гориво на летище „Шанън“. Но когато се завърна на денвърското летище „Сентениал“ през февруари тази година, на снимките личеше не само емблемата на „Халингтън“, но и нов регистрационен номер.

Говорител на „Халингтън“ потвърди, че самолетът често е бил даван под наем на други организации, но настоя, че компанията не знае за какви цели може да е използван.

„Водна дъска“? Никога не бях чувал подобен израз. Звучеше съвсем безобидно, като някакъв здравословен спорт на открито, нещо средно между уиндсърфинг и спускане със салове по планински реки. Отново потърсих справка от интернет.

При мъчението „водна дъска“ затворникът се завързва здраво за наклонена маса, така че краката на жертвата да са по-високо от главата и всяко движение да бъде невъзможно. Лицето на затворника се покрива с плат или целофан, върху който разпитващият излива непрестанно струя вода. Макар че част от водата може да попадне в дробовете на жертвата, най-голямата ефективност на мъчението е в чисто психологическото чувство за удавяне. Задейства се рефлексът за повръщане, затворникът буквално усеща, че се дави, и почти незабавно моли да бъде освободен. Служители на ЦРУ, подложени на „водна дъска“ като част от тяхното обучение, издържат средно 14 секунди, преди да капитулират. Най-коравият пленник от Ал Кайда и предполагаем организатор на атентатите от 11 септември, Халид Шейх Мохамед, си спечелил възхищението на разпитващите го агенти от ЦРУ, когато успял да издържи две минути и половина, преди да направи самопризнания.

Мъчението може да предизвика жестоки болки и увреждания на белите дробове, мозъчни увреждания поради недостиг на кислород, изкълчвания и фрактури на крайниците поради опитите на жертвата да се измъкне и дългосрочни психически травми. През 1947 г. японски офицер е бил осъден на 15 години принудителен труд за военно престъпление, защото е приложил мъчението „водна дъска“ върху американски гражданин. Според проучване на „Ей Би Си Нюз“ ЦРУ е получило разрешение за прилагане на „водна дъска“ в средата на март 2002 г. и за целта е събрана група от 14 служители, обучени в този метод.

Имаше илюстрация от Камбоджа по времето на Пол Пот. Затворник лежеше по гръб на наклонена маса, с ръце и крака, вързани за краищата й. Главата му беше омотана с чувал. Инквизитор сипваше с лейка вода върху лицето му. На друга снимка заподозрян виетконговец лежеше разпънат на земята, а трима американски войници го подлагаха на подобно мъчение с вода от манерка. Войникът с манерката се усмихваше. Друг седеше върху гърдите на пленника и небрежно държеше цигара между показалеца и средния пръст.

Облегнах се назад и се замислих за много неща. Най-вече за коментара на Емет относно смъртта на Макейра — че смъртта от удавяне не е безболезнена, а мъчителна. Беше ми се сторило странно да чуя такива думи от устата на професор.

Разкърших пръсти като пианист преди финалната, най-трудна част от концерта, после изписах в търсачката нова задача: „Пол Емет“, „ЦРУ“.

Екранът незабавно се изпълни с резултати, на пръв поглед съвсем безполезни: статии и рецензии от Емет, в които случайно ставаше дума за ЦРУ; статии от други автори за ЦРУ, споменаващи неговото име; статии за института „Аркадия“, където се съчетаваха Емет и ЦРУ. Трябва да бях прегледал трийсет или четирийсет, докато най-сетне се натъкнах на нещо обещаващо.

ЦРУ в академичните кръгове Централното разузнавателно управление вече използва стотици американски учени… Пол Емет… www.spooks-on-campus.org/Church/listKI897a/html Ilk

Уебстраницата беше озаглавена „За кого си мислеше Франк???“ и започваше с цитат от доклада на комисията на сенатор Франк Чърч за ЦРУ, публикуван през 1976 г.:

Централното разузнавателно управление вече използва стотици американски учени (в това число администратори, членове на академични ръководства и аспиранти, участващи в преподаването), които не само генерират идеи и понякога осигуряват контакти за разузнавателни цели, но също така пишат книги и други материали за пропаганда в чужбина. Извън всичко това няколко десетки от тях се използват без тяхно знание за дребни оперативни задачи.

По-долу следваше списък в азбучен ред с двайсетина имена, между тях и това на Емет, и когато щракнах върху него, сякаш земята изчезна изпод краката ми.

Яростният противник на ЦРУ Франк Молинари съобщава, че през 1969 или 1970 г. студентът от Йейл Пол Емет е постъпил в Управлението, където бил назначен в отдел „Външни ресурси“ на дирекция „Оперативна дейност“. (Източник: „Вътре в Управлението“, Амстердам, 1977 г.)

— О, не — тихо прошепнах аз. — Не, не. Не може да бъде.

Навярно бях гледал екрана повече от минута, когато внезапен трясък на строшени съдове ме изтръгна от унеса. Озърнах се и видях, че едно от играещите под масата деца я е преобърнало. Докато сервитьорката тичаше натам с лопатка и четка, а бавачките (или майките) се караха децата, забелязах, че двамата късо подстригани мъже до бара не обръщат внимание на малката драма. Гледаха втренчено мен. Единият държеше до ухото си мобилен телефон.

Съвсем спокойно — във всеки случай се надявах да изглеждам по-спокоен, отколкото се чувствах — изключих компютъра и се престорих, че отпивам последна глътка кафе. Докато работех, то бе изстинало и сега го усетих върху устните си ледено и горчиво. После взех куфара и оставих на масата банкнота от двайсет долара. Вече си мислех, че ако нещо ме сполети, изтормозената сервитьорка със сигурност ще си спомни самотния англичанин, който е седял на най-вътрешната маса и е оставил абсурдно голям бакшиш. Нямам представа с какво би ми помогнало това, но тогава идеята ми се стори добра. Постарах се да не гледам към двамата късо подстригани мъже, докато минавах край тях.

Вън, на улицата, в сивия зимен ден, след като се бях отдалечил от зеления навес над витрината на кафенето и по улицата край мен бавно пъплеха автомобили („Дете в колата — моля, шофирайте внимателно“), а по тротоара крачеха застаряващи минувачи с кожени шапки и ръкавици, за момент бе възможно да си представя, че през изминалия час съм си играл на някаква измислена виртуална игра. Но после вратата на кафенето зад мен се отвори и късо подстриганите младежи излязоха. С бърза крачка се отправих към форда и щом седнах зад волана, заключих вратата. Когато се озърнах към огледалата, не видях и следа от двамата.

Дълго седях така. Бездействието ми внушаваше чувство за безопасност. Фантазирах си, че ако остана по-дълго, може някак да се разтворя в спокойния богаташки живот на Белмонт. Можех да изляза и да върша каквото отиваха да вършат всички тези пенсионери — например да поиграят бридж, да гледат следобедната прожекция или да почетат вестници в градската библиотека и да клатят глави при мисълта доколко всичко е тръгнало на поразия, откакто светът попадна в ръцете на нашето некадърно и изнежено поколение. Гледах как жени с нови прически излизат от фризьорския салон и леко опипват косите си. Младите влюбени, които се държаха за ръце в кафенето, сега оглеждаха пръстени на витрината на бижутерския магазин.

А аз? Жегна ме чувство на самосъжаление. Бях безнадеждно откъснат от този нормален живот, затворен в стъклено кълбо.

Отново извадих снимките и ги разрових, докато открих онази с Ланг и Емет на сцената. Бъдещ премиер и предполагаем агент на ЦРУ да подскачат с шапки и ръкавици в комично представление? Изглеждаше не толкова невероятно, колкото гротескно, но държах доказателството в ръцете си. Обърнах снимката, вгледах се в надраскания отзад номер и колкото повече го гледах, толкова по-очевидно ставаше, че имам само един избор. Нямаше къде да се скрия от факта, че отново трябва да тръгна по следите на Макейра.

Изчаках влюбените да влязат в бижутерския магазин и извадих мобилния си телефон. Открих запаметения номер и позвъних на Ричард Райкарт.